Николай Василев*, политолог
Съветско-българската война от септември 1944 година се води напълно извън контекста на войната срещу нацизма.
Няма да бъдем уважавана нация, докато не поискаме от света да признае този факт.
Към 5-септември 1944 България е готова да изпълни всяко искане на Москва, но Съветският съюз, който е поддържал своя легация в София докато сме членове на Тристранния пакт ни отговаря с инвазия.
Съветското нашествие в България
може да се сравни с руското нашествие през 10-ти век, което отслабва българската държава и в крайна сметка тя пада под властта на Константинопол. Опасността това да се повтори не е преминала.
Съветският съюз успява да завладее България с лекота по две основни причини – една вътрешна и една външна.
Вътрешната е, че българското общество още тогава е поделено. През същия този септември 1944 година финландците са единни в нежеланието си да допуснат съветски войски на своя територия. Дори финландските комунисти подкрепят президента Манерхайм в опитите му да изведе страната си от войната, независимо от това, че през 20-те години на 20 век са водили мини-гражданска война срещу него. Българските комунисти, жадни за социален реванш правят всичко възможно, за да убедят Сталин да окупира България. Особено активен в това отношение е Георги Димитров – национален предател, който за разлика от някои негови съпартийци в България е съвсем наясно какво представлява СССР. Най-малкото защото е видял какво се е случило на неговия другар от Лайпципския процес Благой Попов, който е бил измъчван безпричинно в лагерите на ГУЛ-лаг.
Външната причина е, че България не оценява категорична подкрепа на Великобритания за постигането на най-големите си исторически триумфи – защитата на Съединението и подписването на Лондонския договор за мир от 1913 година – осигурил ни граница по линията Енос – Мидия и неоспорван излаз на Егейско море, както и подкрепата на САЩ непосредствено след Първата световна война, благодарение на която Видин и Кюстендил остават български. Редица български правителства, в преследване на по-маловажни цели, правят всичко възможно, за да отчуждят „морските“ демокрации от българската кауза. Не веднъж съм писал, че когато Мусолини напада Гърция през есента на 1941 година и тя се нуждае отчаяно от британска помощ, България е трябвало да потърси посредничеството на Лондон за такава мирна ревизия, която да направи България непрежалима за „морските“ сили. Ако това бе станало, каквото и да се бе случило през войната, след нея можеше да имаме по-щастливата съдба на южната ни съседка.
Днес България е член на най-богатите и най-силни икономически и отбранителни общности – Европейският съюз и НАТО, но заплахите в дългосрочен план не са изчезнали.
Поуките от трагедии като Деветосептемврийската катастрофа
са жизнено необходими. Трябва да преодолеем дълбокото си вътрешно разделение и да намерим такова място в света, щото никога да не попадаме в „руски“, или „турски“ зони.
Казано на прост език, трябва да станем неразличимо ЗАПАДНА нация.Цялата наша история може да се разкаже с едно изречение: Опит да станем западна страна и силовото ни връщане на изток. Това важи както за времето на цар Борис I, така и за времето на цар Калоян, сключил уния с папата, така и за Възраждането и усилията на Стефан Стамболов. Нищо по-различно не се случва по време на Съветско - българската война от септември 1944 г.
Нито „Западът“ нито „Изтокът“ обаче са задължително единни. Източните нападения „от степите“ – руското нашествие през 10 век, татарското през 13 –ти век и съветското през 1944 година са нанасяли тежки поражения на България, но „степната“ доминация над нашите зами не е траела дълго (в исторически мащаб). Завоеванията откъм Мала Азия обаче са траели с векове. През 13 от последните 20 века, който е владеел Константинопол е владеел и българските зами. При следващо „малоазийско“ завоевание българската нация може да бъде унищожена завинаги.
Западът също не винаги е бил и вероятно не винаги ще бъде единен. Понякога се е разделял на „морски“ и „континентален“. Когато това се е случвало, „морският“ запад се е съюзявал конюнктурно с някоя сила от Изтока. (Наполеоновите войни, Първата и Втората световни войни).
Дори само този бегъл поглед върху историята е достатъчен, за да разберем, че ако искаме повече да не преживяваме катастрофи, трябва да преодолеем дълбокото си вътрешно разделение и да постигнем „специални“ отношения с „морските“ демокрации.
Когато говорим за вътрешното си разделение, не трябва да се заблуждаваме. Обществото ни никога не се е деляло на „либерали“ и „консерватори“, на „леви“ и „десни“, дори на „комунисти“ и „антикомунисти“ Когато е имало такива разделения, те лесно са били преодолявани. Помним колко бързо най-отявлените комунисти станаха най-върлите „капиталисти“.
Това, което поделя жестоко нашето общество вече близо два века е отношението към Русия.
Разделението „русофили“ и „не русофили“ изглежда непреодолимо“
Използвам термина „не русофили“, защото за мнозина понятието „русофоби“ (страхуващи се от Русия) се разбира неправилно като „русомизи“ (мразещи Русия). Докато „социализмът“ изглеждал като някаква модерна западна идеология, здравият български разум не ѝ оставя много почва за развитие. „Социалистите“ са маргинална група предимно интелектуалци. Когато обаче комунистическата идеология започва да се свързва с Русия – тя се превръща в тумор.
