За демокрацията една закуска не стига – та дори и да е френска

И след визитата на Макрон думите на големия Алеко Константинов звучат все по-силно: „европейци сме ний, ама все не сме дотам”

Франсоа Митеран и Александър Йорданов - януари 1994 г.

Франсоа Митеран и Александър Йорданов - януари 1994 г.

Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

Стана „традиция”  френски президент да пристига у нас по тъмна доба. Така бе на 20 август,  когато в полунощ на летище Варна кацна самолетът на френския президент Еманюел Макрон. Така бе и на 18 януари 1994 г., когато посрещнах късно вечерта на аерогара София президента на Френската република Франсоа Митеран. Това бе негова втора визита у нас. Първата бе пет години по-рано. Тя, първата, остана запомнена с работната закуска, която той даде на 12 български интелектуалци представени му като „критици на режима”, т.е. „дисиденти”. За поне половината от тях това не бе вярно. Достатъчно е да припомним, че  още в началото на „закуската”  Анжел Вагенщайн се е „изхвърлил” с твърдението, че „съвремието” се крепяло на „три кита” – „Партията, обективната действителност и интелигенцията”. Последната пък от своя страна имала „две пътеводни звезди” – „Кремъл и Парижката комуна”.   Желю Желев  побързал да поясни, че „не желаем конфронтация с официалните власти”.  Барух Шамлиев пък направо ошашавил Митеран с твърдението си, че е дошло време за „истински социализъм” . Копринка Червенкова  почти интимно споделила, че „имала недоразумения с партията”, но се надявала те скоро да изчезнат. Николай Василев декларирал, че е изключен от партията, но се чувствал комунист. Стефан Продев заявил, че има „лични проблеми”, но не желае да ги дискутира. Иначе всичко си било наред у нас и разкритикувал дори френската преса, че не била обективна. По-късно Блага Димитрова характеризира тази среща като „много шум за нищо”.  И правилно, защото „мърморенето” вътре в една партия от нейните членове,  несъгласието с нейното ръководство или политика, не е дисиденство. Не е дисидентство и оплакването пред  „чужди порти”. Ако това бе „дисидентство” то днес 

България е направо залята от дисиденти

 Но това е друга тема. Засега сме приели, че тази драматична за Европа 1989 година за България започна със закуска и завърши с мощни скандирания „Долу БКП!” пред катедралата „Св.Александър Невски”.
Еманюел Макрон не се срещна с „дисиденти”.  И правилно, защото биха му се строили пред „закусвалнята”  хиляди недоволници. При демокрацията не е нужно да идва чуждоземец , за да ни подкрепя, ако в действителност сме решили да променяме нещо в собствената си държава или да сваляме някого от власт. Би трябвало за 26 години да сме се научили как сами да се оправяме в такива ситуации. Ако не сме – лошо, много лошо. Но визитите на френските президенти никога не са случайни дори когато на преден план излизат разходките на техните съпруги. 

На 19 януари, 1994 г., сряда,  точно в 17 ч. и 33 минути народните представители в 36-то Народно събрание с бурни и продължителни ръкопляскания приветстваха в пленарната зала френския президент Франсоа Митеран.  Така той стана първият френски президент прекрачил прага на българския парламент и направил в него обръщение към българския народ. Сега, при визитата на Еманюел Макрон, прегръдките с премиера и президента, както и пресконференциите, заместиха директното обръщение към българския народ. А и депутатите „ваканцуват”.  Но дори и да не „ваканцуваха”  не е тайна, че Парламентът у нас отдавна е загубил значението си, което има по конституция. Защото у нас  всичко зависи от „първия човек” на „партията и държавата”, както някога бе при Живков. 

Когато на 19 януари се обърнах в пленарната зала към Франсоа Митеран определих неговата първа визита у нас през 1989 г. като 

„предвестник на демократичната пролет в България”

 Но обърнах внимание, че познатите на Митеран нашенски „дисиденти”  вече „представляват различни, дори противоположни политически тенденции и възгледи.”  И това е нормално. Защото хората с демократично мислене не са правени по калъп и естгествено не могат да мислят еднакво. Във времето позициите им се променят, разминават. Демократите не могат да се водят само и единствено по акъла на своя лидер. Ако това бе целта на демокрацията, то нямаше нужда Живков да си ходи. Можеше още да остане, сиромахът.  Защото да се смени един политически калъп с друг политически калъп не е демокрация. Но това казвам сега, а тогава изтъкнах, че „естествено и нормално е стремежът към разширяване и задълбочаване на демократичните процеси да става все по-голям, а гладът за реални реформи още по-силен.”  Затова и 

