Георги Чунчуков*
След като научих за издигането на нов паметник на руския император Александър II в град Свищов, си зададох въпросите:
Колко още руски и съветски паметници ще бъдат издигнати на българска земя? Нима не са достатъчни досега построените 430 руски и 150 съветски (по информация на Николай Малинов, председател на национално движение ‘’Русофили’’)? Не се ли „накичиха“ знакови места в България с такива паметници, голям брой от тях унизяващи достойнството на българския народ? Ето и примери:
На върха на емблематичния за Пловдив хълм „Бунарджика“ има два паметника – единият е на император Александър II, другият – на Червената армия, повече известен с прозвището си „Альоша’’. Вижда се от километри. А долу, в подножието на хълма, под ботушите на „освободителя „Альоша“ е сгушен бюстът на най-великия според скорошна класация българин – Апостола на свободата Васил Левски.
Паметникът на император Александър II на хълма Бунарджика в Пловдив
Паметник на Червената армия („Альоша“) и паметник на Васил Левски в Пловдив
На друго емблематично за България място, каквото е нос Калиакра, посещавано от множество българи и чужденци, също има два руски паметника. И двата са посветени на една и съща историческа личност – руския адмирал Ушаков. Намират се на метри разстояние един от друг. Първият, построен по времето на комунизма, представлява огромна мемориална плоча, стояща като кръпка, залепена върху красивите калиакренски скали. Вторият паметник е също така огромен и е скулптура на адмирала в цял ръст. Построен е през 2006 г. по инициатива на Община Каварна (разбирайте Цонко Цонев, тогавашен кмет) и генералното консулство на Русия във Варна.
Паметник – барелеф на адмирал Ушаков на нос Калиакра
Вторият паметник на адмирал Ушаков на нос Калиакра
Любопитно е да се запознаете с мотивите на инициаторите за изграждането на паметника на адмирала. Привеждам два цитата от местната преса по онова време:
„Няма по-ярка личност – чужденец, която да е свързана с историята на нос Калиакра в интерес на България“ – подчерта каварненският кмет.
„Сега каварненци се подготвят да издигнат паметник на адмирал Ушаков, чужденецът, направил най-много за освобождението на нашия край от поробителите.“
Край на цитатите. Направете справка с историята и вижте каква е ролята на „чужденеца“. През 1791 г. при една от поредните руско-турски войни той отплавал с флотилията си за завладяване на Цариград и Проливите и край нос Калиакра среща и разбива турска ескадра. Къде тук Цонко Цонев вижда „интереса на България“? Точно обратно. След всяка руско-турска война настъпва обезбългаряване на български земи вследствие изселване на българите поради страх от отмъщения от страна на владетелите им. Отново задавам въпроса това ли е „интересът на България’’?
Историята с паметника на адмирал Ушаков има продължение. През 2011 г., т.е. пет години след откриването му, около него е издигната грандиозна арка. Върху нея с големи букви е изписано „Слава на черноморския флот на Русия, сражавал се за православната вяра и свободата на България“. Надписът е възмутителен и оскърбителен! Нека отново направим справка с историята. 124-125 години след сражението край нос Калиакра, само на няколко километра от сегашния паметник на адмирал Ушаков, са ехтели оръдията на руски бойни кораби от същия този черноморски флот на Русия и са обстрелвали Варна – на 14 октомври 1915 г., и Балчик на - 13 декември 1916 г. Пораженията на градовете са големи, особено на Балчик. Почти е изравнен със земята (вж. „Мъртвият Балчик“, автор Дора Габе и „Равна Добруджа“, автор Стилиян Чилингиров.) Нека отбележим, че в православния календар 14 октомври е Петковден, а 13 декември - Андреевден. Освен това на Андреевден е патронният празник на руския флот (с патрон Св. Андрей Первозванний). Русия, стожерът на източноправославната религия, в дни на православни празници, вместо да празнува,
воюва с православната си сестра България
Воюва, обстрелвайки с черноморския си флот крайбрежните ѝ градове.
