Тялото на Спасителя лежи между купища здравец и купчина банкноти....
Защо сме убедени, че както можеш да корумпираш държавници, депутати, клирици, можеш да корумпираш и Бог?!
Горан Благоев, специално за Faktor.bg
Седем и половина сутринта. Централен столичен подлез мощно ехти от хеви-метъл и траш – воят идва от нощен клуб, който още работи. Оглушително-задименото пространство, автентично напомня за преизподнята. Млади хора с блуждаещи погледи и вълнообразни походки присядат отвън, за да изпушат по нещо на въздух. После отново се връщат. Клубът очевидно не е затварял цяла нощ. Очевидно това е обичайното му работно време. Едва ли? Петък сутринта е. Да купонясваш до зори, а после да вървиш на работа – изглежда твърде предизвикателно дори за млад организъм. Не. Това не е обичайното работно време на този клуб. Това очевидно е работният му график през празничните периоди. Петък е. Разпети петък. Нали откакто го обявиха за неработен ден, го турихме в графата „празнични дни”.
Младите хора с вълнообразни походки все така се щурат на изхода между въздуха на подлеза и входа на преизподнята. Погледите им блуждаят, сякаш търсят ориентир, посока. А душите им...?! Едва ли подозират какъв е денят, който е настъпил. В техния календар той не фигурира. Поне не като Разпети петък. Най-скръбният ден за християните. Не на някаква съчинена ритуална тъга, не на показно опечалени лица. Той е ден на скръбта, която разтърсва цялото ти същество – носиш я тихо, ридаеш искрено – като да си изгубил човек, който е част от сърцето ти: родител, съпруг, любим, приятел... Ако Бог е част от нас, ако е наш приятел, няма как да не скърбим така в деня на Неговата смърт. Няма как преди това и да не съпреживеем страданията му – бичуването, тръненият венец, гаврите, оплюването – които е понесъл, без да има никаква вина. Близостта с Бога поражда и естествената скръб, и естествената радост...
Осем сутринта. Храмът е полупразен. Христовата плащеница все още не е изнесена. Още не е настъпил часът, в който тълпите „благочестиво” ще се подредят на опашки, за да минат под масата. За зраве и за здравец, разбира се... Разпети петък превръща църквите в безплатни цветарски магазини, както Цветница с върбата и Петдесетница – с ореховата шума. Божиите служители имат грижа за това – Боже опази, ако не подсигурят съответните зеленилки за здраве на тълпите от „вярващи”... Нямат куража да им кажат, че тези стръкчета, дето им раздават, са само една благословия, скромен поздрав на Църквата, който не ни прави нито по-вярващи, нито по-успешни, нито по-богоугодни ако се сдобием с тях. И защо ли да го казват? Нали след като положат плащеницата, редом с кръста и Евангелието, които подреждат върху нея, скоростно поставят и... кутията за дарения. Някъде са твърде буквални – вместо кутия – дискос. Тялото на Спасителя между купища здравец и купчина банкноти....
Погребването на мъртвия Христос
Това изобразява плашеницата. Целуваме я, за да се поклоним пред Неговите страдания. После преминаваме под нея, за да се погребем заедно с Него, да оставим греховете си, и да излезем обновени чрез покаянието. Преминаваме под плащеницата, а не се провираме под масата – нито за здраве, нито за каквото и да било. Масата е просто средство за да се изобрази символичния гроб на Спасителя...
Възкресната нощ. Катедралният храм на патриаршията е барикадиран сякаш предстои не богослужение, а поредният протест срещу поредното правителство. Евангелският сюжет се пресъздава автентично – според обстановката. Вместо римска стража, която варди Христовия гроб от апостолите – униформена и цивилна охрана пази първите държавни люде от... богомолците. Вместо жените мироносици – мъже в официални костюми. Едните първи научиха вестта за Възкресението на Спасителя, другите първи се подредиха пред патриарха за пасхалния огън.
Гръмва “Христос Воскресе!” Някои от официалните мъже мълчат, други едвам отвръщат на църковния поздрав с усмивки, които издават по-скоро неловкост, отколкото радост. Искрената празнична радост на вярващия... Кръстят се непохватно. Народът, т.е. паството на патриарха, празнува отдалеч – зад полицейските заграждения. Патриархът не ги вижда – държавният елит стои зад гърба му! Шарещите погледи на мъжете в официални костюми не оставят съмнение, че не са наясно нито със службата, нито със смисъла на празника. Присъстват протоколно. Дошли са да регистрират съпричастие към вярата на народа. Тази, дето го е опазила от обезличаване през вековете на чуждо владичество. Телевизионните камери услужливо транслират присъствието им до всички, които не са в храма. Миг, след като телевизиите престанат да предават в директен ефир службата, официалните мъже официално напускат храма – нищо че богослужението тепърва започва. То е за народа, който вече ще може да преодолее загражденията и да влезе в църквата. При своя пастир... Отнася се разбира се за онези – истинските вярващи, мотивираните християни, които не се хващат за яйцата и козунаците веднага щом чуят първото „Христос Воскресе!”, нито пък си тръгват от храма подобно на официалните лица двайсетина минути след полунощ.
