Светът сякаш не се интересува от собствената си
съдба
200 години ставаме арена на част от руско-турските противоречия, скарвания, сдобрявания
Проф. Пламен Павлов е един от най-авторитетните български историци, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Потърсихме го, за да коментира съвременния свят и България в него, разбира се.
Решихме, че един историк най-добре може да направи такъв анализ.
Интервю на Светослав Пинтев
- Проф. Павлов, да поговорим за съвременния свят и България в него. Политологът Иван Кръстев го нарече „разглобен свят“. Споделяте ли тази формулировка?
- Да, в общи линии мисля, че е вярна тази оценка. Това е един дълбоко фрагментиран свят, който само на повърхностно равнище изглежда обединен от някакви по-големи структури, виждамe, че на практика е едно кълбо от противоречия, на което общата посока се губи. Поне що се отнася до чиновническата визия за него. Дори ЕС в днешната си форма продължава да бъде адски разнопосочен и интеграцията му в оптимална степен е някъде в далечното бъдеще, поне от днешна гледна точка. Светът е много дезинтегриран, в много неравностойна позиция са едни или други държави. 70 години след Втората световна война той продължава да живее в атмосферата на 1945 г. Дори идеята за Студената война се оказа, че не е изчезнала, че много лесно може да бъде реактивирана.
- Излиза, че този свят е зле сглобен, за да се разглобява толкова лесно?
- Виждаме много големи диспропорции. Имаме 5 страни членки на Съвета за сигурност. Всички знаят кои са. Хайде, между тях са САЩ и Китай, наистина глобални играчи. Донякъде, с известни резерви, това може да се приеме и за Русия, но за Франция и Великобритания - позицията на една страна от петорката, която управлява света, не е много реалистична.... Те имат много големи приноси в световен мащаб, но имат и много големи вини. Не виждаме там Индия, не виждаме Бразилия, не виждаме редица други важни държави.
Не съм политолог, не съм и утопист, но винаги ме е смущавало, че светът сякаш не се интересува от собствената си съдба. ООН се е превърнала просто в една трибуна, където се излагат едни или други позиции. Приемат се наказателни санкции, разни резолюции, които могат да бъдат блокирани обаче. Обикновено биват блокирани, най-често от Китай и Русия, понякога, разбира се, и от САЩ. Реално погледнато този баланс в съвременното ООН вече е до голяма степен една фикция. Виждаме, че на практика той не действа. Редица конфликти през последните 20 години бяха решавани дори без формалното участие на ООН.
- А не е да няма проблеми, които са с потенциал да изтрият цялата ни цивилизация от лицето на Земята.
- Да, проблемите са много. Трябва да има някаква световна идея за консенсус и решаване проблемите на планетата, защото Земята не я очаква нищо добро с тази свръхпопулация, с огромното нарастване на населението, с изтощаването на природните ресурси, с убийството на природата - в Африка, на други места, ако щете и в България. Няма ги тези бащи на човечеството, казано по-поетично, които да се замислят за бъдещето на Земята. От българска гледна точка, от моята, тази на един скромен преподавател в един български университет, чието бъдеще е неясно, както на цялото ни висше образование, това мнение изглежда много голяма претенция, но понеже ме питате, аз съм длъжен да кажа честно какво мисля. Не мисля, че е нормално Земята да е с вече над 7 милиарда население, в някои страни то да се увеличава прогресивно, да има свръхпопулация, а при други да е катастрофа, както е при нас. Дори в съседна Турция има модел за не по-малко от три деца в семейство. При положение, че там все повече се налага един ислямистки режим.... Република Турция беше с едно население от 37 милиона през 60-те години, сега е над 80 милиона. Това определено ни напомня за малтусианските кошмари на миналото, които вече не са толкова фантастични, каквито са ни изглеждали преди 20 години.
- В Русия и Турция ферментират едни процеси на връщане към миналото, опитват се да си върнат статута на империи, при това доста агресивно, а по средата сме ние.
- Мен като българин, най-много ме вълнува съдбата на България, от там и на Европа. От гледна точка на концепцията за Европа на отечествата, на нашата собствена традиция, на нашите теглила през толкова векове, най-тревожна за мен наистина е съдбата на България. Управлява ни един елит, за когото това като че ли не е никакъв приоритет, а е важно ден да мине, друг да дойде, да не се разсърдят великите сили, а и не толкова великите. Отношението на нашето държавно ръководство към ставащото в Турция съдържа доста смущаващи елементи. Не искам да кажа, че трябва да има някакъв агресивен тон, но според мен не е нормално турският посланик в България да дава пресконференции, да се държи като някакъв генерал-губернатор. Нашите политици да не дават една критична нотка да се каже по отношение на ставащото в Турция, това е изключително опасно за България. Разбира се, на мен като човек, който е встрани от политиката ми е лесно да говоря така, аз го осъзнавам. Мисля, че трябва да има една много сериозна предпазливост в отношенията ни с Турция, но трябва да бъдат пресечени и всички опити за намеса във вътрешните ни работи...
- Каквито прави и Руската федерация...
- Същото важи и за Русия. Ние просто попаднахме в кошмарната ситуация, в която сме през последните 200 години, да ставаме арена на част от руско-турските противоречия, скарвания, сдобрявания. Това изисква една много по-различна политика от тази, която виждаме в момента.
- Не е ли по-опасно за нас, когато Русия и Турция са сдобрени?
