Комунистическите водачи формираха така децата си, че да не
се съмняват в правата на синята си кръв, че са богоизбрани и не трябва да носят
отговорност
Тайната на „лявото” е по-добре е да си ляв и богат, отколкото беден и десен
Интервю на Стойко Стоянов
Валентин Вацев е един от най-добрите познавачи на светлата и тъмната част в БСП и левицата. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на столетницата и лидер на най-яростната вътрешнопартийна фракция АСО. Днес е скъсал с политиката. Преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.
- Г-н Вацев, започна Страстната седмица, която трябва да ни подготви за Възкресението. В това сакрално време българинът винаги търси отговор на тежките въпроси от живота си – и един такъв въпрос е ролята и отговорността на елитите за проваления преход. Какво е вашето мнение за българския елит на прехода?
- Днешното понятие “преход”, чрез което се опитваме да се самообясняваме, ме изпълва със съмнения - първо ми напомня за преходността на самия живот, второ - ме кара да се питам дали категоричният успех на някои не се гради върху катастрофата на други...
Но като оставим метафизиката на “прехода”, отговорността е добра отправна точка. Тя може да се разглежда от морална и психологическа гледна точка, но си струва да се погледне и обективно-исторически, така да се каже “без морален патос”, без морализуване, без обвинителна истерика и без неизбежното за днешния момент у нас психологизуване.
По дефиниция “елитът” - това са група хора, които колективно отговарят на три важни условия: първо, имат възможността да разпределят и преразпределят основния обществен ресурс - това обикновено е властта и собствеността в тяхното изключително сложно взаимоотношение. Второ - имат готовността да дават личен и групов пример за поведение, трето - имат силата да понесат отговорността за себе си и за всички други. Тоест, да издигнат националния интерес до свой интерес, или своя до националния. Ако намерите такава група в едно общество, то това е елит. Той може да не ви е симпатичен, но ще трябва да го признаете за елит. Във Великобритания, макар и със всички жестоки превратности от последните 250-300 години, се е формирал истински отговорен елит. Вторият добър пример е Франция.
А днес в България просто нищо подобно не се наблюдава, нито по първа, нито по втора, нито по третата отличителна черта. Хората, които се възпроизвеждат непрекъснато във властта са тежко деморализирани. Те се боят от миналото си, биха искали да са се появили вчера, да са необременени от историята си...
Погрешно е - според мен - да се приема, че проблемът с елита в България е от 25 години - той е много по-стар, и е някак “ хроничен”. Така наречените “български национални катастрофи” - колкото бихте ги наброили, са всъщност и катастрофи, сътворени от елитите.
- Кога започва драмата с българския елит, кой е отключващият момент за днешният му провал?
- За мен реалното начало на това време е някъде в средата на 70-те години на 20 век, когато се случи нещо много важно в съзнанието на тогавашната управляваща комунистическа партия. Първо – беше подменена тогавашната идея за комунизъм, като “земно царство на справедливостта”, с идеята пак за комунизъм, но като общество, в което “материалните блага ще текат като пълноводна река”. Това е идеята за консумеризма, чистата мистична форма на консумеризма – да консумираме според потребностите, а не според изработеното и създаденото. Идеята за идеалното плюскане.
При класиците на марксизма все пак постановките са по-сложни, човек ще получава всичко, каквото му трябва, но ще дава и всичко от себе си. Оставам настрана дали това е възможно, как е възможно, а и в кой свят е възможно. Но идеята да подмениш цялата мистика на тогавашния селско-православен български комунизъм с идеалите на консумеризма, се оказа собственият идеен край на тогавашния български комунизъм.
А на втори план през същия период - 70-те години на миналия век, стана нещо друго - и то особено важно: пораснаха децата на първото поколение комунистически управленци на България. През 70-те години се появи със страшна сила крайно неудобният и едновременно с това много важен въпрос – от тези, които не може да не ги решаваш, но от друга страна – не може и да ги обсъждаш публично. Въпросът беше как да предадем на децата това, което имаме? Тоест, как децата на комунистическата върхушка да придобият позициите, правата и властта на родителите си.
