Раздира ни антагонизъм между съграждащите и русофилската нишка в нашето национално съзнание
В МВР не се правят реформи, говори се само за пенсии , министерството е пристан за неудачници, некадърници и оцеляващи, казва пред Faktor.bg психологът
Интервю на Косара Белниколова
- Г-н Йорданов, наскоро бяхме потресени от зловещ инцидент – българин уби и разфасова детето си в Гърция. Какво се случва с психиката на хората, това ли са отровните плодове на прехода, които сега трябва да берем?
- Последните години на прехода се случиха доста ужасни неща. Още не е ясно какво точно е станало в Гърция, но при всички положения, ужасното отношение към децата не е от вчера. През тези години сме свидетели на изключително много драматични събития, които са индикативни за определени симптоми за функционирането на обществото.
Не може да отречем, че не по-малко ужасни неща са се случвали и на по-цивилизовани места по света. Въпросът е, че видът престъпление показва какъв аспект от отношенията в обществото не е наред. Например случаят с Даниела Терзийска и убийството на малкия Пепи през 2001-ва, по който съм работил. Тогава незрелостта на обществото се прояви в това, че всички се хвърлиха на тезата, че не може да е майката. Дебатът премина от „Осанна” до „Разпни го”. Първо решиха, че е заговор на правителството на Иван Костов, след това - на службите и т.н. Всъщност тогава един много сериозен проблем остана незасегнат - проблемът с отношението и лечението на психичноболните. Ние продължаваме в известна степен да генерализираме всеки подобен проблем и не да го насочваме към решенията, а към деструктивната мантра колко сме зле. Истината е, че кризи се случват навсякъде, но е много по-важно как реагира обществото, къде фокусираме енергията.
Ако има нещо, което се случва постоянно за тези години, то е, че ние често реагираме неадекватно след подобни кризи.
- Къде се намира обществото ни в своето развитие?
- Обществото ни все още е в изключително незрял етап от развитието. Ако погледнем на обществото като на един „жив организъм“ – ние сме в една твърде инфантилна възраст и няма гаранция, че ще пораснем психологически. Това, което ни подсказват тези случаи е, че продължаваме да мислим външно-обвинително и да имаме параноидно-шизоиден тип реакции към тези събития. Обикновено ние не интегрираме т. нар. „лоши обекти“. Ние не разбираме, че тези проблеми са част от нашето общо функциониране като общество, а изтласкваме това събитие от себе си и го посочваме като нещо външно, чуждо и враждебно. В този смисъл това е примитивна реакция. Факторите, на които се дължи, са мизерия, занижен стандарт и разбира се духовна нищета.
Другите фактори се крият в травматичността на нашето минало. На практика дълго време живяхме в един своеобразен ембрионален период. Имаше една държава, която се грижеше почти за всичко и беше „снела“ индивидуалната отговорност от всеки. Когато това се промени – започнахме като малките деца да следваме импулсивно собствените си страсти, дори те да не са обществено полезни, а повечето конструктивни усилия на хората, които по някакъв начин се опитваха да действат отговорно – бяха потъпкани. В обществото изпъкваше волята и силата на деструктивното, детското, несъзнаваното. То е крайно, егоистично, асоциално. Много е трудна борбата между Аз-ът ни, което предполага да не се влияеш директно от емоциите и борбата му с дълбоката ни социално-деструктивна природа, при която искаме всичко сега и веднага. Много по-трудно е да възприеме, че нещо, което искаме да ни се случи, ще бъде дълъг процес, свързан с усилия и лишения, отколкото, че на нас ни трябва „революция“ сега и веднага. Тя не се случва, защото не е обмислена. Дори сега гледам как отделно професионално групи се надигат с призива „не, това не трябва да се реформира така” без да дават алтернатива. Парадоксално е, че всички желаем промяната, а същевременно всякакви наченки и предложение за такава се отхвърля – това е шизоидна реакция. Аз мисля за нереформираните сектори, а те са много, от гледната точка на психолог. Там се държим като хора, които страдат от психично заболяване. Не може непрекъснато да твърдиш, че това, което е сега, е лошо и същевременно всяко нещо, което се предлага, да бъде отхвърляно като едва ли не пагубно. Заради това не може да направим крачка наникъде. Всяка от социалните, професионалните и прочие групи и групички се държи себично и не иска да променя статуквото, защото промяната е страх. Обществото е фрагментирано – в политически, в социален, икономически, психологически смисъл.
Има социални групи в България, които не искат да приемат, че се е случила промяната. Дори за неща, които касаят личната им воля и личната им отговорност, те казват „държавата ни е виновна”. Да, наистина, има случаи, в които държавата е виновна, но има много случаи, особено, когато е свързано с личното ти оцеляване и икономическото поведение – т.е да полагаш системни усилия, за да научиш трезво и да помислиш разумно, да се потърсят варианти за себе си – дори и там очакваме държавата. Има хора, които смятат, че дори в частния сектор държавата раздава заплатите.
- Но това усещане не се ли налага и заради поведението на хората в държавния апарат?
- Много хора, които са в държавния апарат – чиновниците – са огромна спирачка за провеждането на каквито и да е реформи. Те отказват да приемат, че тяхната роля, бидейки държавни служители, е да имат отношение като изпълнители към своят работодател – всеки един гражданин. За жалост това е далеч от мисълта на българина – той смята, че като вземе една позиция, вече е на „Солунската митница” и има власт да прави, каквото си иска. Разбира се, има и кадърни и съвестни хора и не искам да генерализирам.
