Христо Марков
Вече не помня кой го доведе в къщи през далечната 1987 год. и го представи като бард. Носеше китара. Висок, с изсечени черти, широко лице и топли очи. Бил от Харманли. Току-що бе взел наградата „Южна пролет” за дебютната си книга „Докато проговори камъкът”. Наред с виното вървяха и стиховете му – родени там на юг, до брега на Марица:
„Живея все по-рядко
напоследък.
По-често съм.
Поддържам огън.
Кърпя ризи.”
И всичко премина в друго измерение, когато прегърна китарата и запя с много чувство и тъга. Пееше само чужди текстове, а своите бе оставил на други изпълнители. Уж щяхме да спим, а осъмнахме… И много други пъти осъмвахме, защото Гришата бе витален човек, много витален!
Беше отдаден на своето Харманли и фестивала на поетите с китари „ПоКи”/май той го и създаде/, направи институция от него в това бездуховно време на чалгията.
Понякога си говореше за нещата от живота със странници:
„Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”
А може би - бездомните ни ярости?
А може би
бездомната ни радост.”
Преди време се видяхме случайно в Пловдив /обичаше този град/, скоро бе починал Пламен Ставрев, с който създадоха вечния български евъргрийн „Лятото” и тогава Гришата промълви: „Сякаш си отиде половината от мен.”
От снощи вече го няма и Гришата! Оная с косата го отнесе едва навършил 60. След него и Пламен в поезията и музиката сякаш вече няма нищо… Светла ти памет, Гриша, горе вече ще си заедно с приятелите, защото не обичаше да си сам:
„Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.
И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.”