При една буржоазна класа това се извършва просто чрез институциите и законите за частната собственост. Но при един „развит социализъм”, а тогава почнаха така да наричат това общество, имаше ужасен проблем – как децата на другаря „Х” от секретариата на БКП, които вече са пораснали да унаследят привилегиите, с които разполага родителят им. Да, старият апаратчик - комунист на млади години е воювал, били са го в полицията, поемал е рисковете до 9 септември 1944 г., имал е някакви идеали, минал е през тревожни времена. А децата му какво са постигнали? Идеята, че на децата трябва да се предаде нещо, което не може да е собственост, означава съсловен трансфер на власт. Властта - но във формата на специална привилегия. Например - правото да се търгува в специалния (“закрития”) магазин в ЦУМ - имаше навремето зад една завеска в ЦУМ нещо като „Кореком”, но с левове и т.н. Хотел „Рила” поне беше публичен и разликата беше не просто в манджата, която се доставяше оттам, а във възможността, в привилегията, в усещането за друг статус - статусното потребление като символно закрепване на самия статус...
- И с какво западният елит е по-различен от балканския?
- Същото е - но почти. На Запад елитът подготвя своите деца като елит, като ги товари със всички възможни грижи и отговорности. Това е бремето на възпитанието. А българският елит не се състоя, той се провали още във второто си поколение, а това е най-трудният момент, просто татковците и маминките не товариха излишно дечицата - нали затова се борихме, за да си отживеят децата...
Първото поколение елит може да го наречем меритократичен елит, тоест, по заслуги. Примерно - държал най-високо знамето по времето на битката, изнесъл най-големите сражения, бил най-безмилостен към врага, страдал най-много и т.н. Такива хора се намират, имало ги е във всички страни и епохи, но въпросът е след това – какво се случва с техните деца, как се възпитават?
Новият българският елит се провали в сравнение със западния не в удържането на властта, а във възпитаването на своите деца.
- Не станаха ли децата на червения елит жертва на фалшивия идеологически аристократизъм?
- Проблемът е в това, че истинската аристокрация непрекъснато е принудена да доказва, че е такава – а това става чрез усилия – морални, физически, всякакви. А повечето от децата на новото българско дворянство, на комунистическото дворянство бяха напълно излишни, деморализирани хора, несвикнали на усилия и житейски драматизъм. Истинският елит се познава по това, че възпитава децата си в елитен дух – дух на отговорност, на съвестност, на поемане на рискове в името на общите интереси и каузи. За първия български елит от преди 9-ти септември 1944 г. мога да говоря с уважение, като сложим някои корективи от идеологическо и морално естество, впрочем, забележете - в официалната социологическа дефиниция за елит няма никакъв идеологически елемент. Това, което сега говоря за елитите, то приляга и на нацисткия елит, и на комунистическия елит, и на буржоазния елит. А за стария буржоазен елит на България може да се говори с уважение (или поне аз мога), но той попадна в една ужасна катастрофа, а сега е прието да се плаче за тъжната съдба на стария български елит.
- Няма ли и доста митологеми около него?
- В обикновения живот не можем без митологеми - нали те са тъканта на всекидневието. Но в науката те подлежат на отстраняване. Да, имало е чудесни хора. Най-грубото, но точно е, че те са направили ужасна геополитическа грешка – заложили са на Хитлерова Германия. Аз съм готов да изслушам техните обяснения защо са предпочели да бъде така, даже бих могъл да се опитам да ги разбера. Но в Историята геополитическите грешки винаги опират до главата. И не е ли ужасно - но и поучително - това, че същото става и днес - точно когато намерихме Силния и легнахме щастливи под него (Христо Бисеров го формулира чудесно) - и то какво се оказа...
Да заспиш на релсите на ж.п. линията е опасно – идва влакът и те прави на две части. Нашите предци също са заложили на победителя, но се оказало, че победителят не е този, който те са очаквали. Тук има много сложни въпроси – този междувоеннен елит се е появил в едни не много ясни и не много чисти условия. Когато е станало нетърпимо, те са решили, че могат да вземат властта с преврат. Комунистите са се опитали да отговорят с контрапреврат, и не се е получило. Тоест, това е мъката на 20-те години на България, и аз не бих искал да съдя днес кой е виновен и кой е невинен, със задна дата винаги е много лесно...
Но едно е безспорно - онзи елит, който България е загубила около репресиите преди и след 9 септември 1944 г., е бил съставен от умни хора, и те са имали какво да кажат и повечето от тях са разбирали, че са загубили историческата битка. Да заложиш на Хитлер се нарича загуба на историческа битка. Много от тях са били достойни.
- Но и след комунистическата революция е имало достойни, но пак заради залагане на грешната карта в края на 80-те загубиха битката?
