Андрей Пионтковски, Радио „Свобода“
Путиновият проект „Наследник 2000“измътен отподобна „демократична“ школа, се превърна в откровено предателство на демократичните свободи от „демократите“, разбира се, заради благородната цел „да продължат либералните икономически реформи“.
В процеса, който назначи Путин за пожизнен президент на РФ бяха реализирани най-смелите и дръзновени мечти на убедените противници на всеобщото избирателно право. Президентът, както е известно, не беше избран от пияниците по селата, а от шестима много богати граждани с безупречни либертариански убеждения, в буквалния смисъл на думата cream of the cream на нацията: Роман Абрамович, Борис Березовски, Валентин Юмашев, Татяна Дьяченко, Александър Волошин, Анатолий Чубайс.
Много от сегашните либерални критици на режима, тогава с ентусиазъм подкрепяха Путин, виждайки в него руския Пиночет, който с желязна ръка ще поведе страната по пътя на пазарната модернизация.
Те петнадесет години обясняваха на Русия и света, че руският народ е див, невежествен, не е узрял още, за да му бъде доверен самостоятелният избор на управниците му, а ако, недай Боже, се проведат избори, ще дойдат на власт фашисти. Следователно, в никакъв случай такива избори не бива да се допускат.
Кръгът на руската история и руската либерална мисъл се затвори сто години след началната си точка, когато Михаил Гершензон написа: „Ние сме длъжни да благославяме тази власт, която със своите щикове и затвори ни защитава от яростта на народа“.
В новия руски парламент, който ще се превърне в място на ожесточени дискусии, явно ще има повече леви отколкото привърженици на партия „Право дело“. Но това не е основание предварително да го обявим за фашисти и
да забраним свободните избори
Практически е невъзможно в Русия чрез свободни избори да дойдат на власт фашисти. Въпреки разпространената заблуда, това не се е удало дори на германските нацисти. На последните свободни избори за Райхстаг през 1932 година партията на Хитлер печели 33%. Не масите довеждат на власт Хитлер през 1933 година, а сговорът на елитите.
Нека сега си зададем въпроса, какво трябва да направят фашистите в Русия, за да дойдат на власт не чрез избори, а в резултат на вътрешната еволюция на путиновия режив и в сговор с неговия елит.
По-лесна ли е тази задача или по-трудна? Според мен, много по-лесна. Няма да им се наложи да убеждават 50 милиона избиратели. Достатъчно ще бъде да убедят 3-4 мерзавци от най-близкия кръг на националния лидер.
А тях самите не трябва и да ги убеждаваш. Те отдавна се борят с „еврейските олигарси, ограбили страната“. На тях трябва само да им се каже, че в обстановката на нарастваща системна криза на разлагащата се власт, единственият начин да запазят милиардите си е да поемат пътя на откровена нацистка диктатура.
За такава диктатура не е необходима подкрепата на мнозинството. Напълно достатъчни са силовите структури, телевизията и ентусиазмът на 1-2 милиона редови изпълнители. В Русия ги има и трите, а под тоталитарната преса мнозинството ще бъде объркано и пасивно.
Свободните избори не са идеологическа догма, напротив, в страна, в която се забраняват, властта е бременна с фашизъм. Изборите са инструмента, който издига най-високите бариери пред похода на фашистите към властта.
А дискусията по темата за фашизва приключи на 18 март 2014 година, когато фашизмът тържествено дойде „отгоре“.
Кримската реч на Путин перед парламента на РФ се оказа толкова очевиден римейк на судетската реч на Хитлер в Райхстага, че се наложи кремълските пропагандисти да предложат формулата за „добрия Хитлер“ (явно такъв е бил само до 22 юни 1941 година).
Добрият Путин
обяви руснаците за разделен народ и провъзгласи не само своето право, но и свещеното си задължение да защитава по целия свят не гражданите на Русия, е етническите руснаци, рускоговорящите, а по нататък може да се окаже, че трябва да защитава и потомците на гражданите на СССР и Руската империя.
Именно подобна идея е залегнала в основата на външната политика на хитлеристкия Райх, довела до Втората световна война.
Затова и за реализацията на концепцията за „Руския свят“ след анексирането на Крим беше поставена още една практическа задача- връщането на Новорусия, „несправедливо предадена на Украйна от болшевиките“. Противниците на проекта бяха обявени за национални предатели (още една прилика с режима на Хитлер от 30-те години на миналия век).
До 18 март 2014 година блокирането на европейския избор на Украйна беше цел, а анексирането на Крим един от инструментите за постигането и.
