Христо Марков
Този текст го писах три дни. Четох за барда. Три дни. Просто е невъобразимо колко много свидетелства, текстове, клипове и сайтове има за Висоцки в мрежата. Направо е чудовищно как е запазена паметта за него!
А си отиде преди 30 години, само на 42 години. На 25 юли по време на московските Олимпийски игри. Разказват, че спортните зали останали полупразни, въпреки неистовите усилия смъртта му да се скрие /съветската преса съобщава за нея след три дни/. А днес има огромен брой материали от прощалното изпращане на най-популярния човек в соц. лагера - http://www.youtube.com/watch?v=UwW5kDZbMUs&featur...
http://www.youtube.com/watch?v=OYrDvBX77KI&feature... На един от видеоматериалите ставаме свидетели на потресаващото му изпращане от майката и любимата жена – последната целувка за сбогом с барда, преобърнал мисленето на милиони, а всичко е толкова обикновено, славянско и руско… Необикновено е множеството, милионното стълпотворение и бдящите милиционери, камионетките, строгите шпалири /колко ли агенти на КГБ са били там?!/, но силата на всенародната мъка сякаш е последната песен на Висоцки, с която се присмива на съветския конформизъм. Много величави и силни кадри. Потресаващи. От ровенето в мрежата разбрах, че сбогуването с Висоцки е регистрирано в книгата на Гинес като най-мащабното в света. В руските сайтове можете да намерите смайващи неща, да ги видите, да станете съпричастни към феномена Висоцки. Например как цяла Москва е озвучена с примитивни магнетофони и висш комсомолски работник пита неразбиращо „Защо се е събрал толкова народ, каква е тази музика?!”, а известен журналист му отговаря: „Разбирате ли каква е работата? Тези хора слушат Висоцки, а не вас, извинете ме.” Факт. Или тълпите, накачорени по покривите на околните на „Таганка” сгради, или купищата цветя, или виещите сирени… Ако не беше Олимпиадата дали нямаше го погребат тихомълком?... Не, не биха могли.
Бях на 13 години, когато майка /Бог да я прости!/ каза, че ще ме води да гледаме едни руснаци, които дошли в България, особено един велик актьор и певец. Леля Анюта бе ангажирана да намери билети, да се реди с часове на безкрайни опашки, но накрая бяха много вдъхновени, че сме сред щастливците. Било е 1975 г. Края на лятото. Помня струпването пред Сатиричния театър. Блъсканицата. Майка посочи звездата на сцената. Нисък, слаб, грозноватичък, който по едно време взе китара и запя. Не ми хареса. На 13 години определено не ми хареса. Стори ми се, че вика, че се дере, че нещо не е наред. Различаваше се много от Джани Моранди, който бях гледал на Слънчев бряг. Пък възрастните бяха във възхитителен ступор… Но крясъците тогава не ми харесаха. Сега си обяснявам защо. Докато пееше ми се стори, че този човек ще умре – лицето му почервеня, вратът му сякаш щеше да се пръсне, виждаше се всеки кръвоносен съд, вените се надуха, лицето му се превърна в жила, тялото му бе малко за енергията…
Стана страшно
По-късно, след години разбрах, че съм гледал „Хамлет” – една от емблематичните роли на Владимир Висоцки в „Таганка”. Леля Анюта и майка гледаха като хипнотизирани. Май ходиха и на още един спектакъл, който си спестих с футболен мач на „Герена”. Остана потреса от електричеството на актьора-певец, което разчетох по-късно, по-късно…
В края на десетилетието Висоцки вече бе моден, стряскащ, енигматичен, легендарен и загадъчен. Бе въпрос на престиж да имаш първата му плоча /издадена в България/, да знаеш пикантерии за личния му живот, за Марина Влади, руската водка и неформалните му концерти по мини, поделения, строежи и магистрали. Покрай него научихме и за прочутите руски бардове Окуджава, Галич, Розенбаум, Долски, Ким, Визбор, Никитин /имаше и още, но съм ги забравил/. По-информирани приятели разправяха, че Висоцки често отскачал до Париж, но не само заради Марина, а и да посети бардака „У Таня”, където се събирали проститутки, избягали от СССР. Обичал ги, не се скъпял за 300-те франка/около 60 долара по това време/, че даже ги възпял - http://www.youtube.com/watch?v=A50Ecl-2saA - /Я любил и женщин и проказы.../.
За втората му съпруга, някаква красавица Людмила, с която се запознал на улицата в Ленинград. Спрял я и помолил за заем, за да плати счупения инвентар в хотел „Европа”. За обвинението, че в песните си се „подиграва с патриотизма на съветския народ”, докато другаде го наричат „Месията на Русия”, за безумната любов с още по-безумната красавица Марина Влади, която се опитва да го спаси от запоите с имплантираната капсула „Есперал”, а той я вади с нож и продължава жестоката си игра.