- Да, анализът на елитите не предвижда непременно да се дава политическа оценка. По-скоро – в България е имало достойни хора, но е имало и камара от грешки, от трагични несъответствия, от исторически превратности и недоразумения. Общо взето българските елити, с изключение на най-новите, които вече са омръзнали на всички (и това е лошото), са успявали горе долу да се справят с големите предизвикателства. Ние не бива да имаме към тях кой знае какви претенции, те са правели каквото могат. Но когато гледаме днес тази група, която работи и се изживява като елит, се оказва, че през 70-те години първото поколение комунистически водачи формираха така децата си, че те не се съмняваха абсолютно в правата на синята си кръв, в това, че са богоизбрани. При това неспособни да носят никаква, никаква отговорност - аз ги познавам. Това са хора от такова поколение, които знаят всичките си права, но с понятието отговорност изобщо не са запознати. А там където има права без отговорности – това просто не е елит.
За мен драмата започна в средата на 70-те - децата вече са пораснали, как да осигурим приемственост?
А през 80-те години вече българският комунизъм не отговаряше на названието си. Това вече беше една вулгарно-примитивна феодална идеология, идеология на съсловността. Обществото вече се делеше не на класи, а на съсловия, гилдии, родове, на наследници на партизански отряди, на роднини на другаря „Х”, на другарката „У”, имаше “Чавдарци”, “Рило-родопци”, горди членове на творчески клубове, щастливи обладатели на пропуск за Клуба на писателите, на Съюза на преводачите, и т.н. Това беше истинско феодално гниене. Още през 80-те години беше ясно, че тези хора желаят да се възпроизведат като класа и едновременно с това не могат да се възпроизведат като класа.
От друга страна, в днешния си вид този “елит” е закономерен, естествен, исторически наследник на онзи елит. Всички приказки за кадрова революция си останаха в писмовността и в словесността. Но в реалността софийските елити сега са не по-малко наследници на елитите от 80-те години, в провинцията – те са около 70%, а в столицата този процент е обяснимо по-нисък, но също е висок. Което означава, че така нареченият късно-комунистически елит се възпроизведе до наше време и в момента гние.
- Как този гниещ късно-комунистически елит се прероди в модерната политическата система, претендирайки за многопартиен и свръх демократичен?
- По отношение на многопартийността аз имам моя лична гледна точка, надявам се да не ви се види особено далечна. Помня как на големия митинг пред „Александър Невски”, след свалянето на Тодор Живков аз се явих с транспарант, на който пишеше: „Многопартийност”, с удивителна накрая. Аз държах дръжката на плаката от едната страна, а от другата го носеше един мой нов познат, който после се оказа, че е служител на 6-то управление на ДС. Той е жив и здрав, сега е много богат човек, даже не се познаваме и е един от най-успешните българи. Така че заедно с 6-то се борихме за многопартийност. Аз бях идеологът на процеса, без много да разбирам за какво става дума. С него носехме едно и също знаме, но за мене остана знамето без дръжката, а за него – дръжката без знамето. А дръжката без знаме си е хубав инструмент за убеждаване, тя става за всичко, например за бухалка, за сопа. А знамето пък можеш да си го постелиш на масата в кухнята, да се завиваш с него, даже могат да те погребат с него.
Но сериозно погледнато – тази прослойка, която тогава гниеше, сега вече е тотално и убедително прогнила. Те искат да променят, да бъдат реформатори, но не могат. Тъжното е, че този прогнил днешен елит пропъди голяма част от хората в чужбина - това е другата България. Тя се опитва да пусне корен в чужбина, където съдбата ги е захвърлила. Някои успяват, други се провалят. Няма щастливи емигранти, поне първото поколение. Който удържи до второ, трето поколение може и да постигне някакъв успех. Но съществува и една друга част, които могат, защото България е пълна с можещи хора. Аз съм убеден, че ги има и познавам такива личности, но на тях им е внушено, че не бива да пипат по никакъв начин властта, за да не стане по-лошо. Идеята на „промяната” след 10 ноември 1989 г. беше как да се изгради политически свят със своите феодални права и привилегии. Така се роди идеята за „ляво” и „дясно” в България. Аз ви уверявам, че „лявото” и „дясното” у нас, така както са зададени смислово в политическия ни свят, са късно-номенклатурни продукти. Тайната на „лявото” я изказа Андрей Райчев, който каза със самодоволна усмивка – по-добре е да си ляв и богат, отколкото беден и десен. Ето това е българското лявото днес – който иска да види ляво и богато, отива на „Позитано”. Там има 100-ина богати, успешни и самодоволни българи, които гласуват за плосък данък. Тоест, ще намерите много кучета, които мяукат и котки, които лаят.
