Йозеф Йофе, Ди Цайт
„Войни вече няма. В най-добрият случай има нещо, подобно на война”, така разсъждаваше бившият министър на отбраната на Германия Карл-Теодор цу Гутенберг.
За неговия предшественик Франц Йозеф Юнг действията в Афганистан бяха „операция по стабилизация”.
Канцлерът Меркел предпочита израза „немеждународен въоръжен конфликт”.
За Крим се използва изразът „операция за предотвратяване на хуманитарна катастрофа”, а става дума просто за окупация.
Това не е просто лингвистично и политическо малодушие, което завоалирано подхранва във възприемането на термина.
Еднозначното понятие „война” вече не се вписва в реалностите на 21 век.
Някога войната беше добре организиран, йерархичен акт на колективна сила - армия срещу армия, държава срещу държава. Така беше и след 1945 година в Корея, в хода на Суецката криза, Шестдневната война - стотици хиляди мъже във военни униформи, водени от държавата.
Но последната истинска война беше ирано-иракската, която продължи от 1980 до 1988 година - по-дълго от Втората световна война, отне живота на повече от 1 милион души и беше много по-кръвопролитна от всички арабско-изрелски войни взети заедно.
Войната отдавна избра друг път.
Още преди няколко десетилетие в Алжир и Виетнам класическите армии се сблъскаха с „не-армиите”, което еднакво малко се тревожеха както за военно временните закони, така и за цивилното население.
В Афганистан съветските войски изгубиха 15 хиляди, а моджахедините 90 хиляди. Но след девет години Москва се предаде. Французите и американците споделиха съдбата им в Алжир и Виетнам, макар че изгубиха 600 хиляди души.
Сега големите копират малките. В Украйна проникват руски спецчасти – „зелени човечета” без отличителни знаци. Американските части със специално предназначения разузнават, избират цели и се бият групирани в малки, разпръснати отряди. Те са облечени като местните жители за провеждането на специалните си операции.
Новата лексика-„подобен на война”, „операция за стабилизиране” може и да звучи безобидно, но богът на войната Марс всъщност показва новото си лице. Там където някога летяха бомбардировачи, сега бучат дронове, чиято цел е да убиват главатарите на терористични групи.
От друга страна, терористите целенасочено унищожават гражданското население, преди всичко своето собствено. Предпочитани обекти за унищожаване са джамиите на мюсюлмани от други конфесии. ИД поробват християнски, сунитски и езидски жени.
Терорът се превърна в корпорация Terror Inc., финансирана от отвличания, нефт и наркотици.
До вчера нефтените крале въоръжаваха терористите, а днес техните самолети бомбардират позиции на ИД.
В „не-войната” вече няма фронтови линии. Въпросът за това кой против кого се бие в Сирия зависи от датата и времето. Турция в собствената си страна нанася авиационни удари по позициите на кюрдите, макар че техните братя в Ирак водят съвместна война срещу ИД.
Две седмици по-късно Анкара позволява на войските на пешмерга да преминат през нейна територия, за да стигнат до бойното поле. Ердоган лавира-води борба ту срещу ИД, ту срещу кюрдската протодържава в Ирак.
През 2012 година Обама заплаши сирийският диктатор с бомбардировки, а днес американските ВВС атакуват ислямистите, като по този начин помагат на Башар Асад.
В продължение на 30 години Иран оспорва господството на САЩ в Близкия Изток. А само преди дни двете държави сключиха негласен съюз за съвместна борба срещу сунитския ислямизъм.
Путин ту придвижва напред, ту оттегля войските си от украинската граница-в зависимост от това, доколко успешни са действията на неговите сподвижници в Новорусия.
Високопрофесионалните, кабинетни войни са се появили едва през 18 век. В сравнение с религиозните войни, това са били скромни военни кампании, „продължение на политиката с олово”, както казвал Клаузевиц.
Нова парадигма била войната на 20 век. Милионни армии срещу милионни армии. Но майка на „войната на масите” става Френската революция - народ срещу народ, демокрация срещу деспотизъм.
Идеологиите се превръщат в мощен усилвател на задействаните във войните сили още от времето, когато арабските армии под зеленото знаме на пророка преди хиляди години стигнали до Испания.
Стотици милиони дават живота си в името на демокрацията през 19 век, но и в името на расата и класата през 20 век. За разлика от тях кабинетните войни за слава и богатство приличали на въоръжен менует.
Нито една от тези форми на война не може да бъде пренесена в 21 век. Принципът на постмодернизма — anything goes (всичко е позволено) –определя новият тип, в който се размива самата същност на войната.
Всичко прониква от миналото, нищо не придобива еднозначна форма. Господстват сегментацията и асиметрията.
Сегментация. Нека наречем една част от света „Берлин-Бъркли”: умиротворен, със съкращаващи се армии, стареещо население и растящи социални бюджети. Угаснал е огънят на национализма, който е отнел живота на милиони. Войните са останали в миналото, оправдани са, но не и задължителни хуманитарни операции, но само с минимални загуби.