Разбира се „рубладжийството“ не бива да бъде подценявано. Още от времето на преврата от 9 август 1886 то е подкопавало усилията за изграждане на суверенна българска държавност. Далеч преди Съветско-българската война много български комунисти са били "на заплата" към Москва. Но ако не си дадем сметка, че има дълбоки причини за „рубладжийството“ да намира благотворна почва у нас, няма да можем да постигнем така необходимото национално помирение.Според русофилите – положителното отношение към Русия е част от българската идентичност. Те често говорят с умиление за „дядо Вазов“, макар, че той е русофил само докато е млад. Цитират различни социологически проучвания, според които най-много българи определяли Русия като най-близката ни страна. Наблягат на близостта на езика и азбуката. Лансират дори исторически не съвсем издържаната теза, че Русия била „дъщерна“ държава на България. Не пропускат повод да повторят, че съвременна България дължала държавността си на Русия. Възползват се от факта, че макар демокрацията да е дълбоко вкоренена в българската традиция, нашият народ трудно възприема капиталистическата рационалност, в резултат на което демокрацията у нас обикновено се изражда и бива възприемана като система генерираща партизанщина и корупция. Не трябва да забравяме, че макар в резултат на Съветско-българската война почти целият български политически, стопански и културен елит да бе унищожен, ограбен или маргинализиран, потомците на "овчарите" и "пъдарите", които извършват кървавата разправа, създадоха нова господстваща прослойка. Именно тя най-успешно се възползва от Прехода и днес контролира основната част от българската икономика. За много нейни представители върховенството на закона означава невъзможност да управляват както са научени, а връзката им с руските олигарси изглежда по-перспективна от бизнес общуването с големите западни фирми.
Силите, които желаят да измъкнат България от руините на Съветско-българската война очевидно дълго ще се сблъскват с
голяма съпротива
И все пак, дългосрочното развитие на България като ЗАПАДНА държава няма алтернатива. Депутатът от БСП Иво Христов е прав, когато казва, че сливането на слабата (всъщност отслабената от Съветско-българската война) икономика на България със силните западни икономики (в краткосрочен план) доведоха до изсмукване на жизнените сили на нашата икономика и до масова емиграция. Но други общества, по-слабо засегнати от руското влияние, успяха да се приспособят по-добре от нас към западния начин на правене на бизнес. Трябва да си дадем сметка, че изборът пред България не е Русия или Запада. Русия няма потенциала да поддържа дългосрочно зони на влияние на Балканите. Ако Западът реши, че сме неразривно свързани с Русия, може да ни остави на сила, под чието влияние русофилите най-малко биха желали да попаднем!
Разбира се няма лесни решения на големи стратегически предизвикателства. Само едно правителство – като това на Филип Димитров, или само един президент – като Росен Плевнелиев няма да превърнат България в основна опора на „морските“ демокрации на Балканите. Постигането на тази цел изисква дългосрочно усилие, на много правителства и президенти от различни части на политическия спектър. Но щом Румъния успя да го постигне за по-малко от 30 години, значи можем и ние. За разлика от 30-те години, днес България е постигнала т.н. „мирна ревизия“. Южна Добруджа ни беше върната, а Република Македония постигна независимост. Съществува надежда, че бавно и трудно, македонците ше разберат, че особено след независимостта на Косово Сърбия няма да играе някаква особена роля в тяхното бъдеще, както и че българите, в огромното си мнозинство ще разберем, че Русия няма как да играе особена роля в нашето. Тогава процесът на сближаване между двете страни потомки на Българската екзархия ще стане необратим.
С подкрепа на „морските“ демокрации ще можем да изградим специални отношения с Румъния, целящи недопускане на нови набези „от степите“. Подобно на времето на Балканската война трябва да се възползваме от охладняването на отношенията между „морските“ демокрации и Турция (които бързо ще се „затоплят“ ако някакъв Евроголистики проект бъде осъществен), за да изградим специални отношения с Гърция. Те ще станат равнопоставени само когато в Атина разберат, че сръбското влияние е завинаги изкоренено от „Скопие“ и единственият възможен балкански съюзник на Гърция е България. Не веднъж съм писал, че за да преодолеем последствията от Втората национална катастрофа, трябва да постигнем взаимно изгодно споразумение с Гърция. Да им предоставим техен анклав на Черно море – където тяхната култура е присъствала с векове и комуникационна линия до него. Да си построят петролопровод, да довършат магистралата Виа Игнатия до логичния ѝ завършек – на Черно море и т.н. В замяна те да ни дадат същото на и до Егея. Така ние ще се превърнем в непрежалимо парче от пъзела за „морските“ демокрации, а с Гърция заедно ще парираме всяко предизвикателство идващо от Мала Азия.
Когато всичко това се случи, България ще постигне национално помирение и ще преодолее последиците от националните катастрофи. Най-вече тези от Съветско-българската война. Ако ли не, в дългосрочен план ударът на Сталин от 1944 година може да се окаже смъртоносен!
Б.Р. ВижПърва част
*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.