„Ако някои хора се държаха като нациите,
щяха до един да ги натикат в усмирителни ризи.”
Тенеси Уилямс
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Тези дни един руски политик с име на велик и обичащ България руски литературен класик се закани публично да изкупи цялото ни отечество.Сделката – оповести за родните медии Пьотр Толстой – вече е започнала с Черноморието ни. И, ако съдим по заканата му, ще продължи ускорено към вътрешността на страната – къща по къща, имот по имот, метър по метър. Изявленията на депутата от Думата възмутиха обществеността ни – дори русофилските партии в Народното събрания протестираха с половин уста и от кумова срама, а социалните мрежи се разгневиха под егидата на едно позабравено напоследък родолюбие.
Всички тези брожения са естествени – неестествена е по-скоро общонародната изненада от шовинизма на Пьотр Толстой. Който познава руската и родната политически действителности, не би трябвало да бъде озадачен. Канонадата на депутата е не само закономерен, а и неизбежен резултат от цяла поредица вътрешно- и външнополитически дадености, които ние, българите, недовиждаме и недооценяваме цели епохи наред.
Ще започна опита си за анализ с обстоятелството, че Пьотр Толстой не е автономен депутат, не е и представител на руската политическа опозиция – съпартиец на Путин е. Така че ако наречем великоруския шовинизъм на Толстой путинизъм, няма да сме далеч от истината. И след наглите си декларации Толстой продължи политическата си кариера. На руска земя няма кой да го спре – Русия от векове гледа на България не като на независима, самостоятелна държава, а като на
своя задгранична губерния
Всъщност разбеснелият се депутат говори само онова, което всички в Русия – и управляващи, и неуправляващи политици, и редови граждани, и аполитичните руснаци дори мислят, без да декларират. Великошовинизмът, имперските амбиции са неделима част от руския национален манталитет. Вярно е, че времената ни не са имперски, но националните душевности невинаги следват духа на времената. За единство и хармония между национален манталитет и водещите тенденции на една епоха можем да говорим само при най-зрелите, най-порасналите социално народи, а руският със сигурност не е между тях. Изострената сетивност на руснаците създаде безсмъртни шедьоври, но само в литературата, в изкуствата и в хуманитарните науки. В частните науки – за сметка на това – приносът на Русия е от скромен по-скромен. Обстоятелство, което говори за господството на ирационализма в националната психика. Необяснимостта на тази психика, недостъпността на националните поведенчески модели за разума не е от вчера – цели векове Русия е била загадка за външния свят. Нещо повече – най-великите руски литератори и мислители като Тютчев и Николай Данилевски дори се гордеят с руската ирационалност, противопоставяйки я с вдъхновение и гордост на Европа и света. Великоруският шовинизъм, чиято непреходна мишена сме и ние, българите, е еманация на тази ирационалност, която в наше време носи кървавия почерк на агресиите на Кремъл в Южна Осетия, в Абхазия, Крим и източна Украйна. Ирационални по своето съдържание са и заканите на Пьотр Толстой, но място за себеуспокоение няма – ирационализмът им не ги прави по-малко реалистични и по-малко опасни. Ирационално, лишено от всякакви логически, от всякакви реални и всякакви формални основания, беше и нахлуването на червената армия в страната ни, но това не го направи нереално – неговият реализъм превърна за цял един човешки живот България от независима държава в придатък на Съветския съюз без право на своя собствена външна и дори вътрешна политика. Явно подобни са амбициите и на споменатия руски депутат, които едва ли са само негови. Лошото е обаче, че често във времето са били и наши – наши са и днес. Преди някое-друго десетилетие родното Политбюро с любимия на всяко българско сърце и понастоящем Тодор Живков воглаве предложи на тепсия татковината ни цяла-целеничка на Кремъл. И ако Брежнев беше приел поднесения дар, начаса щяхме да станем поредната съставна република в многонационалната съветска империя. А Брежнев отказа армагана не от толерантност и благородство, не от респект пред нашата несъществуваща национална независимост, а по чисто прагматични съображения: след като така или иначе ни притежаваше фактически, защо му трябваше да си създава международни главоболия като ни приобщава и формално?! Ето значи какво представлява, ето как трябва да бъде разбиран социалистическият патриотизъм и интернационализъм, ето как го разбираха и прилагаха държавните ни люде, класово-партийните ни патриоти и интернационалисти. Така, точно така го разбират и прилагат и днес техните наследници – вече в демократични условия. Аз не познавам друга държава от бившата съветска империя, която като нашата да има парламентарно представени политически партии, така зависими, така директно, така
