Eдинственият възможен отговор срещу "Ислямска държава" е тоталното й унищожение с военна сила

Арам Мардиросян*, Атлантико, Франция

В редиците на ислямистите-радикали вече се сражават хиляди европейци. След като се завърнат у дома те са вече закалени в боевете терористи и ще могат да преминат към активни действия и да продължат джихада срещу "неверниците".

През последните няколко месеца християните от Близкия Изток, да не говорим за кюрдите – езиди, масово са погубвани в Ирак и Сирия.

Варварството на Ислямска държава съвсем скоро може да сложи край на двехилядигодишната история на тяхното присъствие в региона.

Разпадът на Ирак и Сирия, двете най-развити и частично светски арабски държави (да не говорим за Либия и нестабилната ситуация в Египет и Тунис, като следствие от псевдо арабската пролет), в обстановка на подем на така нареченият политически ислям, стана основата за появата на "Ислямска държава" и нейният стремеж да възстанови премахнатият през 1924 година халифат.

В това развитите на събитията няма нищо нелогично от гледна точка на класическата мюсюлманска политическа доктрина.

Мюсюлманското общество "умма" е основано от Мохамед в Медина и представлявало идеално общество, управлявано от халиф, политически наместник на пророка.

Независимо от целия си престиж, в края на XIX век халифатът в крайна сметка става жертва на триумфа на западния модел на национална държава, която подчертава усещането за политическа, а не религиозна принадлежност.

След като през 1928 година се появява движението" Мюсюлмански братя", и принадлежността, особено днес със засилването на ислямистките течения,се превръща във водеща, се чуват разсъждения за превъзходството на умма, която стои неизмеримо по-високо от несъвършената и преходна национална държава.

"Всеки мюсюлманин принадлежи на първо място не на държавата и нацията, а на умма, единственото общество, което е наистина легитимна, тъй като изцяло се подчинява на закона на Всевишния", смятат привържениците на политическия ислям.

Дестабилизацията на националната държава в Ирак и Сирия създаде условия за възстановяване на халифата (засега само и все още самопровъзгласил се) от най-фанатичната от разнообразните ислямски групи, които сега свирепстват в Близкия Изток, прекрасно разбирайки, че в революционна обстановка победата винаги се печели от най-големите радикали.

ИД методично провежда джихад, "законна" война против всички, които не признават властта и.

Именно така организацията изгражда класическата мюсюлманска държава, в която светът се дели на "дом на исляма" (тоест територия, на която действа шериата,) "дом на войната" (намиращ се под заплаха от джихад) и "дом на примирието" (неговите жители са склонни или способни да си купят мир).  Хактът, че тази конструкция се смята за архаична и не приложима в днешния свят, обикновено просто се игнорира от радикалите-джихадисти.

Точно така и изборът, който ИД предлага на заловените християни (приемане на исляма, изплащане на откуп или смърт), представлява просто буквално следване на предписанията на Корана.

"Воювайте, сражавайте се с тези от хората на Писанието, които не вярват нито в Аллаха, нито в Последния ден, които не смятат за забранено това, което са забранили Аллах и Неговите последователи, които не изповядват истинната религия, докато не започнат да плащат дан, оставайки ги унижени". (сура 9, аят 29).

Така, изразявайки своята същност, финансовата и военна мощ и диващината на ИД предполагат и единственият възможен отговор: тоталното и унищожение с военна сила.

Тези драматични събития директно се отразяват на всички европейски държави с частично мюсюлманско население. В редиците на ислямистите-радикали се сражават хиляди европейци. След като се завърнат у дома те са вече закалени в боевете терористи и ще могат да преминат към активни действия и да продължат джихада срещу "неверниците".

Тези прекрасно организирани и активни малцинства в много отношения станаха причина за впечатляващия подем на ислям, в същественото засилване на неговото значение в общественото пространство и ръстът на религиозни претенции към държавата. 

Всичко това поставя под заплаха единството на светското общество и неговите основополагащи принципи.

Фундаменталистите водят истинска война срещу националната държава," нечестивата" демократична система и, в частност, срещу принципите на светското общество.

Но вместо да прояви необходимата твърдост държавата отстъпва.

Само че това е дълбока, огромна заблуда. 

Ние твърде често забравяме, че светската държава (тя гарантира свободата на вероизповеданията на всички и благодарение на своя неутралитет е защита на гражданите си от дискриминация по религиозен признак) се е появила не много отдавна и представлява нов принцип в историята на човечеството.

Светската държава се заражда (понякога доста болезнено) в рамките на западните национални държави. Във Франция този принцип постига победа след дълъг конфликт, който започва през 1789 година и завършва едва по времето на Третата република, благодарение на закона от 1905 година с окончателното отстраняване на религията (в частност на католическата църква и нейното духовенство) от политическата и обществената сфера.

И ако християнството, дори и само на теория вижда границата между духовното и мирското (кесаревото кесарю), ислямът изобщо едва ли е съвместим с принципите на светското общество, макар пътища за търсене на решения съществуват, както доказаха през 1925 година размишленията на Али Абдел Разека. Уви, неговите новаторски теории останаха без внимание и днес нищо не се противопоставя на пряката власт на Аллаха, защото ислямът е по-скоро закон, а не религия, тотален закон, ориентиран към това да подчини човека на Аллах.

По този начин ислямът включва във вярата всички проявления на живота и затова цялото общество, правото и мюсюлманските институции носят върху себе си печата на религията.. 

Както пише в Конституцията от 1958 година Франция е неделима и светска република. Държавните власти са длъжни да следят за безусловното съблюдаване-прилагане на тези основополагащи принципи и да пресича всякакви прояви на комунитаризъм, включително и на религиозен.

Сега не е време за бавене или разумни отстъпки, които обещават някои благонравни мислители в името на илюзорно мирно съществуване.

И накрая, нека признаем, че действията на ислямисткото малцинство трябва да доведат до открита критика от страна на мюсюлманските власти, в името на мълчаливото мнозинство, което страда от проявите на радикално настроените си събратя по вяра.

Днес националната държава представлява най-подходящата основа за реализацията на такава спасителна политика, която ще позволи на битуващия в люлката на цивилизацията хаос да се прехвърли в Европа.

* Арам Мардиросян е преподавател в Университета Нантер-ил-Дефанс, Франция