„за демокрацията една закуска не стига”

Защото имахме мечта. И аз я споделих с президента Митеран: да се „интегрираме в  общоевропейските политически, икономически, културни и отбранителни структури.”  Точните ми думи бяха: „България днес и България утре  – това е стремежът към разширяване на европейското политическо и духовно пространство, това е желанието да се изгради един общ европейски свят.” 
Първите две най-важни крачки за осъществяването на тази мечта бяха постигнати от парламента, чийто председател имах честта да бъда – 36-то Народно събрание.  През 1992 г. България бе приета за член на Съвета на Европа, а през 1993 г. стана  асоцииран член на Европейския съюз.  
Франсоа Митеран говори половин час. И сподели важни неща, истини, които ако бяхме следвали през годините отдавна страната ни щеше да бъде на по-добър хал.  Но народът ни, само година по-късно,  направи точно обратното. Върна на власт бившите комунисти , за да ни върнат те отново  с много години назад.  Ето само няколко фрагмента от речта на Франсоа Митеран произнесена на 19 януари 1994 г. в 36-то Народно събрание:

1. „На вас ви е необходимо да построите от нищо основите на една система, в която вие искате да живеете дълго време

Бихме искали да кажем завинаги  –  свободните граждани на една свободна страна. Но свободата не е една мечта. Демокрацията е една реалност. Политическа демокрация, която не може да бъде пълна, ако не е икономическа, социална и културна. Ако всеки гражданин не разполага с равни права, ако индивидът не е защитен от сили – силите на държавата и на обществото.”

2. „Всеки от нас знае добре, какво е един тоталитарен режим

Ние знаем каква е цената на реконструкцията на една страна. На нас през 1945 г. ни се помогна. Нашите съюзници ни помогнаха и най-вече планът "Маршал". Докато България и много други страни бяха лишени от такава помощ. Аз си представям доколко имате нужда от международна поддържка, за да успеете да осъществите вашите аспирации.”  

3. „Икономическите трансформирования са деликатни с такова наследство като вашето

Става въпрос за една втора революция и революциите винаги имат големи изисквания. Вярвайте ми, Европа също еволюира както България.”

4. „Вие сте като нас. И аз непрекъснато го повтарям навсякъде в Европа и във Франция

Това, че европейските източни и централни страни тъй дълго бяха разделени от нас, с една граница, която не можеше да се премине ... идеологическа, политическа, икономическа, културна трябва да се преодолее, защото историята на Европа, културата на Европа и географията на континента ви принадлежат, както и на нас. Те ни принадлежат, както на вас, така и на нас. 

5. „Аз лично имам юридическо образование

Но все пак искам да ви кажа, че преди в България да се установи комунистическата система, вашата страна имаше юридическа система, която се вдъхновяваше от латинския пример, но впоследствие тази система беше унищожена.”  
В заключение френският президент ни пожела „разум и чест”, за да бъдат „колкото се може по-рано удовлетворени желанията, на които имате право.” А имаме това право подчерта Франсоа Митеран, защото „българите са успели в даден момент от своята история да издигнат свободата в свое знаме.”  И завърши с възторженото: "Да живее България! Да живее Франция!" След тези му думи, нямаше как да не произнеса: 

„Това бе хубав ден за българската демокрация”

  И го произнесох. Днес няма вече такива емоции. Всичко е някак си по-рационално, по-прагматично, по-конкретно, но и по-изкуствено, по-нагласено., обслужващо не общи, а конкретни интереси.  Защото със сигурност и в „шенгенското пространство” ще се намъкнем, и до еврото ще додрапаме някой ден, но имам лошото предчувствие, че губим усещането си за свобода, за лична инициатива, че възприемаме европейския си дом като бизнес далавера, касичка за „даване” и „пускане”, че сме оставили всичко в ръцете на ония „горе”.   Или както би казал „Големият Ал”  (Алеко Константинов) , „европейци сме ний, ама все не сме дотам”.  В този смисъл визитата на президента Еманюел Макрон в България със сигурност ще даде нов тласък на българо-френските отношения.  Но, че нашата работа няма кой друг да свърши е повече от ясно.  Защото вече знаем, че не всичко, което се случи у нас от 1989 г. до днес,  се случи така, както някога го мечтаехме.