- На какво се дължи тази обърканост на българина – на комунистическото минало, на трудния преход?
- Да, това се дължи до голяма степен на близкото минало. Период от 25 години за промяна и съзряване на общественото съзнание са много малко. Ние имаме непреработени проблеми още преди 45 години комунизъм – неща, които още не сме преосмислили истински. Тези хора, които могат да легитимират кое е ценно и кое не, са елитите. През различните периоди на историята, обикновено сме ги избивали. Усещането за несправедливост в момента у много хора, което е съвсем оправдано, се дължи на това. Не хората, които имат знанията, заслугите и личните качества имат влияние в държавата, а хората, които са използвали някакви свои подмолни, нечисти и мръсни връзки, които са им дали настоящия социален или икономически статус.
- В този контекст как ще коментирате реакцията на бизнесмена Кирил Домусчиев – публично да си позволи да обиди журналист? Каква част е той от тези елити, за които говорите?
- Реакцията на Домусчиев я деля на две – чисто емоционалната, заради това, че е бил провокиран, която бих я разбрал – подобна на реакцията на Христо Стоичков от близкото минало. Но от друга страна – начинът, по който той се обърна с „махай се, не искам да те виждам”, е много характерен за имперско поведение – както в Древна Гърция са остракирали хора от общественото. Тези думи издават начина, по който този човек мисли. За жалост в България лидерството и мениджърството е изключителен проблем, с които се занимавам понастоящем. Не се схваща, че е нужна гъвкавост и по-различно поведение. От една страна са хора като Стив Джобс, Бил Гейтс, Уорън Бъфет и прочие, от другата – мини империи на руските олигарси, които са известни по света с екстравагантните си ходове. Един автократичен модел на управление си има своето място – например при кризи, но в повечето други случаи създава пречки.
- Много от представителите на същия този елит се оказаха в списък на хората, които са ходели на крака при банкера Цветан Василев? Как ще коментирате този феномен?
- Има едно понятие във фамилната терапия – дефектите на семейните модели се унаследяват. Ако използваме тази парадигма и погледнем в обществото – може да заключим, че в нашето национално съзнание е заложен голям антагонизъм. То е между хората, които са се опивали по някакъв начин да съграждат, да имат прозападен модел, където личната отговорност е поставена по-високо. От другата страна са хората, които формират едно раболепно отношение като към император или русофилската нишка в нашето национално съзнание. Тези две тенденции, постоянно са в някаква борба. Тези, които сега са ходили при Цветан Василев, сигурно са ходили като при руския цар. При много български фирми, които сега се управляват от наследници на онзи строй - партийни апаратчици, формалната власт е много значима като ценност. Идеята, че управителят на фирма е самодържец е много силно заложена в управленския модел и мислене на българина. Това идва от анахроничната идея за руския цар-самодържец. Това е човекът, който може да ти реши всички проблеми – това е отношението и към нашата управляваща класа. Усеща се и в частния сектор. Хора, които имат големи фирми, имат поведението на хора, които отказват да приемат, че има друг бизнес модел освен автократичния.
Едно незряло общество е много лесно да бъде манипулирано, в конкретния случай – от чужди, най-често и видно руски служби, които да се „намърдали“ в икономическата власт и успешно си провеждат активни мероприятия. В такава среда, тези хора много лесно могат да отклонят обществената енергия. За жалост 25 години са малко за промяната, още повече че винаги сме били обагрени от силното източно влияние. Но ние не сме като руснаците въпреки че активно през вековете са ни променяли мисленето – нито генетично, нито културно. За жалост все по-малко се говори за това какво са искали да направят нашите възрожденци . Кога Левски или Раковски са говорили за царство и „Бащица“, точно обратното!? Те не са искали бащица, а република и демократично общество
- Как виждате проблема с политическата класа, пречупен през идеала на възрожденците?
- Според мен тази сложна конфигурация в момента е добра, защото учи на коалиционна култура. Не знам какви ще бъдат плодовете, но виждам, че има едно по-зряло отношение, чуват се добри призиви. Обаче ме тревожи фактът, че не се извършват реформи.
Ето например за реформата в МВР – в момента там се говори само за пенсии, вместо за работа и модернизация. Моето мнение е, че администрацията там трябва да бъде съкратена с минимум 20%. Проблемът идва от това, че парите се разпределят егалитарно без да се мисли кой колко работи и как. Има много звена, които са излишни. Не че пенсиите не са важни – но защо синдикатите в МВР по времето на Орешарски, например, не излязоха и на казаха какви безумия се вършат. Не трябва да се мисли само за отделни интереси, а за цялата система – например откъде ще дойдат тези пенсии. Защо МВР трябва да бъде пристан за неудачници и некадърници и оцеляващи. Истинският им проблем е, че се страхуват да излязат на свободния пазар, което е така на много места. В МВР истинският проблем са лобитата и кръговете на влияние и че всеки се е вкопчил със зъби и нокти в поста си. Не е и въпросът в конкретния брой съкращения, а кого ще съкратиш.
За жалост не виждам български политик, който е готов да жертва кариерата си в името на някаква реформа. Всеки път наблюдаваме едно огъване и едни компромиси, които почти анулират първоначалните намерения. Затова имаме една крачка напред и три назад, всичко се саботира, за жалост. Гордиевият възел на сложната политико-социална-психологична плетеница на българската психика, трябва да се разсече – да има кардинално и положително за обществото развитие, което да премахне завистливото „цъкане с език“, когато видим как се развиват референтните общества в нормалния свят.