Калин Манолов, специално за Faktor.bg
Тази седмица Комисията по досиетата организира международна конференция „Комунистическите тайни служби – митове и реалност”. В нея взеха участие представители на българската Комисия по досиетата, на Федералния комисариат на архивите на ЩАЗИ - Германия, на Института за национална памет на Словакия, както историци, изследователи и журналисти от Украйна, Унгария и България. За пръв път официално бе заявено, че 10% от хората, които заемат публични длъжности в България, са били обвързани с Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Това са 12 хиляди души, част от които
премълчани заради смърт или превербовка
164 от тях са били депутати в българските парламенти, а 139 – от премиери до заместник-министри в българските правителства след 1990 г. Само в МВР за периода 1990-2010 г. са установени 1346 души на ръководни позиции, свързани с комунистическите тайни служби. Двадесет и двама съдии, 58 прокурори и военни следователи, 232 следователи дознатели, също са с агентурно минало.
Липсата на лустрация наистина предопредели българския преход, както закъсняло и безадресно констатира вицепремиерът Румяна Бъчварова. Доста помогна и Конституционният съд, четири пъти отменял лустрационни текстове в различни закони. Но най-много
на червените ченгета помогнахме самите ние
с лековерието, да не кажа с глупостта си.
На какви опашати ченгедижйски лъжи се хващаме вече четвърт век?
Първо - че архивът на Държавна сигурност е секретен.
АРХИВЪТ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ Е СЕКРЕТЕН повече от 20 години! Разсекрети го 36-тото народно събрание в своя последен работен ден, 13 октомври 1994 г. Във взетото тогава решение много ясно пише, че „сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасяща се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не са държавна и служебна тайна”. През 2002 г. един глас не стигна на Конституционния съд да обяви отмяната на Закона за досиетата за неконституционносъобразна именно на базата на това решение, което Законът за класифицираната информация не отмени. Нещо повече – то бе потвърдено и от решение на петчленен състав на Върховния административен съд през февруари 2003 г.
Второ – че архивът е класифициран.
АРХИВЪТ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ Е КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ. Той не беше отново засекретен от Закона за защита на класифицираната информация, защото според този закон на класификация и съответно обозначение подлежи единствено информацията, свързана с дейността на поименно посочените съвременни служби за сигурност и служби за обществен ред на Република България. Държавна сигурност не е сред тях. Перфидни манипулатори обаче, повечето от които откровени ченгета, умишлено заблуждаваха обществото, че този архив е станал отново секретен със Закона за класифицираната информация, приет през 2002 г., и че тепърва предстои декласифицирането му. Целта бе да се използва измислената нужда от разсекретяване като процедурна хватка, за да се обяснява на поискалите някаква информация, че първо трябва да се декласифицира огромен обем информация съобразно грифа си за секретност, после тази информация да се обработи, и чак тогава да се предоставя. По този начин елементарно, но ефикасно се бавеше и все още се бави обществения достъп до документите на Държавна сигурност. Особено на Първо главно.
Трето – че за да се работи с него, архивът на ДС трябва да се премести в Държавния архив.
Това никога не е било нужно. МВР няма такова задължение по Закона за класифицираната информация, защото архивът на Държавна сигурност не е класифициран. Военното разузнаване – също. Като държаха и държат архива при себе си, те формално не нарушават специалния закон. Нарушават обаче грубо друг закон – Закона за достъп до обществена информация, като отказват достъп до този архив. Нарушават и конституцията, според която - чл. 41, ал. 2, гражданите имат право на информация от държавен орган, ако тази информация не е държавна или друга тайна и не засяга чужди права. Конституцията защитава и народното здраве и морала, колкото и общо това да звучи. Народното здраве и моралът изискват ясни взаимоотношения и липса на зависимости.
Архивът на Държавна сигурност трябва да се предостави на разположение на създаден с нарочен закон
Институт за изследване комунистическото минало на България,
който по полски модел може да се нарече Институт за национална памет. Документите на Държавна сигурност са твърде различни от „цивилните”, за да са в Държавния архив. Достъпът до този архив трябва да става по много ясни и детайлизирани правила, и да се работи по определена методология, която изисква определена компетентност.
