Васил Славов*, САЩ
Там тревите стигаха до кръста. Като в онзи филм. Тогава, когато го обесваха. Дървото–диво. Красиво, криво и диво. В Мизура. Когато ги обесваха. Тук тревите никога не са били високи до кръста. Ситни са, брулени от морска сол или от много тишина... Само зеленомаслиненият им цвят е пренесен. Днес. В повея на вълните... Като в Мизура.
Беше неприятно рано. Още не можеше да свикне с разликата във времето, с всички тези прегазени континенти. Събуди се, когато последните пияници завършваха тропосването на ситните морски улици. В хотелската стая миришеше на недопушени цигари и непроветрена безнадежност. Трябваше да се маха оттам. И ето... сега седеше в тази градина, колебаеше се дали името й беше „Морска“ и чуваше лекото бучене, вдигнало крило над набраздената от просветващи нишки индигова пустош. Скоро ще се съмва, а часовникът ми показва времето за вечеря. Там. В Мизура. Не, тревата не е виска до кръста. Никъде вече тревата не е висока до кръста. Как беше името на този филм... „Бързеите на Мизура“? Не си спомняше превода на заглавието му, гледа го в този град, отдавна, някъде малко по-надолу... Тук, където всичко е отдавна и някъде... малко по-надолу. Радваше се че бе вън, навън, навън... и извън времето, и пред този стенещ морски изгрев. Има ли обреченост във вятъра, тръгнал от нощните пясъци. Остървява ли го краят на зимата. Последният ден на един стар, тих сезон, днес, тук... Зеленомаслиненият цвят...
Зеленомаслиненият цвят. Спомни си за двора в родната му къща. Там тревата бе също зеленомаслинена, мека, поддържана с търпенито и старанието на източнорумелийци, пренесли бита и спомените си в столичния град. В средата на двора, откакто помнеше, гореше дюлата. Високи бяха слънцата на плодовете й наесен. Виждаше ръцете на баба си, която докосваше топлите им овали, виждаше сините й очи, светли като небето, забравено над града, откъдето бе дошла, от града под Сините Камъни.
И когато на вратата, в спалнята, където се мереше височината на всички от семейството, ръстът му започна да достига този на дядо му, му разказаха... Есенно време било, дюлево време, когато нахлули с ударите си по вратата. Те. И отвели дядо му и чичо му и след осем години се върнал само дядо му. Бе попитал тогава мъжа, чието име носеше:
– Обещаваш ли, че ще ми кажеш истината.
– Обещавам.
– Остави ли ни твоят брат? Оставил ли ни е? Кажи ми.
Побелелият мъж се бе усмихнал и казал:
– Не, не... Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни.
После бе разбрал. За убитите, за съдените. Спомняше си как приятелите на дядо му, излезли от затворите, идваха в тази къща всяка събота и неделя, за да бъдат заедно, високи, с орловите си погледи и пурите си, с костюмите, поотъркани от време и забравена лаванда. И как играеха карти на масата, на зеленомаслинената трева. И как цакаха, обветрени, усмихнати, недопуснали никой и никога да ги принуди да кажат, че картата им е била бита. Никой и никъде.
Зеленомаслинено... След години... Когато ръстът му вече бе стигнал до върха на дървената врата, в спалнята, сестра му го бе попитала:
– Ще ми кажеш ли?
– Да. – каза той.
– Къде е татко?
– Замина. – слънцето се бе загубило някъде.
– Остави ли ни? Кажи ми, остави ли ни...
Не плачеше, скършена и малка, гледаше го. Прегърна я.
– Не, не, никога повече недей да говориш така... Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни. А татко ти те обича толкова много...
– Ще се видим ли, обещаваш ли!
– Обещавам.
Може би, за миг, слънцето се бе върнало.
Зеленомаслинено... След години... В тревите на Мизура получи малък плик, а там, писмо от детето му, с рисунка на коала и зелено цвете. „Тате, – пишеше дъщеря му. – как си. Знам че си далеко и искаме много да дойдем с мама при теб. Обещай ми. Вече почнах да уча английски. А тази коала нарисувах, за да те пази. Гушкам те. “ Цветето беше с онази зеленомаслинена топлота, пренесена от двора на родната му къща. Изправи се пред прозореца, прозореца в Мизура, и прошепна на детето си, което отдавна сънуваше безоблачните си сънища:
– Ще бъдете при мен. Ще бъдеш. Ние никога не изоставяме тези, които са в сърцето ни. Обещавам ти.
Усети топлина. Слънцето бе докоснало градината. Да, знаеше сега, „Морската Градина“ беше това. Вълните бяха зеленомаслинени като тревата на Мизура, като стръкчетата в дюления му двор, като очите на сестра му, като цветето, нарисувано от дъщеря му.
И се изправи, разтвори ръце и извика:
– Ей, ти, побесняло от хубост море... Обещаваш ли, обещаваш ли! Обещай ми! Защото и ти, нали, никога не изоставяш тези, които са в сърцето ти...
Б.А. Текстът е посветен на Кирил Славов (убит в ДС), Васил Славов (излежал 6 годишна присъда в комунистическите лагери и затвори), Атанас Славов (осъден на 9 години от режима на Живков). Това са тези трима души, за които се споменава в емигрантската ми бележка.
*Авторът е роден в София. Завършва английска филология в СУ „Климент Охридски". Първата му стихосбирка „Спомен за Потоп" излиза от печат през 1989 г. Същата година заминава за САЩ. Публикувал е поезия, белетристика, преводи и критически материали в повечето литературни издания до 1989 г. Участва с публикации в първите броеве на „Литературен вестник", изданията „Мост", „Глас", „Нава", „Век 21", „Знаме" и други. В САЩ специализира литература (MFA, Pennsylvania State University) в класа на Брус Уейгъл. Автор е на няколко поетични книги, сборник разкази и новела. Последният му сборник стихове „Звяр" е публикуван в 2014г. Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания (Poetry Magazine, Decanto и др.) Награда в националния конкурс за поезия „Биньо Иванов"–2012г., награда в националния конкурс за поезия „Биньо Иванов"–2015г., съпътстваща награда в Националния Конкурс за Поезия „Христо Фотев–2016г.