Крум Благов*, специално за Faktor.bg
Вежди Рашидов стана най-атакуваната и спорна фигура в кабинета. Но дилемата трябва ли той да остане министър на културата е второстепенна. Истинският, важен въпрос е дали изобщо е нужно неговото министерство.
Рашидов не е нито по-добър, нито по-лош от предшествениците си. От началото на прехода всички партии, дошли на власт, поставят там някой виден творец, а после забравят за културата. Така в министерския стол се изредиха четирима музиканти (Димо Димов, Емил Табаков, Георги Костов и Божидар Абрашев), трима изкуствоведи (Ивайло Знеполски, Иван Маразов и Емма Москова), двама артисти (Стефан Данаилов и Владимир Пенев), един скулптор (Рашидов) и един литературен критик (Елка Константинова). Петър Стоянович и Нина Чилова можем да отнесем
в графата недоразумения
Все пак трябва да отбележим, че при Чилова културата беше придадена към туризма, т. е призна се официално, че без такова министерство може.
Да ме прощават тези, които съм пропуснал да спомена, ама паметта се опира на фактите, а какво свършиха тези министри? Някои от тях ще останат в спомените ни само с гафовете си – Елка Константинова с австрийския език, Чилова с музикалния театър „Стефан Софиянски“… На този фон стоте лева на Рашидов бледнеят.
Общото между всички досегашни министри на културата бе, че независимо от личните си качества до един бяха деветата дупка на кавала в своя кабинет. Този портфейл се смята за второразреден и главоболен. За него българската държава все няма пари, а още по-лошото е, че няма никаква визия. За разлика от министерствата на вътрешните и външните работи досега никой политик или коалиционен партньор не се е натискал за културата, просветата или правосъдието. Проблемите там са много, парите малко, така че на поста се гледа или като на тегоба, или като на синекура.
Около изложбата на тракийските съкровища от нашите земи в Лувъра се каза, че това било мечтата на Людмила Живкова. В това изречение има една истина и две лъжи. Истината е, че тя е последният български министър на културата с визия и политика. Лъжите – че мечтите й са били стремежи на нацията и че Рашидов е едва ли не неин наследник.
Идеите на Живкова за културното развитие на България са противоречиви и твърде много свързани с времето си. По тези причини те не могат да служат за съвременна управленска програма. Част от тях са били напълно нереалистични (например българският да стане световен език, София – културна столица на света и т. н.). Други са имали
чисто пропагандна цел за режима
на Тодор Живков – типичен пример са световните писателски срещи и детските асамблеи. Трети са били наистина трудни за изпълнение в онази епоха (културното отваряне на България, показването на западни филми, издаването на забранени дотогава автори), но днес изобщо не са проблем, още по-малко на държавата, тъй като книгоиздаването и киноразпространението са свободни и изцяло частни. Малко от приоритетите на Живкова продължават да са актуални – сред тях са естетическото възпитание и създаването на културни институти.
Всичко това изисква значителен финансов ресурс, с който Людмила е разполагала благодарение на баща си. Отделно от това тя е задължавала местните органи на властта да купуват картини, скулптури и други произведения на изкуството. Послушните творци затова наричат онази епоха „златен век“ – век на големите хонорари и на задграничните командировки. По нейно време се стига до хипертрофия на структурите в културната сфера, например през 1981 г. броят на музейните сбирки в България достига 3000 (!) с 800 000 експоната. Това са средно по 267 предмета в сбирка. Ясно е, че повечето от тези експозиции са твърде бедни, за да представляват обществен интерес.
Направете следния експеримент. Застанете за час пред някоя къща-музей и пребройте посетителите. Вероятно, дори сигурно е те да са нула. Но закриването им е много трудно, тъй като работещите там надават веднага вой за „ликвидирането на културните институти“.
След Живкова бюджетът на културата е орязан и наследникът й Георги Йорданов става всъщност първият ликвидатор на нейното дело, а хората след него продължават тенденцията. От създаденото от нея са останали само две училища – италианският лицей в Горна баня и Националната гимназия за древни езици и култура, плюс галерията за чуждестранно изкуство, която Вежди Рашидов сля с националната, за да се получи
„българският Лувър“
Но забележете, че става дума не за нова експозиция, а само за нова сграда. Това е приносът на министъра. По липса на средства при неговото първо управление практически беше ликвидиран Националният център за книгата и преустановена помощта за библиотеките. Във финансирането на киното има тежки проблеми, които изискват нов закон, но не се прави нищо. Бюджетът на министерството за тази година е 126 млн. лв. – само 0,7 процента от държавния и стига само, за да дава заплати на своите чиновници и на още няколкостотин души на негово подчинение.
Затова не е толкова еретична мисълта ресорът на Рашидов да се премахне. Всъщност до 1963 г. Министерство на културата изобщо не е имало. То е било към просветното. След това върхушката на БКП лансира „държавно-общественото“ начало и създава Комитет за изкуство и култура (КИК), в който ръководителите уж се избират. Именно в КИК прави кариерата си Людмила. След свалянето на Живков комитетът по инерция е превърнат отново в министерство без никаква политическа визия и почти без пари.
Несъмнено има много проблеми пред съвременната ни култура. Широката публика не чувства нужда от нея и естетическото й чувство трябва да се развива. Свидетели сме на небивал културен империализъм, който пречи на българската творческа интелигенция да се изявява дори у нас. Всички други европейски държави (освен България) финансират разпространението на произведенията на своите творци зад граница. От защита се нуждае българският език, но закон за него така и не влезе в залата на парламента вече четвърт век. Археологическите разкопки, на които се дължи сегашната изложба в Париж, се финансират главно от чужди донори (това Георги Китов, докато беше жив, е съобщавал и на депутатите, вижте мнението му в интернет на адрес archaeology.zonebg.com/kitov.rtf).
Спирам изброяването, защото списъкът е дълъг.Изводът е, че от министерство и министър на културата ще има полза само ако той или държавата провеждат някаква културна политика. А щом такава не се вижда, защо са ни още чиновници? За да режат лентички? Да генерират скандали? Да правят гафове?
Както биха казали в Лувъра – мерси!
*Автор на биографията „Загадката Людмила Живкова“, излязла през 2012 г.