Калин Манолов
От 2011 г. насам, откакто започна т. нар. „Арабска пролет“, Западът гледа на човешките права по-късогледо отвсякога. Имам предвид масовите призиви към състраданието и милосърдието на всички европейци по повод още по-масовата имиграция на мюсюлмани от Сирия и други арабски страни. Само допреди няколко месеца очаквахме 40 хиляди бежанци, днес са 160 хиляди, до края на годината ще станат поне половин, а може би и цял милион. Това може да е само 1 -2 % от половинмилиардното население на Европейския съюз, но към новодошлите трябва да се прибавят и 60-те милиона мюсюлмани, вече живеещи на континента. Трябва да се има предвид и прогнозата, че през 2030 г. мюсюлманите ще бъдат 26.4% от световното население, което е увеличение с 3 % спрямо населението на земята през 2010 г. България ще е сред десетте европейски държави
с най-висок процент мюсюлмани -15.7 % от населението
Данните са от изследване на авторитетната неправителствена организация Pew forum, част от проекта Pew-Templeton Global Religious Futures.
Миналата седмица излезе още една статистика: Евростат официално потвърди видимият с просто око факт, че само 21 % от мигрантите в Европа са от Сирия. Дори да разширим понятието „бежанец“ с хората, които бягат не само от война, но и от репресивни политически режими, този процент най-много ще се удвои. Но съм любопитен как правителствата в Тирана и Прищина ще реагират на определението „репресивен политически режим“, доколкото 13 % от не-сирийците са косовари и албанци ...
Разбира се, по-важно от това откъде са тези хора, е какви са. Казват ни, че бягат, за да спасят живота си от бушуваща в страната им война. Дори да е било така, вече не е. Залива ни вълна от имигранти, преобладаващо мюсюлмани, които не приличат на хора, спасяващи своя и на семействата си живот. Впрочем, 80% от тях са без жените и децата си. Поведението им на европейска земя не можеше да не породи антимигрантски настроения в целия Европейски съюз. Унгария започна да строи стена на границата си със Сърбия, а скоро – и с Румъния, откъдето основно минават бежанците на път за Централна и Западна Европа. България вече има такава ограда на границата с Турция и отново я стяга. Великобритания по принцип не участва в общата миграционна политика на Евросъюза. Вишеградската четворка се обяви толкова категорично срещу квотния принцип на Юнкер, че на 9 септември 2015 г. той констатира с горчивина: „Няма достатъчно Европа в този Съюз и няма достатъчно съюз в тази Европа“.
Бих казал: „И Слава Богу!“ Безкритичното и неограничено приемане на толкова много имигранти с враждебни на западните ценности и култура, най-малкото нарушава правото на собственост на жителите на европейските страни. Като собственик или съсобственик на земята, върху която живее, на улиците, реките, летищата, пристанищата, и т.н., всеки европеец трябва да може да прави със собствеността си каквото поиска. Включително да пуска когото поиска на територията, на която живее. Правото на свободно движение означава право да пресичаш граници само с паспорта си – по възможност истински, а не фалшив, а не право да нарушаваш границите безнаказано. Не съществува такова право като неограничена свобода на имиграцията. „Свободното движение на хора“ става възможно, когато и ако жителите на страната я разрешат.
До средата на 60-те години в САЩ и до падането на комунизма в Западна Европа имиграцията не бе безусловна. Имиграционният закон от 1965 г. в САЩ обаче премахна всички съществували до този момент съображения за „качеството” на имигрантите, както и изричната преференция за европейски имигранти, и ги замени с мултикултуралистична лотария. След това
„демокрацията влезе в действие“
и в Европа. В резултат тълпите посредствени имигранти промениха културната и демографска структура на обществата в западните страни. Новата вълна неограничавана и безусловна имиграция заплашва да ги разруши. Освен ако държавната доктрина на муликултурализма не бъде заменена – но не с несъществуващата и невъзможна „обща европейска нация“, а с „Европа на нациите“. Брюксел спешно трябва да завие от Маастрихт (където през 1991 г. бе ознаменуван качествения преход от общност на независими европейски държави към съюз, който стои по-високо от отделните страни), към Рим (където през 1957 г. бе подписан договорът за общ пазар).
Напоследък чувам странен „аргумент“ в защита на мигрантите от арабския Изток: ние също заляхме Западна Европа след падането на Стената през 1990 г., бежанците просто търсят по-добър живот като нас.Но източноевропейците не отиваха в чужда за тях култура, а се завръщаха в старата, която комунизмът им бе отнел. Българските, полските, чешките, унгарските имигранти-християни, които замениха класическия гастарбайтер от 60-те години – турчина-мюсюлманин, с готовност се интегрираха в приемните общества. Имигрантите-мюсюлмани не направиха същото. Европа не само че не ги облагороди, напротив - радикализира ги.
„Техният“ ислям стана по-консервативен
дори от исляма в страните, откъдето дойдоха. Чрез него имигрантите-мюсюлмани пазеха идентичността си в чуждата им културна среда. Водачите на радикални ислямистки групировки умело използваха това и привлякоха в редовете си много младежи и мъже на възраст между 30-45 години, живеещи в Европа. Все по-често атентаторите-самоубийци в САЩ и Европа са натурализирани американци, англичани, германци...
За съжаление, заседанието на европейските лидери в Брюксел на 23 септември 2015 г. Със сигурност ще докаже, че дори рискът от разпад на съюза не е в състояние да накара Брюксел да промени досегашната си имиграционна политика. По една проста причина: политиците в демократичните страни предпочитат мързеливи и неграмотни имигранти, които създават „социални” проблеми“, защото политиците процъфтяват и ги преизбират заради съществуването и „решаването“ на такива проблеми.
Аз се отнасям с уважение към всекиго. Но не желая да живея в свят, в който диващината се приравнява с цивилизоваността, а глупостта - с алтернативна форма на разум. За съжаление светът на западната цивилизация, към която принадлежи и България, в момента е такъв. Затова и го атакуват стотиците хиляди имигранти-мюсюлмани. Религията им нямаше да има значение, ако не им диктуваше да се конфронтират, вместо да се интегрират в страните, където емигрират. Но те го правят, и ще продължат да го правят. Аллах ги задължава.
Затова страховете на западноевропейците от колонизация, породени от интензивността, с която младите мъже-мюсюлмани пренасят своята култура в новата европейска среда, не са преувеличени. Страховете за живота и сигурността им – също. Европейският съюз не само може, но и трябва да защити не само правото на собственост, но и правото на живот на своите граждани.
Що се отнася до съдбата на българския народ и държава, те наистина зависят изключително много от рационалното и националното самоосъзнаване на Европа. Но ние не сме осъдени да бъдем безмълвни пешки на европейската шахматна дъска, някъде между Москва и Брюксел. Напротив – имаме правото и задължението да опазим националната си идентичност, въоръжени с половинхилядолетния си уникален опит в тази област.