Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
„Руската дезинформационна кампания
в Средна и Източна Европа не признава
езикови и политически граници.”
Из доклада на Центъра за европейски
политически анализи във Вашингтон,
август 2016
Според мен тази кампания, която е неделима съставна част от руския империализъм, не признава и географски граници, както и граници морални. Тази ѝ безскрупулност блесна и тези дни в решимостта на българските русофилски общности по места да празнуват и честват рождения ден на любимия си Путин. На водка и на руски национални блюда, както канят масово и ведро чрез медиите българските политически приятели и съмишленици на рожденика. Тяхно право си е – ще рече човек: в една демократична държава всеки има право да празнува и чуждите празници като свои. Съгласен съм – щом ги празнуват като свои, явно и като свои ги чувстват и изживяват. Но и непразнуващите като мен имат гражданското право да мотивират непразнуването си – в една правова държава, каквато се надявам, че сме, правата са равномерно разпределени между празнуващи и непразнуващи. Аз ще се възползвам от моето право на непразнуващ, за да се себеобясня национално и политически. Така, както многобройните родни русофили се възползват от правото си на празнуване и ден след ден заливат общественото пространство с горещата си
любов към Кремъл
Любов, на която аз няма да стана ортак, но няма и да противопоставя една или друга ненавист – някои-други размисли само ще противопоставя.
И така, русофилите ни имат, разбира се, правото да бъдат такива, както и аз имам правото да не бъда като тях. Аз гледам с недоверие на всяка любов към общности – класи, раси, съсловия, партии, народи. За любов, за обичане според мен са индивидите, конкретните, биографичните, персоналните хора – не и колективите. Допускам обаче, че има и по-широко скроени от мен, по-великодушни люде, люде с по-големи сърца и души, способни да обичат цели народи. Аз мога да им се възхищавам, но да ги последвам в чувствата им, не мога. Всъщност, откровено казано, и да им се възхищавам не мога – мога само да се опитам да ги разбера, да разгадая кое-що загадъчната им емоционалност. Нека разгадаването започне с въпроса дали и доколко е логично любовта към руския народ да бъде отъждествявана с любовта към Путин. А родните русофили правят тъкмо това – идентифицират любовта си към Русия не толкова с Достоевски и Есенин, колкото с руската държавност, каквато и да е тя. Да обичаш един народ, значи ли да обичаш неговия деспот? Според мен значи по-скоро обратното – доколкото деспотизмът на деспота е бич за народа, любовта ти към този народ би трябвало да бъде противопоставена на държавническия произвол спрямо народа. Доколкото, с други думи,
деспоти и народи са по правило противопоставени,
по правило противопоставено би трябвало да бъде и отношението към едните и към другите – включително и емоционалното отношение. Ако решим, че свободата е общонародно благо, а всеки деспотизъм е враг и похитител на тази свобода, логично стигаме до извода, че деспотът е естествен враг на собствения си народ – обстоятелство, което автоматично превръща и всеки чужденец, който декларира любов към деспота, във враг на страдащия от деспотизма народ. Така погледнато, празнуващите рождения ден на Путин родни путинисти би трябвало да бъдат
не русофили, а русофоби
Това сочи поне формалната логика, а още от създателя си Аристотел тя е неумолима.
Когато простите и ясни принципи на тази логика бъдат преведени на езика на съвременните политически дадености, нещата се усложняват неимоверно. Неслучайно аз споменах, че всички направени дотук изводи придобиват субстанция, само ако погледнем на свободата като на благо, а на деспотизма – като на зло. Погледът на празнуващите Путин и путинизма сънародници явно обаче е друг, явно те са на мнение, че всичко, идващо от Русия, е добре дошло – каквото и да е то. Това неселективно отношение е противопоказно за Русия, а за България е дори и опасно. Доколкото днешна Русия може да експортира само деспотизъм (политически друго за експортиране тя няма), гостоприемството, което българските апологети на Кремъл оказват на всяко руско влияние, крие несметни рискове както за националната ни независимост, така и за неукрепналата ни демокрация. Като гражданин на една все още демократична държава лично аз предпочитам общуването със страни, които ще ни научат как да усъвършенстваме и консолидираме демокрацията си, как по-пълноценно да усвоим и внедрим в бита си водещите принципи и ценности на християнската ни цивилизация, как да просперираме духовно и икономически. В този ни нелек път нагледен пример, показен урок могат да ни дадат преди всичко държавите, които от векове вървят по него. А това са държавите от евроатлантическата общност – не и Русия.
Докато под егидата на Горбачов и Елцин аз все още хранех кое-що някаква плаха, някаква тънка и мижава надежда, надеждица някаква за демократизиране на традиционно недемократична Русия, днес от отколешното ми упование и помен не остана – путинизмът го срина без остатък. При това не само руският, а и родният путинизъм. Който по ожесточеност не отстъпва на кремълския първообраз.
Да обичаш съвременна Русия, значи да обичаш една централизирана, авторитарна и изцяло недемократична държавна власт; значи да обичаш перманентното потъпкване на човешките права и гражданските свободи; значи да обичаш саморазправата с политическите опоненти; значи да обичаш ведомственото, институционизираното насилие; значи да обичаш цялото онова безправие, всички онези издевателства и мракобеснически граждански практики, които в Русия винаги са били у дома си, а в днешна, в путинска Русия са ежедневие. А да идеализираш съвременна Русия и да я провъзгласяваш за наш национален идеал, както правят това милионите родни организирани и самодейни русофили, значи да идеализираш онази ширеща се в необятната руска страна духовна и материална нищета, за която само преди четвърт век ние
наивно повярвахме, че сме погребали веднъж завинаги
в общото си и зловещо съветско минало. Ако погледнем Русия пък с трезвите, незаслепени от съчинените в идеологическите лаборатории панславянски и верски братства, генетични родства и прочие мистификации очи ще разпознаем в нейното лице чистокръвния вековен враг на свободата и на националната ни независимост. Тогава начаса ще осъзнаем, че да я заобичаме с нова дата, значи да реабилитираме поне частично злокобното комунистическо господство, в което тънехме под върховенството на СССР кажи-речи половин век. Защото днешният едноличен лидер на Кремъл е кагебист от кариерата, ветеран от репресивния апарат на онзи комунистически тоталитаризъм, който болшевиките превърнаха в най-кошмарната и най-дълголетната диктатура на всички времена. Президентството на необолшевика Путин обезпечи на кошмара, който, както споменах, преди четвърт век ние наивно повярвахме, че сме превърнали в история, и настояще, и бъдеще. Тъкмо тази победа празнуват днес (редом с руските си побратими) и родните путинисти. И доколкото става дума за победа на злото, доколкото за една малка и немощна държавица като нашата е опасно да чества могъщи владетели с открити имперски амбиции като свои, аз с чиста съвест класифицирам родните путинисти като национални предатели – техният тържествен тост е дискретна покана към потенциалните агресори. Дори в редките случаи, когато е неосъзнато, това предателство е пагубно по своите последици – то ни разграничава от външния свят, противопоставя ни тъкмо на онези благоденстващи европейски и задокеански държави, които демокрацията превърна в наши нови приятели, чийто водещ пример би трябвало да следваме и съюзът с които е единствено упование, че утре няма да се превърнем в руска задунайска губерния. Тъкмо това новородено от крушенията на тоталитаризма приятелство предпочитам да празнувам аз с чаша в ръка. Предпочитам да го празнувам с уиски. А кримското шампанско ще предоставя на всички онези превзети родолюбци, на които империализмът на Кремъл е по-скъп от род и родина.