откровено финансирани от Москва
Като всеки жест в родната и международна политика, и това финансиране не е безкористно – то си има своя непровъзгласена, но непоклатима цена: националното ни кредо, суверенитета ни като държава, правото ни на държавност и националност. Право, което неофициално са готови да изтъргуват и търгуват ден след ден тъкмо онези партии и партийки, които официално се кълнат в родолюбие. Да поведеш в качеството си на партиен лидер цялото партийно ръководство на поклонение в столицата на последната велика империя на планетата, особено след като тази империя е оглавена от един отявлен деспот с отявлени хегемониални претенции към съседни и далечни страни, е за мен национално предателство. Да честваш официално най-дълголетния и малограмотен тиранин в цялата ни национална история, който, както споменах, искаше да ни заличи като държава, превръщайки ни в съветска република, е също национално предателство. Национално предателство е и да гориш и тъпчеш публично европейското знаме и да издигаш руското. Всички тези и много други форми на национално предателство са практикувани ден след ден от загнездилите се и с нашето лично участие на гласоподаватели в Народното ни събрание партии. От което следва, че не само парламентарната ни политика – и ние самите сме
съучастници в националната ни драма, че се себепредаваме като българи
Ако аз като националния нихилист, който съм, го правя, би било в реда на нещата. При това аз бих го направил в името не на една властолюбива и милитаризирана империя, а в името на общочовешкото, на наднационалното, на христовото начало, на което, ще ми се да вярвам, принадлежи бъдещето на планетата. Докато споменатите партии и партийки го правят в името на алчността, в името на слугинажа и лакейщината си и в смисъла на един задкулисен национален нихилизъм, който, за разлика от мен, вече четвърт век най-безскрупулно овластяват и осребряват – както политически, така и финансово. (Впрочем на българска земя едното е равнозначно на другото. И тази равнозначност е също грозна част от националната ни съдба.) И изобщо, хвърлим ли само бегъл поглед върху миналото, ще установим, че както в националната, така и в световната история най-крупните престъпления са вършени под егидата не на интернационализма, а на национализма – вършат се и днес пред очите ни. Дори съветската империя, стегнала в железните си обятия десетки етноси, бе средство за налагане чрез комунистическата доктрина на великоруския национализъм като световно господство. Което така и не се състоя – за радост на цялото човечество.
Запитан от родните медии, тръгналият да изкупува България руски депутат отказа да се извини, но обясни, че се е пошегувал. Моят съвет е да избере по-подобаващи обекти за пошлия си хумор, а България да остави на българите – ако не друго, чувство за хумор ние имаме в изобилие. Исторически ние сме си патили многократно от подобна дебелащина и като хора потърпевши от скъпо платен национален опит знаем, че има теми, с които шега не бива. В дома на обесения не се говори за въже – говори се, както чухме, само в дома на палача, в Кремъл се говори. Онези родни наивници пък, които се надяват, че Путин ще издърпа ушите на непослушника, сеят ветрове и жънат бури – Владимир
Путин и Пьотр Толстой крачат рамо до рамо
в първата фаланга на партията Единна Русия, която е техен общ политически дом, дом на агресията срещу народи като нашия. А след като цяла Русия е така единна в преследване на злодейските си цели, не ни остава нищо друго, освен и ние като вековна, актуална и бъдеща цел на нейната агресия да се отбраняваме с наше собствено единство. Но единство не на патриотарския ентусиазъм, чиято декларативност неведнъж се е оказвала несигурна преграда срещу задграничните империалистически попълзновения, а единство на онези евроатлантически ценности, които многократно през хилядолетията са доказали своята боеспособност. Вярно е, че за целта ще се наложи кое-що да се денационализираме, но това са бели кахъри, това е поносима цена за цивилизационната ни еволюция, на която принадлежи общочовешкото върховенство. И която, стига да я следваме с нужната последователност, ще ни направи недостъпни за най-опасния и вековен враг на националната ни идентичност – руският империализъм.