След 18 март обединяването на руските земи, „криминализирането“ на цялото постсъветско пространство или дори на Руската империя се превърна според замисъла на кремълските митотворци в мистична свръхцел и висш смисъл на съществуването на руския етнос, който се изправя на крака получил най-накрая достойна национна идея. А едновременно с това и легитимиране на пожизненото управление на „богопомазаника“.
Минаха две години. Каква е съдбата на путиновия фашистки проект за „Руския свят“?
Той се провали с гръм и трясък. При това се случи и доста бързо. Продължаващата телевизионна истерия, псевдорейтингите, които нищо не значат при авторитарните режими, безсмислените упражнения в Сирия и компенсаторният „победоносен“ бяс – всичко това са само
опити да се скрие поражението
Поражение преди всичко в Украйна и, което е най-важното, в умовете и в сърцата на нейните граждани от руски произход. Видя се, че в 10 от 12 „зачислени“ от Кремъл като „новоруски“ региони дори не се намериха достатъчно статисти за организирането на масовки с хоругви и икони на Путин.
В няколко града на две области успяха да се закрепят въоръжени до зъби професионални диверсанти, дегенерати, фашисти, казаци, ветерани от 35-годишната афгано-канказка колониална война.
И, за да не ги изхвърлят от Донбас, там се налага постоянното присъствие на части от редовната руска армия с танкове, ракетни установки „Град“, „Ураган“, „Торнадо“.
Проектът за лъчезарната „Новорусия“ се спихна до бандитската Лугандония.
Фундаменталната политическа слабост на това движение на „доведените до крайно отчаяние коренни жители на Украйна“, и която отличава проекта от който и да било сепаратистки проект по света, е отсъствието на органичност, неспособността да се обяснят причините за „крайното отчаяние“, нито целта на своя „протест“.
Руснаците в Украйна, в мнозинството си отхвърлиха мита за Новорусия и „Руския свят“ и останаха лоялни граждани на украинската държава, както и поддръжници на европейския избор на украинското общество.
Путин се опита да разпали етнически конфликт, а получи конфликт на мирогледите, различаващи наследниците на Киевската Рус от наследниците на Златната орда.
Но все пак най-болезненото поражение - идеологията на ордата претърпя в самата Русия.
Впрочем, тя претърпя това поражение още преди четвърт век. През 1991 година се разпаднаха две комунистически империи: първо малката, Югославската, а след това и голямата-Съветската.
„Духовните връзки“ на комунизма бяха изгнили и нищо вече не удържаше „малките братя“ в орбитата на големия имперски брат.
Тогавашните лидери, Милошевич и Елцин, като родени популисти определяха политиката си според настроенията на мнозинството от съгражданите си. Сърбите, поразени от вируса на „имперството“, след като се отчаяха да спасят цялата Югославия, се хвърлиха да изрежат от тялото и „Сръбсия свят“, като разпалиха и изгубиха половин дузина войни, отнели живота на десетки хиляди души.
Карикатурната химера на „Руския свят“ е безумен опит на стареещата диктатура да се върне с машината на времето 23 години назад, да се „преиграе“ разпада на Съветския съюз, но този път – по югославски, и така да се удължи
агонията на гниещата клептокрация
Този опит е обречен на провал, преди всичко защото менталността на руснаците не се е променила през тези години. Кратковременната еуфория „Крим-е-наш“ на руснаците не означаваше, че те са съгласни „бащата на нацията“ да води безкрайна хибридна война за „защита на етническите руснаци и рускоговорящите“ на цялото постсъветско пространство.
„На нас, руснаците, и смъртта ни е красива“, бодричко рапортува вместо руснаците, върховният главнокомандващ през април 2014 година.
Вярно, че умря, но не от красива, а от позорна смърт „Руският свят“ – при неуспешния опит за „братско изнасилване“ на Украйна.
По всички закони животът и смъртта на авторитарните режими, путиновото подобие няма да преживее украинската метафизична касастрофа, предизвикана от най-грубата грешка на диктатора.
Но постпутинската хунта ще опита да се задържи край баницата на властта – като ще прибегне до стандартния метод на политическото ребрандиране.
До болка познатите думи „другарят Путин допусна сериозни пропуски по украинския въпрос“ и в по-бруталния вариант „Нашият отец се оказа не отец, а мръсник“ рано или късно ще се откъснат от устата на най-близките съратници на вожда, и те вече пропълзяват като шепот във високите кабинети и на страниците на лоялните до вчера вестници.