За да коментираме “дясното” трябва да го погледнем по-нашироко. Какво стои в дясното? Като махнете зоологическата фашизоидност на хора, които мечтаят анонимно в интернет да режат комунистически гръцмули, а някой дори пише в интернет – „телени примки за вас в късен час”. Този някой може да е свързан в някакъв смисъл с българското военно разузнаване от двадесетте години на 20-ти век, което е душило комунистите точно с такива примки - след опита на троцкисткото крило на българските комунисти да убие Царя. Между другото историята все още не е отговорила на въпроса, кой точно е поучил комунистите за този атентат и откъде идва внушението за него. Според мен идеята е от Бухарин, от Коминтерна - Ленин вече е умрял, а Сталин още не е бил на власт. Веднага след този опит започва вълна от терор и репресии, при които са загинали, удушени по нощите между 10 и 15 хил. комунисти заедно с такива, които не се успели да дадат доказателство, че не са комунисти. Именно тогава са “работили” с телени примки, а в наше време е модерно да се мечтае - анонимно, разбира се - отново за „телени примки за вас в късен час”. Хубавичко, но това още не е десница. Българската десница продължава да вярва, че ако продължава да копира френски, британски или най-добре американски опит, ще стане автентична десница. На българските десни няма как да им се обясни, че дясното може да бъде безкрайно многообразно, но то има два основни “вторични полови белега” – грижа за държавността. Страхът за националния суверенитет – това е първа грижа на десните. Десен, който не мисли, за суверенитета - това е абсурден предмет, кръгъл квадрат, дървено желязо. Второто е, че десният, без да е длъжен да продължава традициите, не може и да ги нарушава. Той е традиционалист. В България десният не би трябвало да прави никакви анти-християнски изцепки, може да стане протестант, ако иска разнообразие. Но българското дясно нито се чувства добре с родното Православие, нито се чувства добре с българския суверенитет. Те мислят за националната си държава като за колония, получават еротични тръпки от самата мисъл, че могат да ги одобрят от ЕНП или да получат похвала от американския посланик.
Но това не е дясно. Дясна е - например - управляващата днес политическа сила в Унгария и без много симпатии, бих им засвидетелствал уважение, тъй като работят като дясна култура. В България трябва да се появи автентично „дясно” - национално отговорно, държавноотговорно, традиционалистично дясно. Такива хора има, убеден съм, че има обществена потребност и от почтено „ляво”, а не от циничните принцове от „Позитано”.
- Генетично ли е предопределен лошият материали на българския елит, каква съдба ни очаква?
- Не бива да се търси нищо такова в гените. Повредата е отново в елита - той отново не носи отговорност. И затова подозрително заприличва на шайка. Блажения Августин твърди, че държавно управление, което не се ръководи от морални принципи, е банда. Обратно, ако бандата започне да се ръководи от морални принципи, може да прерасне в държава. Но в момента имаме една скарана пиратска компания, в която се чудят как да си резнат взаимно гръцмулите. Това са българските политици - скарана пиратска шайка, която вече е разделила основната плячка и сега е важно, кой на кого ще резне пръв гръцмуля. Който отреже най-много гърла – той е най-елит, това е мярката. Бих приел дори и това, има примери за хора, които са били някога обикновени нечистоплътни авантюристи, а после - поемайки отговорност - са станали достолепни държавници. Въпросът е, че нашите политици и държавници, които искат да са елит не издават никаква готовност да носят отговорност за каквото и да е било около себе си. Разликата между шайката и отговорната група ръководители може да се формулира и така – ако шайката успее да формулира общата си воля и да я издигне над себе си, вече не е шайка. Пример - американският елит може да изгори всеки елемент от себе си в името на общия корпоративен интерес. В Англия всеки отделен член на елита или семейството, може да бъде жертван, за да се запази корпорацията. У нас не са способни дори да опазят волята си от днес до утре. Те променят законите както им дойде, загубена е мярата. Променят волята си от сутринта до вечерта - и така действа само една шайка. Тайният принцип на това съществуване е – взимай парите и бягай. Да приберем едни пари на спокойно място, което не е в България, а някъде другаде. Това са пътници, те само минават от тук. И тогава големият въпрос е – способно ли е българското общество да произведе истински елит. Няколко пъти то е произвеждало елита си, понякога това е бил кървав процес, но историята го е налагала така.
Строителите на днешна България са гледали на държавата си не като на умрял кон, от който да се размножават като бели червеи, а са били отговорни продължители на държавното дело. Днес това не се случва. Големият въпрос си остава за решаване от нас, обикновените хора – можем ли да принудим т.нар. национален политически елит да бъде отговорен, сиреч да отговаря адекватно на предизвикателствата на Историята? Ако българите не успеят да обвържат елита си с някаква отговорност - те самите стават шайка. И тогава отново се оказва прав Хегел - “всеки народ заслужава управлението си”. А аз си мечтая как да го опровергаем...