Зимните олимпийски игри в Пьонгчанг, чиито старт беше даден малко по-рано днес, ще струват на Южна Корея около 13 милиарда долара.
Това е почти два пъти по-голяма сума от предварителните прогнози, които бяха за около 7 милиарда долара, но изненада няма, защото до този момент не е имало случай, в който държавите-домакини на олимпиадата да са успели да се вместят в първоначално заложените бюджети, се казва в анализ на Съвета за международни отношения на САЩ.
Организацията на един подобен форум еволюира драстично през последните десетилетия и няма нищо общо с първите Олимпийски игри на новото време, проведени в Атина през 1896 година, пише profit.bg.
Въпросът за финансовата тежест започва да се превръща в основен проблем през втората половина на миналия век, когато и разходите по организацията, и приходите от посещаемост и телевизионни права започват да растат лавинообразно.
Много икономисти обаче са на мнение, че ползите от домакинството на подобно събитие са драстично преувеличени, тъй като държавите остават "натоварени" с огромни дългове, които изплащат десетилетия наред. Увеличават се и критиците на механизма, по който Международният олимпийски комитет избира кой да организира летните и зимните олимпиади.
Според тях водещият критерий не трябва да са предвидените разходи, а постигането на максимално реалистични бюджети, осигуряването на прозрачност и промотирането на устойчиви инвестиции, които да носят обществена полза и то в дългосрочен план.
Последните летни олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 г. много ясно очертаха финансовите аспекти на проблема. Година и половина след спортното събитие мегаполисът продължава да се бори с огромното дългово бреме, цената на поддръжката на вече ненужните съоръжения, недостигът на средства за всички останали публични услуги и нарастващата престъпност.
Наблюдавайки този процес, бъдещите кандидат-домакини оттеглят своите оферти или драстично свиват планираните инвестиции.
Кога цената на олимпиадите се превръща в проблем?
През по-голямата част от XX век организацията на летните и зимните олимпийски игри никога не е била кой знае какъв проблем за домакините - и от организационна, и от финансова гледна точка.
През първата половина на века те се провеждат в развитите държави в Европа или в Съединените щати, а преди появата на телевизията домакините не са и очаквали да реализират печалба от провеждането на подобно събитие. Разчитало се е на вече съществуваща инфраструктура, а похарчените държавни пари са носели по-скоро "имиджова възвръщаемост", отколкото финансова.
Всичко това обаче се променя през 70-те години, пише американският икономист Андрю Цимбалист в своята книга Circus Maximus: The Economic Gamble Behind Hosting the Olympics and the World Cup. В предходното десетиление, през 60-те години на века, броят на участниците на летните олимпийски игри се удвоява, а спортните събития в рамките на форума се увеличават с една трета.
Абсолютно всяка проведена олимпиада от 1960 г. насам е надхвърляла предварително заложения бюджет. Фаталните инциденти с убити протестиращи в Мексико през 1968 г. и терористичният атентат в Мюнхен през 1972 г. нанасят сериозен удар върху олимпийския имидж, а общественият скептицизъм по отношение на ползите от домакинството се увеличава.
През 1972 г. Денвър става първия град, който отказва домакинство на олимпийския комитет след проведен референдум, който отказва да одобри отпускането на допълнителни публични средства за организацията.
През 1976 г. летните олимпийски игри в Монреал се превръщат в нагледна демонстрация на финансовите рискове при провеждането на събитие от такъв ранг. Прогнозните разходи от 124 милиона долара са надхвърлени многократно, основно заради многобройните забавяния и баснословната цена на новия стадион, построен специално за случая.
В крайна сметка, градът е натоварен със задължения от милиард и половина долара, които впоследствие изплаща почти три десетилетия.
В резултат на това през 1979 г. Лос Анджелис се оказва единственият кандидат за домакинството на лятната олимпиада през 1984 г., което му позволява да договори изключително изгодни условия с Международния олимпийски комитет. Освен това Ел Ей разчита почти изцяло на вече съществуващите спортни съоръжения и изградената инфраструктура, поради което не се налага да се нагърбва със скъпоструващи проекти.
Така Градът на ангелите се превръща в единствения засега домакин на олимпиада, който е успял да излезе "на плюс" от мероприятието. Оперативната печалба достига точно 215 милиона долара.
Този положителен резултат отново връща интереса към домакинствата и кандидатите започват да се увеличават - от двама за летните олимпийски игри през 1988 г. до цели 12 за тези през 2004 г. От своя страна, това позволява на МОК да бъде по-капризен в избора си и да фаворизира държавитe, които предлагат най-амбициозните (и съответно най-разточителните) проекти.
Планираните бюджети се утрояват в годините след 1988 г., а държави, като Русия, Китай и Бразилия, използват спортните форуми за издигането на своя политически имидж. Сметката за летните олимпийски игри в Пекин достига 45 милиарда долара, зимната олимпиада в Сочи струва на Русия над 50 милиарда, а за игрите в Рио Бразилия плаща 20 милиарда долара.
При зимните олимпиади "фактурите" не са чак толкова плашещи - с изключение на Сочи през 2014 г., най-скъпите зимни олимпийски игри в историята са били тези в Торино през 2006 г. (4.36 милиарда долара), Ванкувър през 2010 г. (2.54 милиарда долара), Солт Лейк Сити през 2002 г. (2.52 милиарда долара) и Лилехамер през 1994 г. (2.23 милиарда долара).
Така или иначе, скептицизмът отново се връща на сцената, а потенциалните домакини на следващите олимпиади един по един изтеглят своите кандидатури. Осло и Стокхолм, например, се отказаха да се борят за домакинството на игрите през 2022 г., след като градските управи осъзнаха, че няма как да се вместят в бюджета.
Бостън оттегли кандидатурата си за летните олимпийски игри през 2024 г., а неговият кмет заяви, че няма желание "да ипотекира бъдещето на града". Трима от останалите финалисти (Будапеща, Хамбург и Рим) също "пасуваха" и така за домакинската чест останаха да се борят единствено Лос Анджелис и Париж.
Оценявайки ситуацията като безнадеждна, Международният олимпийски комитет през 2017 г. взе бързо решение да определи домакините за 2024 и 2028 г. едновременно, като първият форум ще се проведе в Париж, а вторият - в Ел Ей.