Пиша пълно 6 на ченгетата, които за 25 години преход успяха да си свършат работата
Предлагали са ми тлъсти хонорари в реалити шоута, но отказах, защото съм им заклет враг, казва големият рокаджия и блусар, по-малко известен като Васил Георгиев
Интервю на Васил Василев
- Васко, можем ли да сравним държавата с блус парче – тъжна и минорна?
- Държавата ни действително прилича на един блус. В нея винаги властва лошият късмет и лошите хора. Блусът обаче винаги дава някакъв изход и аз съм готов да ви кажа какъв е. Ние просто трябва да погледнем целия свят и да видим, че навсякъде всичко е доста зле, а и самият свят не отива на добре. Всеки от нас трябва просто да прави това, което може най-добре в своята си област. Това не означава, че сме се превърнали във вълци единаци, защото не трябва да смятаме, че около нас има само лоши неща. Аз съм далеч от подобни черни мисли, защото съм живял и в една друга България, в която нямахме право на избор и на различно мнение. Сега поне имаме право на свободно изразяване и на свободна работа, както е в цяла Европа. Това не е малко и не съм толкова песимистично настроен. България върви към по-добро, но много бавно и с много жертви, които се дават по пътя към победата на добрите сили.
- В песента си „Ден след ден” пееш, че все „някой оцелява”. Това ли е начинът на живот - на оцеляване, който сме си избрали?
- Българският народ действително е свикнал да го тъпчат и все да чака от някъде нещо. Все пак обаче има едно малцинство, което върши работа и бачка от сутрин до вечер. Именно заради него нацията ни все още не се е разпаднала. Не става дума дори само за България, а за целия свят, който се крепи от подобни хора, които издържат мнозинството. Аз съм вглъбен в малцинството от качествените хора в България, което ми дава надежда, че са останали свестни човеци и у нас.
- Останаха ли дървета, които да стърчат срещу бурята или само досадни храсталаци и плевели?
- Разбира се, че са останали дървета, които стърчат срещу бурята. Ако ги нямаше тях, а те са сред нас, гората отдавна щеше да е изгоряла и щеше да остане само пепелта и сухата трева. Нека да духа, нека да вали, но има кой да застане все още срещу бурите. Аз обиколих Европа и САЩ, и си направих своите изводи. Смятам, че България е едно хубаво място за живеене. Просто трябва да се работи. На мен ми става мъчно, когато видя българи, които се трудят в Гърция на нивите за едни дребни евра като роби. Те го правят само и само заради това, защото тези няколко стотин евро са им сигурни. Гърците в историята дори, винаги са се опитвали да ни превземат с културата си, а сега вече намериха начин да се опитат да ни купят и с парите си. Тъжно е, че български лекари трябва да чистят къмпинги в гръцките курорти, докато нашите стоят мръсни. Аз съм прозападно настроен и куфарите ми са винаги стегнати. Трябва обаче човек да е наясно какво иска да прави в този живот и да се бори. С моята музика и с моя блус съм поел своята мисия. Всеки божи ден се боря за ново участие, защото няма нищо, което се сервира наготово в този живот.
- До каква степен е виновна държавата за неволите на народа си?
- Държавата има огромна вина за това, което се случва, защото тя не трябва да ни пречи да се развиваме по никакъв начин, както често го прави. Колкото и да се е казвало вече това, в България липсва нормално правосъдие. Криминални престъпници се разхождат по улиците с висящи дела с високо вдигната глава. В същото време хора, които са били честни и достойни през целия си живот умират от глад. Това е лошата статистика. Но държавата в крайна сметка сме ние. И когато дойдат избори, знам, че имам право да гласувам по съвест. Аз не съм като Бай Ганьо, който казва, че „всички са маскари”, за да си направя партийка и да кажа на хората „елате при мен”. Алеко Константинов е измислил образа на Бай Ганьо, за да осмее тази черта на българите – да поставяме всички под общ знаменател. Аз вярвам, че все още има млади хора, които могат да застанат начело на държавата. Сегашното състояние на нашата политика е мутренско. Това е в резултат на всичките 25 години от падането на режима.
- Каква е отговорността на интелектуалците и медиите, които трябва да създават общественото мнение?
- Вината на медиите е, че в 90% от мутрите бяха превърнати от журналистите и от част от интелектуалците в национални герои. Това се случи в резултат на цялата чалгаризация и на славитрифоновщината, която ни заля. В България се настани „Шат на патката главата”, която през годините се превръща в химн на нацията. Въпреки това, вярвам в шепата честни, млади и интелигентни хора, които запазиха ценностите си и достойнството си. Вярвам, че някой ден съдбините ни ще се решават от тези хора.