През 2011 г. бившият евродепутат Лъчезар Тошев бе подготвил законопроект за създаване на Институт за национална памет. Законопроектът се базираше на текста, изработен от екипа на народния представител Филип Димитров в 40-то народно събрание, но бе отхвърлен от 41-то Народно събрание, в което ГЕРБ имаше мнозинство. България остана единствената от страните в ЕС, преживели комунистическа диктатура, която все още не е създала такъв институт.
Наложително е и създаването на нов орган, подобен на комисията Андреев, чиито членове обаче не трябва да бъдат излъчвани от политически партии. Този орган трябва да бъде мандатно и законово независим, и да не позволява на политическата конюнктура да злоупотребява с този архив.
Четвърта лъжа – че Държавна сигурност е защитавала държавния интерес.
Това НИКОГА не се е случвало! Държавна сигурност беше най-престъпната част от една престъпна държава, която обслужваше интересите на една престъпна партия. През май 2000 г. 38-то народно събрание обяви комунистическия режим в България за престъпен, а Българската комунистическа партия – за престъпна организация. Ще припомня само няколко факта в подкрепа на това останало само на хартия „осъждане“. „Народният” съд издаде 2700 смъртни присъди, 200 от които бяха изпълнени предварително. Партизани и прочие декласирани елементи в първите месеци и години от съветската окупация брутално умъртвиха най-малко 30 000 души – цветът на българската нация. През лагерите до началото на 60-те години на миналия век минаха и загинаха над 100 000 души. Такъв ли е бил националният интерес?
Пета – че има добри и лоши управления на Държавна сигурност.
Не, всички са лоши! Всички офицери и агенти са обучавани от едни и същи учители по една и съща методика, само са завършвали различни „класове”. Всички са работели за всички управления, докато се „специализират”. Всички работещи във всички управления са били готови да вършат – и са вършили! - неморални неща.
Шеста – отговорността и на работилите за ДС, и на членувалите в БКП и сие, е индивидуална, не може всички да се слагат под един знаменател.
Не само че може, но и трябва, когато става дума за морална присъда. Вината може и да е индивидуална, но отговорността в тоталитарните системи е колективна. Всеки е поел отговорност за сътрудничеството си с ДС и за членството си в БКП, сключвайки определен договор с тях, свързан с поемането на задължения, осигуряващи му определени права. Този договор, писан или не, не е лична работа, защото е сключен с организация, и то за лична облага. Дори в тоталитарното общество никой не е бил длъжен да бъде политик или държавен служител. И ако желае пак да бъде такъв в демократичното общество, трябва да приеме, че миналото му ще бъде внимателно проверено.
Седма лъжа – който не се хвали публично с принадлежността си към ДС, всъщност се разкайва. Тоест, преживява катарзис, на който трябва да ръкопляскаме!
Това може би е най-сълзливата, но и най-нагла лъжа на кадесарите. РАБОТИЛИТЕ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ СЕ РАЗКАЙВАТ! Това са хора с болни честолюбия и тежки комплекси. Те си признават чак след като ги изобличат. Тогава започват да твърдят, че мотивацията им е била благородна, че дейността им е била добра, че са искали да поправят хората, за които са донасяли. Това е защита, а не покаяние. Преди да се покаят,
не можем да ми простим и да се помирим
Разбира се, сред сътрудниците и вероятно дори сред служителите на Държавна сигурност има и жертви. Но единственият начин да си съставим обективно мнение за тях и делата им, е да получим цялата информация и лично да преценим чия дейност е била благородна, и чия - не чак толкова. Само публичността ще даде възможност за реална оценка. А истината ще ни направи свободни.
Да, това в България става бавно, твърде бавно. Но и Европа не бързаше много. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа прие резолюция за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими чак седем години след падането на комунизма. После й трябваха още десет да приеме нова резолюция, с която да осъди комунизма. Колко ще й трябват, за да го погребе?
За Европа не знам. Но знам за България. Ще ни трябват четиринадесет километра – колкото е общата дължина на редиците с досиета. Като ги извървим, ще свърши комунистическото ни робство. Може даже да стигнем до свободата.