- Да, в някакъв смисъл е по-опасно, когато те са сдобрени. Не бива да забравяме тази напълно ненормална русофилия, която можем да видим в България. Имам предвид политическа русофилия, защото аз също мога да кажа, че съм русофил, най-малкото съчувствам на руския народ за неговите страдания. Няма смисъл да повтаряме нещата за руската култура и всичко останало, но нека да припомня, че президентът Путин при предишната му дружба с Ердоган , именно от Анкара отправи нападки срещу България. От там той прекрати плановете за „Южен поток“ и се насочи към „Турски поток“. Към България бяха отправени не само обидни, но и много пренебрежителни думи, което мен още повече ме обижда от открито враждебните думи. Не можем да позволим на някакъв чужд политик, пък бил той и държавен глава на една Велика сила, да държи такъв тон на България. От друга страна, не можем да си затваряме очите, че в Русия се говори как ние сме едва ли не предатели, предали сме Русия. Аз мисля, че има много повече случаи, в които Русия е предала нас. Тук не е въпроса да ги съизмерваме, става въпрос, че при този пореден Турски гамбит, ние сме в много опасна позиция.
- Ердоган вече говори за дружбата Иран-Русия-Турция? Какво означава това? Не е ли един стремеж тоталитарните държави да се обединят срещу демократичните?
- Аз не мисля, че Ердоган е образец за политик от такова естество, както си въобразява самият той, че е. И както много често неговите храненици тук, в България, вероятно го разглеждат. Виждаме в лицето на Ердоган един кандидат за диктатор, популист с ислямистка ориентация. Виждаме той да върши ужасни неща и това трябва да се казва съвсем открито. Неговото заиграване с Русия и Иран е без перспектива, поне според мен. Между Иран и Турция си има отделни противоречия, за Русия и за републиките в Средна Африка, към които Турция проявява известен патернализъм, нещата са също доста сложни. Ние виждаме един човек, който се стреми да превърне Турция не само в новата Османска империя, но и някакъв нов ислямски халифат, което, съгласете се, че в XXI век е тотален анахронизъм. Същата тази държава претендира да влезе в ЕС.
От Съюза критиките са доста плахи, много често са в дисонанс. Доста са непоследователни към това, което се случва в Турция след опита за преврат, но то тече там повече от 10 години.
- Вътрешнополитическата ситуация в България изглежда доста нелепа на този фон.
- И на мен ми изглежда нелепа. Отдавам я на неизграденото на практика у нас гражданско общество, тъй като докато беше в ход двуполюсният модел имахме поне надежда, че ще влезем в някаква нормална за демократичния свят парадигма. С идването на Симеон Сакскобургготски, след това на ГЕРБ, виждаме, че има един стремеж към унификация. Дори се дискутира напоследък от политолозите, че премиерът е обединител на нацията. Такава формулировка напомня за някакви мечтания в стил Путин и Ердоган.
Виждаме покрай президентските избори, че у нас тази фрагментация на партиите и този безкрайно компрометиран политически живот, дават своите много лоши проявления. Не е логично ние да нямаме нито един кандидат в навечерието на президентските избори, да има всевъзможни задкулисни пазарлъци и надцаквания, на леви, на десни, на всевъзможни партии, за един важен пост. Така се дискредитира самата президентска институция.
- Сетих се, когато споменахте Симеон Сакскобурготски, че четох как низови партийни организации искат да го издигнат за кандидат на БСП. Това не е ли абсурдно?
- Абсурдно е, но още по абсурдно за мен е не само, че издигат Симеон или проф. Огнян Герджиков, които уважавам, но още по-непонятно е, че тази левица поставят интересите на чужда държава пред българските. Няма изявление на БСП или АБВ, в което Русия да не е №1, независимо дали става въпрос за ядрените реактори на АЕЦ „Белене“ или за нещо друго. От друга страна, при десницата, включително при президента Плевнелиев, има едно антируско говорене, което също няма някакъв особен смисъл. По скоро трябва да се действа. Мисля, че проспахме четвърт век. Позволихме да ни бъде унищожена армията, авиацията. Не съм милитарист и не искам да воювам с никого, но е нормално България да разполага с респектираща евентуалните си противници мощ. Става дума както за Турция, така и за Русия, за когото и да било. Не е нормално нашата АЕЦ да няма ПВО защита. ..
Аз нямам лоши чувства към Симеон Сакскобургготски, но си мисля, че той дойде в България политически неориентиран, като изключим някои негови лични недостатъци. Тогава идеята беше да има някаква надпартийна власт, без да се казва директно. Това действие, разбира се, се провали закономерно. Проблемът е в дълбоко вкоренения нихилизъм на по-голямата част от политическия ни спектър. Наслушахме се, от ляво, от дясно, колко важно е каква оценка ще получим от Брюксел, а не каква оценка ще получи властта от българския народ. Не знам друга държава, където държавни медии да задават въпроса: „Защо избрахте да останете в България?“. Нормалното е да се остане в България. Нямам нищо против пътуването, ученето в чужбина и т.н., но тук се създава психологията, че трябва да се избяга от България. Не искам да изпадам в някакъв патриотарски патос, ала ругателствата към България станаха норма. Като историк не мога да не си спомня какво мислят за нея Раковски, Христо Ботев, Васил Левски, най-светлите ни фигури, които се можели да се реализират чудесно извън българските земи, но най често са загивали за същата тази България.