Москва и Пекин образуват вторият лагер. Те следват логиката на 18 и 19 век: твоите загуби са моята победа. Двете държави се въоръжават активно, но се различават в методите. Путинова Русия води класическа политика на силата, основана на териториални придобивки и доминация. Тоест Русия е там, където живеят руснаци.
Китай, който в много по-голяма степен е тясно свързан със световната икономика, се разширява с малки военни крачки в Тихоокеанският регион, без да прескача „провокационната черта”, с помощта на дипломатически и пазарни методи.
Третият сегмент е ислямският свят от Дамаск до Исламабад, който още се захранва от идеите на религиозните войни от 17 век и оръжията на 21 век. Това е свят на разпаднали се държави, които водят борба сами срещу себе си. „Усилвател” е религията, която действа заедно със стремежа към хегемония.
Амбициите не са просто ревизионистки, но и революционни, метежнически: тоталитарният халифат, подчинен на истинския Бог, завладява арабския свят. Техните цели са всеобхватни, а средствата ограничени.
Асиметрия. Арабските държави изпращат на фронта една няколко самолета. Иранските специални части „Бригадите „Ал Кудс” са задействани в Сирия, но избягват открити операции, също както „зелените човечета” в Украйна.
Ежедневните операции на западната авиация срещу ИД остават на нивото на двуцифрените числа. За сравнение: в хода на операциите в Афганистан през 2001 година и в Ирак през 1991 и 2003 година ежедневно се провеждаха от 800 до 1100 операции.
Това е същото, което французите наричаха „странната война”, докато няколко месеца по-късно започва блиц-крига на Хитлер.
Западът, на първо място, САЩ, притежава средствата, но не иска да ги използва, макар че техните ВВС превъзхождат невъобразимо силите на противника. ИД не е групировка от типа на „Ал Кайда”, а квази-държава с квази армия. Тази държава има дори столица: Рака, в Северна Сирия.
За разлика от другите, ту появяващи се, ту изчезващи терористични групировки, ИД, макар и уязвима, но задейства значително по-сериозни бойни формирования и тежко оръжие, която обаче без комуникации, инфраструктура и начини за придвижване се превръща в скрап.
Защо тогава коалицията не използва своето предимство?
Отговорът е в самата същина на тази война. В нея участват твърде много страни с твърде много противоречиви интереси.
Ако коалицията помага на иракския режим, то засилва неговите покровители в Техеран. Трябва ли Обама да приеме ядрената програма на Техеран? Трябва ли да си сътрудничи с Путин в Близкия и Средния изток, и по този начин , да легитимира неговата имперска политика в Украйна? Трябва ли Асад да падне от власт и да освободи място на халифата? Трябва ли Анкара да предостави подкрепа на иракските кюрди и по този начин да подпомогне създаването на държава, което би се превърнало в прецедент за кюрдите вътре в Турция? За техните братя Сирия, Иран и в Ирак, където страхът от кюрдска държава е толкова голям, колкото и от ИД. Трябва ли Саудитска Арабия да смаже ИД и по този начин да укрепи ненавистните и шиити заедно с техния водач-Иран?
Западът вече не води завоевателни войни. На дневен ред са войните, регулиращи реда. В Афганистан, Либия, Сирия, Йемен, Ирак-държави търпящи или претърпели вече поражение.
Америка можеше да разгроми армиите на талибаните и Саддам за броени седмици. Но новият ред означава, че кланетата трябва да бъдат прекратени, трябва да бъде установен силен, макар и не напълно демократичен, по западните разбирания режим, който ще задуши терора и ще даде на малцинствата глътка въздух.
Но посланието, което получава сега Западът е: „Ние ще останем тук, а вие все някога ще си отидете. Ние сме готови да убиваме и да загиваме, а вие не. При това вашата демокрация няма да понесе нито вашите, нито нашите трупове. Във войната на медиите нашите загинали са също толкова полезни, колкото и вашите жертви”.
Така, цинично, функционира терорът.
Йозеф Йофе
И тази асиметрия е невъзможно да бъде преодоляна, а перспективите за успех съвсем не са големи.
Целта не може да бъде спасяването на държави-неудачници, както и окончателна победа над високомотивираните религиозни бойци.
Целта трябва да бъде реалистична. От гледна точка на морала трябва да бъдат предотвратявани хуманитарните катастрофи-газови атаки и бомбардировки срещу мирното население, плячкосването на градове като Кобане от терористите на ИД, масови клането и изселвания.
В стратегически план е необходимо да бъде предотвратена победа на ИД и нейните последователи, защото държава, в която цари терор, и простираща се от Левант до Хиндукуш, няма да остави на спокойствие мирният остров Европа.
Подобни държави винаги са готови да атакуват, дори и без да разполагат със същински армии. Достатъчно е да свалят самолети, да взривяват училища или да организират войни между враждуващи мюсюлмани.
Превод: Анелия Димитрова, Faktor.bg