Илиян Василев*
Достигнахме Рубикона на българската Реформа - съдебна, здравна, социална, икономическа, военна и т.н., преодоляването на който ще определи съдбата на България. Нищо повече, нищо по-малко.
От тук следват няколко сценария:
Първият е реформите се отлагат, статуквото е прекалено силно, решимостта слаба. Сработва за пореден път синдромъът на българския казан - всички не успели и не дръзнали до този момент да се ангажират с реформи отказват правото на дръзналите да опитат и евентуално успеят. Кой? и силите зад модела на прехода, консолидират съпротивата, успяват да мобилизират ресурс - не толкова за пряко противодействие, тъй като няма начин да спечелят обществото на своя страна, но достатъчен за да разводнят, размият, забавят и обезсилят реформаторския устрем. Дори могат да представят и своя "радикална" версия за реформата в различните сфери, но най-вече в съдебната, защото там най-много го боли.
Откровено казано - шансовете да се блокират реформите на този етап изглеждат големи. В левицата, от която зависят нещата, се е натрупала много рутина на години свързаност и компромиси в името на властта, че действие извън традицията изглежда малко вероятно. Без да е изключено. В допълнение кризата в Украйна я разкъсват вътрешно - между проевропейското и проруското крило. Левицата заплати най-високата цена в няколко поредни управления и властови бракове "по сметка". Ето защо реформаторските сили имат нужда от свое ляво крило. Самата реформа трябва да се представи не като сблъсък „ляво“ – „дясно“, а на мнозинството срещу статуквото.
Въпрос на нюанс е дали в сценария с отлагането им отделните реформи отиват на доработка или се отлагат за по-добри времена. Имаме и готов политически аргумент - идват избори.
Ако избирателят припознае лицата на статуквото и тези, които спират реформите изборите могат да разместят силите в прореформаторските кръгове. Макар и слабо, но е възможна правителствена криза, прегрупиране на политическото пространство или нови избори.
Честото правене на избори е най-добрият начин за отлагане на всяка реформа. Уж демокрация, но енергията на промяната се убива в празно и разноговорене. Истината е, че следващите избори няма да доведат до конституционни мнозинства, различни от тези, които могат да се постигнат в този Парламент.
Вторият сценария е за полу или ограничени реформи, които отразяват
желанията на Кой
и не засягат модела на управление. Например тръгва реформата в социалната сфера, образованието или дори здравеопазването, като мотивът е да не се пипат позиции във властта. От съдебната реформа и конституционните промени най-пряко зависи оцеляването на противниците на промяната в модела.
Подвариант на този втори сценарий е реформа на принципа "проба-грешка". Това е добре познат управленски прийом, чрез който предварително се опипва почвата за възможност и готовност за промяна, след което се избира безопасен вариант, отчитащ обществените нагласи.
Намеренията за реформи, често в по-радикален вариант, се анонсират медийно и по реакциите се вижда дали и къде има сериозна съпротива, дали тя е преодолима. След което или се предлага базисният сценарий като по-умерен, или неутрализира съпротивата.
Вариантът "проба-грешка" има известни достойнства, но в дадения случай поради отлагането с десетилетия на структурни промени еволюционният тип промяна не може да сработи. Отлагани за съгласуване, за постигане на компромиси и допълнителни фини настройки реформи често се самоблокират и самоопровергават. Следователно еволюционният тип реформа е изчерпана като вариант.
Тя не може да бъде нито развита като алтернатива, а още по-малко продадена на общество, което е лъгано многократно. Това, че Кой контролира значителна част от печатните медии не означава много - печатът у нас престана да бъде водещ или основен източник за формиране на мнение.
Третата възможност е реформите да стартират - тотално и системно, по всички фронтове. Реформаторските сили в управлението преценяват, че всеки друг вариант е губещ за държава и за тях самите. Класическата мантра е, че
реформите изяждат реформаторите -
но това не е абсолютно и неизбежно вярно в условията на текущата кризисна ситуация. Умението да се спечелят сърцата и умовете в условията на комуникация на реформите при липсата на състоятелна алтернатива, може да постави реформаторските сили в обществото на власт още дълги години.
Логиката е несложна - радикалното действие (в същност радикалността му се определя само от неговата неотложност и дълбочината на проблема) - особено когато засяга едновременно много интереси, е разбираемо и оптимално от гледна точка на "разходи-ползи". То лишава всяка една от засегнатите противници на промяната от възможност за групова или организирана реакция. По-голяма част от тях ще потърсят индивидуално спасение и "място под слънцето" в новата конфигурация.
Важно условие е реформите да бъдат добре комуникирани и да отчитат чувствителните места на всички засегнати страни, да са съобразени с пределите на капацитета на промяна - т.е. способност и готовност да поемат краткосрочни щети и се лишат от привилегии в името на дългосрочна и общностна полза. В нашия случай не е достатъчно да се каже само "така не може да продължаваме", а да се проектира индивидуалната или групова изгода по новия път. Тъй като в значителна част от случаите, подкрепата на реформата е функция на доверието в тези, които я извършват, не трябва да има никакво съмнение в професионалната подготовка, обективност и нравствен интегритет на провеждащите я. Не случайно именно там ще бъдат съсредоточени основната част от ударите на противниците на реформите.
Силата на реформаторските сили идва от тоталния крах на съществуващия управленски модел и неспособността на неговите създатели да предложат негова конкурентна модернизирана версия или алтернатива. Опонентите нямат какво да предложат като перспектива за развитие и благоденствие на отделния човек.
Моделът на прехода е олицетворение на
крайни форми на групов егоизъм и корупция,
които изтощиха до крайност държавата, които лишават не само сегашната, но и всяка следваща политическа сила от възможността да управлява позитивно. В текущата ситуация, всеки, който дойде на власт знае, че максимумът на неговото управление е четири години, като подобна прогноза дори е рискова. Политическата му перспектива е къса извън властта, а историческото му наследство е гарантирано в негативен план.
Липсата на реформи, корупцията и лавинообразно нарастващият обем на средства, които са нужни на непроизводителна класа, която преразпределя публични и частни ресурси - политици, олигарси, представители на съдебната, медийна и прочие власти - вече изтощи до крайност ключовите сектори в икономиката и бюджета, като ни лиши от възможността да реализираме европейското си благосъстояние.
С този модел България никога няма да може да се отлепи от дъното на Европейския съюз. И което е по-лошо ще увеличава дистанцията от другите.
Въпросът е поставен ребром - или държавният бюджет и водещите сектори като се освобождават от "паразитите", или българите престават да виждат в българската държава гаранта за своята индивидуална и групова реализация и благоденствие. От тук тръгват редиците на вътрешната и външна имиграция.
В същност това е, върху което се гради
матрьошкината демокрация на Кой?
- малцинство, което управлява мнозинството при условията на дезактивация на можещите и мислещите.
За тези, които още не са хванали тенденцията е достатъчен само един факт - в момента зад граница се раждат повече деца, отколкото у нас.
Добрата вест е, че на практика не се вижда значителен обществен ресурс на антиреформаторските сили да организират мащабна и продължителна публична съпротива...
Лошата е, че склонността за стратегическо мислене в полза на България и на общия интерес изглежда не може да надделее в условията на феодализацията и профанация на обществото в годините на прехода.
Сцеплението на греха и страха изглежда по силно от това на спасението.
* Авторът е член на Центъра за изследване на Балканския и Черноморския регион и управляващ директор на "Иновейтив Енерджи Солюшънс". Бивш директор на "Делойт България" и посланик на България в Русия в периода 2000-2006 г. Коментарът е публикуван в личния му блог.