Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Не знам дали знаете, граждани, колко неудобно е човек да се появи напълно облечен, насред общество на голи. Е, ако не знаете, поне можете да си представите.
Още по-голям проблем обаче е случаят, при който внезапно се оказваш напълно гол в компанията на добре облечени персони. Тогава нещата, освен обикновено неудобство, крият и опасност от нежелани посегателства изотзад, които изобщо не са за пренебрегване.
А точно сега в тази неловка ситуация се намира онова, което наричаме Запад, Нормален свят, Демократична общност или както там още викаме на голямото цивилизационно семейство, към което и ние, българите, официално принадлежим. Оказахме се - в огромна степен по собствена вина – практически съблечени и беззащитни, сред тълпа върколаци с папийонки, които святкат с очи, все по-агресивно ни побутват и потупват оттук-оттам, заграждат ни в кръг и видимо се
канят да ни се нахвърлят
Имам предвид зловещата картинка, която се оформя на изток от европейската граница и която включва сенчестите фигури на три абсолютно непредвидими режима – Русия, Турция и Иран. Тази триада, независимо от силните противоречия помежду си, всеки момент може да се организира в глутница, с цел да ни нарани максимално, да откъсне каквото може от плътта ни и да поругае духа ни – онзи дух на свобода, на хуманност и законност, без който животът е обикновено съществуване.
Някога Чърчил предупреди, че заради мегаломанските амбиции на Сталин и бившия Съветски съюз, една огромна Желязна завеса се спуска от Северно море до Адриатика. Това, което се спуска сега, не е Желязна Завеса, а Острието на Мрака. Неговата начална точка пак е Северно море – защото Русия винаги е част от Мрака на човечеството, но на юг границата минава през Черно и Средиземно море.
В цялата работа за нас, българите, има добра и лоша новина. Добрата е, че този път сме отсам, а не отвъд. Лошата - че сме на ръба и Мракът ще ни залее, дори само ако помръдне.
Можем да се върнем 15 или дори 25 години назад, за да проследим наистина дълбоките корени на проблема. Но в момента е достатъчно да си спомним само събитията от 2014 година в Украйна, за да си обясним случващото се.
През февруари 2014 голяма група мълчаливи и въоръжени до зъби зелени човечета се спуснаха от Космоса на украинския полуостров Крим и го превзеха. Вместо да си го задържат и ползват за военна база обаче, те на бърза ръка доброволно организираха референдум, чрез който народът кримски в свободно волеизявление каза – искаме да ни превърнат във военна база не малките зелени човечета от Космоса, а малките червени човечета от Кремъл.
И зелените си заминаха
Или просто се преоблякоха в червени рубашки - кой знае.
Сега народът на Крим, като усеща в какво блато е изпаднал вследствие на руското управление, се хапе отпред и отзад за това си волеизявление, но през 2014 ентусиазмът надделя.
Тогава в Москва и нейните сибирски околности ентусиазмът също надделя. Далеч над разума.
От Владимировската зала в Кремъл некоронованият руски император Путин, Владимир Владимирович, тържествено показа среден пръст…..пардон, даде команда „свободно” на целия свят, на международната общност с нейните закони, правила и договори, на усилията за мир на всички ООН-та по всички земни кълбета. Също както Хитлер през 1938 обяви аншлус на Австрия, Путин обяви аншлус на Крим, защото той си е изконно руски. Императорът изпрати и руски войници да се бият в Източна Украйна срещу украинците, които и досега защитават страната си, само защото не знаят, че и тя е изконно руска.
Светът, естествено, се възмути. Дълбоко се възмути, но нали се сещате защо - само защото не знаеше, че и той е изконно руски.
От страна на Запада последваха санкции, които вече две години и половина нямат особен ефект, поне по отношение на основната цел - да се налее разум в главите на управляващата клика в Кремъл, което пък да намали нивото на руската агресивност, на пряката военна заплаха за близките руски околности и на пропагандната наглост в далечните руски околности.
Не би – но, както се знае, проявата на подобно безсилие от страна на Нормалния свят, е стимулиращо за силите на Мрака. Те намират човечността, която проявява Западът, за слабост, готовността за диалог смятат за лиготия, желанието за сътрудничество оценяват като аванс, който им се дава коленопреклонно.
С други думи – като видя, че никой не наказва подобаващо Путин за наглостта му да нарушава базисни принципи и да предизвиква света, в Турция Ердоган събра сили да направи същото – първо в собствената си страна, а после, много вероятно, ще се огледа и наоколо. Той и без това отдавна се канеше да сътвори нещо подобно на едноличен режим, но го спираха редица фактори, както вътрешни, така и външни. Сега, чрез разиграването на картата с преврата, човекът
най-после си развърза ръцете
Ще видим докъде ще стигне неговата готовност да предизвиква света. Все пак Турция е член на НАТО и партньор с ЕС, тоест, макар напоследък бързо да се отдалечава от общите принципи, които доскоро споделяше с тези организации, продължава да има отговорности и ангажименти, каквито Путин например изобщо няма. Това обаче много бързо може да се промени, ако Русия и Турция като държави, управлявани от практически еднакво непредвидимото диктаторско своеволие, тръгнат към бързо сближаване на позициите си и привлекат за съюзник Иран.
Тази страна, която неотдавна също излезе практически победител от дългогодишна битка срещу санкциите на международната общност, изглежда също дава стимул за укрепване на единството на Мрака и превръщането му в опасно острие по източната граница на Европа.
Какъв е българският вариант на поведение в тази ситуация? Зарежете гласовете на онези, които внушават, че трябва пак да се снишим, докато бурята отмине; че трябва да целуваме ръка - било на Москва, било на Анкара, за да ни простят своеволието да не следваме техните, а собствените си интереси; че ще запазим себе си, като се отдалечим от НАТО и ЕС.
Всъщност е точно обратното – трябва да бъдем все по-активни и динамични членове на НАТО и ЕС; да работим здраво за укрепване на европейското и евро-атлантическото единство; да имаме собствено лице, собствена мисъл и собствен глас в международните дела, което се постига, впрочем, само чрез усилия и успехи във вътрешните.
С други думи – да си носим новите дрехи, момчета, и да си държим главата изправена, за да не може никой да ни изненада изотзад, дори символично.