Три сутринта. Възкресната литургия е завършила. От централният столичен подлез отново се носи познатия вой на хеви-метъл и траш. Младите хора са много повече, отколкото в ноща срещу Разпети петък. Вместо пасхални свещи в ръцете им примигват светлинки от цигари, чийто състав вероятно не им е известен. Но тръпката която предизвиква е несравнима. Оглушително-задименото пространство на клуба все така напомня за
преизподнята
Но не онази, истинската, от която Възкръсналият изтръгна душите от примката на дявола. Там дори демоните Го разпознаха и признаха своето поражение. В клубната преизподня едва ли някой е чувал за Него. Едва ли някой им е разказал. Иначе лицата им с блуждаещите погледи нямаше да изпълват клуба в централния подлез, а озарени от пламъка на пасхалната свещ, щяха да сияят от радост на път към дома...
Младите хора сигурно пак щяха да купонясват до зори, забравени от онези, които трябваше отдавна да са им показали пътят към храма. Хората с благолепни одежди не намериха смелост, уплашени, че ще трябва да изоставят уюта на своите покои и душевния си комфорт, за да тръгнат сред младите като техни истински духовни бащи. Не го сториха. Дори и не си помислиха, че в зората на Възкресния ден може да поспрат пред един такъв клуб и да поговорят на младите за вярата. За възкръсналия Спасител. Но след Възкресната служба хората в благолепни одежди, са уморени. Разбираемо е. Служили са цяла нощ, предстои им и втора служба през деня. Трябва и да отговеят. Разбираемо е. Постили са близо два месеца. А и сред толкова алкохол и изсмъркани магистралки – кой ще слуша приказките им за Христос? Нищо, че апостол Павел ги е насърчил за всички да станат всичко, за да се спасят поне някои – да говорят за Христос из болници и приюти, из поправителни домове и затвори, в бордеи и гета – на всеки с неговия понятиен език, за да доведат повече хора при Него (виж 1 Коринтяни 9:22). Има и съвременни примери. Един от тях даде преди време тогавашният атински архиепископ Христодул, който призова гръцките рокери и пънкари: Идвайте в храма, независимо от вашия външен вид, просто идвайте... .
У нас хората в благолепни одежди не се опълчиха дори срещу онези, в официалните костюми, които стоят зад гърба им в нощта на Възкресение. Не посмяха мощно да ги призоват да сторят нужното щото вярата да намери място в училище. Та сега не нощните клубове, а храмовете да бъдат изпълнени с млади хора в ноща на Разпети Петък и на Великден...
А може би хората в благолепни одежди имат повече мъдрост, отколкото нас – простосмъртните? Не може ли и нощните клубове да са част от мисията на Църквата – като бълват грешни души, които трябва да се спасяват? Ами съдържателите на нощни заведения, които се проявяват като смирени християни”. Та нали тъкмо те трансформират в „благочестиви” дарения част от приходите от консумираните удоволствия на клиентите си. Щом подпомагат партийните каси, защо да не подпомагат и църковните?! Инак щяха ли хората в благолепни одежди да произведат в архонти някои от тези нощни съдържатели. Да ги увенчаят с църковна аура, та после архонтите да станат политици. И така да им вдъхнат надежда, че щом клирът великодушно е забравил миналото им, ще го забрави и Бог. Че с „благочестивите” си дарения могат
да изперат душите си,
както парите от мръсния си бизнес. Убедени, че са си купили опрощение. И спасение. Или най-малкото са си подсигурили божествена гаранция за бъдещ просперитет. Тук и сега. Убедени, че както можеш да корумпираш държавници, депутати, клирици, можеш да корумпираш и Бог?! Какво толкова – нали и той е бил Човек...
Всички имат оправдание за спокойната си съвест. Младежите – за своето духовно невежество, клирът за своето мълчание, съдържателите на нощни клубове – за своя бизнес. И празникът е истински – за общество, в което Разпънатият и Възкръснал Христос е само герой от филмите, с които ни заливат по Великден...