- Около войната в Крим отново изскочиха хората, които искат путинизация и реживковизация. Какво ще се случи, ако начело на държавата застанат лица с подобни амбиции?
- Искам на тези хора, които искат Путин, Тодор Живков, да им бъде върнат за една седмица, за да се откажат от тях. Те ще ореват орталъка първи. Тези хора, които си искат комунизма, са забравили основни неща, които Живков „предлагаше”. Те са забравили, че нямаха право на собствено мнение, че престъпления ставаха, но се случваха само в черната хроника на народната милиция, а днес стават известни чрез медиите. Забравено е също, че шепа висши функционери на БКП и децата им живееха със супер превилегии и никой нищо не можеше да им каже. Сега се мечтае по БКП, защото нещо се е произвеждало. Защо сега това „нещо” не го виждам? По улиците виждам немски, италиански и френски коли. На мен ми е жал единствено за лимоновите резенки, но сега ги има навсякъде. Да искаш да живееш в комунизма, значи да искаш да караш Москвич, а не Фолксфаген. Като гледам тези, които жалят по соца, не карат Москвич, който в интернет се продава за 200 лв.
- Успя ли след отсъствието във властта десницата да се събере трайно?
- Не мога да давам политически оценки. Гледам и следя новините, но за мен най-важно е България да е част от свободния свят. Ясно е, че комунистите винаги ще си бъдат към Русия, но не искам да ме дърпат натам постоянно. Не съм безучастен към нещата, но не се занимавам с политика. В момента подготвям 18-я си албум. Нашите дискове се издават от „Сам съм си рекърдс”. Сам си пиша песните, сам си сгъвам обложките и сам си правя всичко. Накрая дори сам си купувам албумите. Важното е, че не си слушам песните сам. Новата ми песен се казва „Пътят” с участието на покойния Джоко Росич. Преди две години написах един речитатив, който не бях издавал. В него се казва: „Нема весела емигрантска песен”! Моето послание, че ако няма път – ще си го прокараме.
- Защо винаги изкуството трябва да ни вади от батака и проблемите?
- Мен винаги изкуството ме е спасявало. В трудни времена това трябва да важи за всички. В крайна сметка съм стигнал до извода, че е важна нагласата и настроението. В последните 25 години беше убито тотално настроението на нацията и затова не ни вървят нещата. Ако всеки ден ставаме с негативната мисъл, че нищо хубаво няма да се случи, то няма да се случи. Аз на ченгетата им пиша пълно 6, защото през целия преход успяха да свършат точно това във всички области. Рокендролът винаги ще ни дава надежда и ще ни крепи в трудни моменти. Чувството за свобода е индивидуално при всеки. Аз и при комунизма съм имал това чувство за свобода. Тогава обаче нямаше медия, която да посмее да го тиражира. Не съм само аз. Сега всеки може да отиде пред Народното събрание и да каже, че не е съгласен с управлението на държавата. Ако не излязохме да протестираме, можеше Орешарски да продължи да си управлява 4 години, например. Народът е приспан. Приспивачите продължават мисията си чрез разни реалити шоута, които са с нисък интелект. Простотията е превзела много голяма част от нашия живот. Трябва да умеем да се пазим.
- Канят ли ви да участвате в подобни реалити предавания?
- Аз съм абсолютен враг на реалити форматите. Ако в някое дете има музика, тя ще излезе и няма да стои в него. Дали това ще се случи в реалити предаване или в квартално читалище, няма да стои дълго неоткрита. Винаги са ме канили да участвам в подобен тип предавания срещу добър хонорар, но винаги съм отказвал. Както виждате, не са ме снимали досега и няма да ме снимат. Там не е мястото, където може да се изграждат музиканти. Тази сцена е за хора, които искат да станат известни и да ги дават по телевизиите. Когато аз свирих по кръчмите на барабани, блусът беше забранен от комунистическата цензура. В това време блусът по света беше музиката на свободните хора. Когато падна социализмът, аз застанах с китарата си и започнах да пея песните си. Никога държавата или някакви спонсори не са заставали зад мен и сам съм си издал 17-те албума. Това трябва да бъде пътят на всеки музикант, а не да те карат разни лигави продуценти да пееш музика от всички стилове – от чалгата – до рока.