Със съдбата
Упорито се заслушвахме в текстовете, опитвахме се да превеждаме, а се появиха и първите български епигони. И тогава разбрах магическата тайна на Висоцки – този човек умираше във всяка своя песен. Влагаше всичко от себе си, сякаш се страхуваше, че няма да го чуят. И тези коне, тези коне, които преследваше и все му бягаха, тези коне като символ на свободата, бързината и уморителния житейски бяг на съдбата - http://vbox7.com/play:086cfff7; http://vbox7.com/play:086cfff7 или безмилостната битка за душите, за нашите души - http://vbox7.com/play:086cfff7; – в един от запазените клипове бардът е на фона на бетонната стена – ярък символ на пустотата в живота ни от онова време. Така разбирахме Висоцки тогава… Сега отново ме обзема онзи страх, че този човек пак умира… И си мисля, че онзи народ-страдалец на комунизма е търсил и намирал във Висоцки някаква собствена реабилитация и духовен реванш, защото той зашлеви оглушителна плесница на империята. Заслушайте се внимателно в текста дори на така наречените му хумористични песни – жестока гротеска, гавра със статуквото на една империя, поразена от комунизма: http://vbox7.com/play:086cfff7; ; http://vbox7.com/play:086cfff7; В последния куплет за „утринната гимнастика” има едно жестоко намигване за бягането на място като цел и смисъл на „щастливия живот” в онова време. Или първата гротеска като изповед на арестувания за дребно хулиганство. Или непрекъснатите майтапи, които си прави с еврейската диаспора - http://vbox7.com/play:086cfff7; - дори някои провиждат ръката им в смъртта на поета-артист. И Висоцки ги преживява с китара, искрено и до болка. Не искам и няма да го кажа, че Висоцки е имал съзнанието или намерението да руши системата, просто търси човешкото, ежедневието му дава повод за меланхолията по свобода и се пита дали има морално основание да съществува такъв живот. Това обяснява и в края безкрайните алкохолни запои и морфина, и личните забежки към нови музи, поне според мен.
Има един запис от неформалните му срещи в България с познатия мизансцен – много водка, рядката за ония години „Кока-кола” и енергията на барда - http://www.youtube.com/user/filatovv#p/a/992C00C6... - през същата 1975 г., когато не ми хареса, а е трябвало да съм малко по-голям и по-умен, да разбера цената на един обречен протест. После пък открих и една от прекрасните му балади, които също плашат да се превърнат в сърдечен удар - http://www.youtube.com/user/filatovv#p/a/992C00C6... Боже Господи! Дали сме живели онова време, онова чувство за безвремие…
И дали в Русия няма по-дълга памет за него, защото…
Ами защото в началото на тази година Руския център за изследване на общественото мнение /МЦИОМ/, който е нещо като нашия НЦИОМ прави допитване за кумирите на Русия през 20 век. На територията на необятната страна. Представително. Същата анкета се прави на всеки 10 години. Резултатите са почти идентични. И сега, и преди 10 г. на второ място е великият бард Владимир Семьонович Висоцки /31 %/. Изпреварва го само първият космонавт Гагарин /35%/, а далеч назад са сатрапите Сталин и Ленин, дори Лев Толстой е със 17%, Солженицин с 14%, Сахаров с 12%, Булгаков и Шолохов с по 10% и следват Чехов, Плисецкая, Шаляпин, Роднина, Яшин, Бродски, Репин, Горбачов… /В българския вариант на челните места се подредиха такива „титани на духа” като Азис, Георги Тарабата и Пешо Майната, което за пореден път потвърди старата ми теза, че ние сме много по-болезнено свързани с комунизма, отколкото … Русия/. Не съм убеден дали ще има подобен феномен на популярността, който не е налаган от медии, власт и конюктура и то с 30 годишна давност…
Един от последните записи на Висоцки е песента „Лов на вълци” - http://www.youtube.com/watch?v=-U3vqIUadw&feature... – само три месеца преди да си отиде, сякаш конете на непостижимата мечта са заменени с вълците на ежедневието. Странно. Няколко пъти гледах този запис. Същото впечатление като преди 35 год. – този човек умира на сцената, сам, с китарата, няма оркестър, няма бек-вокали, няма никой, само Той – но се вгледах в лицата на публиката, тихи, като на представление, може би част от тях изплашени /то в СССР може ли да няма такива/, но и някак си съпричастни, обладани от онзи, който гони вълците…
За смъртта му се носят легенди. Както и за Есенин. И двамата гениални пияници, и двамата врагове на официалната власт, и двамата поети и женени за световни красавици, единият /Есенин/ си отива в началото на болшевизма, а другият /Висоцки/ когато вече агонизира системата… Според болшинството от сериозните руски историци Есенин е жертва на КГБ, доказано умъртвен като е използвана слабостта му към алкохола. Аутопсия не му е правена. Според хорската мълва и някои от историците Висоцки също става жертва на всесилните тайни служби, които използват поредния запой от отчаяние, за да си разчистят сметките с барда. На него също не е правена аутопсия. Хипотезата е на не един и двама руски учени, приятели на поета и негови последователи. Според тях, лекарят Федотов, приятел на Висоцки, сложил таблетка в чашата на поета, с оправданието, че това е успокоително… Малко по-късно, при неясни обстоятелства, умира и самият Федотов. Доста интересен и благодатен за историците е паралелът между Есенин и Висоцки. И в смъртта. Или да се разгледа болшевизма, очертан в контурите между съдбите на Есенин и Висоцки – страховита историческа перспектива…
Успокойте се за миг! Защо не слушате –
не летете тъй бързо, коне!
Придирчиви сте, коне, като вихрушки сте…
Щом тъй кратко живях – да попея поне!
Ще допея куплета, ще ви напоя –
нека само за миг на ръба постоя…