Години по-късно, по време на Втората световна война, СССР води необявена война срещу България. Черноморският му подводен флот извършва набези в български териториални води и потопява български транспортни и търговски кораби.
Излиза така, че обстрелването на български градове и потопяването на български кораби православна Русия привижда като сражения на черноморския си флот за православната вяра и свободата на православна България. Наглост от най-висока степен, увековечена със слово, изписано върху камък!
Малка им се стори на „православните ни братя“ прославата на черноморския им флот с изграденото на нос Калиакра. Харесаха си още едно знаково българско кътче, още един „нос“, малко по на север от Калиакра – нос Шабла, най-източната географска точка на православна България и най-близка до православна Русия. И символика има! През 2010 г. руското консулство във Варна поиска от Община Шабла в близост до сега съществуващия паметник край фара на нос Шабла, посветен на загиналите през Втората световна война съветски летци, да бъде построен монумент и на загиналите съветски подводничари.
Паметник на загиналите през Втората световна война съветски летци на нос Шабла
В подкрепа на искането е Варненският и Великопреславски митрополит Кирил (мир на праха му!). Ето какво заявява той в интервю за радио „Фокус“ на 25 април 2010/15:10 ч.: „Паметник „Св. Николай Чудотворец“, който ще бъде посветен на загиналите руски моряци-подводничари, ще бъде изграден близо до морето, на достъпно за православните християни място, където хората да палят свещ за душите на загиналите.“ Ще се въздържа от коментар, макар да е крайно необходим.
На искането на руското консулство във Варна се противопоставиха 14 партии и обществени организации от Добрич (без БСП, „Атака“, ДПС и Герб). Те изпратиха протестна декларация до Министерството на външните работи, Министерството на отбраната, Областния управител и Община Шабла. Последва реакция – „не“ на искането на руското консулство! Почти невероятно и граничи с чудото! След три месеца обаче паметник на подводничарите бе построен край Созопол с благославящото „да“ на неговия кмет Панайот Рейзи. 
Проект на блокирания през 2010 г. и нереализиран паметник на съветските подводничари, загинали край нос Шабла през Втората световна война при набезите им по българското черноморско крайбрежие
Паметник на съветските подводничари край Созопол
Тук е мястото да ви запозная с едно кратко стихотворение, озаглавено така:
Мило дете, научи се да казваш „не“!
Мило дете, научи се да казваш „не“
на приятели и врагове,
на хората – добри и лоши,
на благородници и на гавроши.
Мило чедо, научи се да казваш „не“,
докато си още невръстно дете,
защото „НЕ“-то срещу лъжата и злото
е „ДА“ за истината и доброто.
Мило чедо, научи се да казваш „не“!
Мисля, че поуката от това стихотворение е полезна за всеки един човек. Но най-голяма полза от нея биха имали хора, които се намират на важни и отговорни ръководни постове. На които много често ще се налага да казват „да“ или „не“ при отсяване на истината от лъжата и на доброто от злото.
Цитираното стихотворение е съчинено от многоуважавания приятел и съмишленик, човек на преклонната 95-годишна възраст, но с неизчерпаема енергия и жизненост, офицера на Царство България – полковник Дянко Георгиев Марков.
В този ред на мисли искам да призова общинските съветници от ОбС на Община Свищов да ревизират своето решение от 22 февруари 2017 г., като проявят смелост и кажат „не“ на предложението на „Балкански институт за възстановяване и развитие“ за издигане на нов паметник на Александър II в гр. Свищов. Ако това не се случи, местността „Паметниците“ край града ще се нареди до нос Калиакра със своите два паметника на една и съща историческа личност за едно и също историческо събитие.
Сега съществуващият паметник на император Александър II в месността „Паметниците“ край Свищов
Мегаломанският осем метра и половина паметник на император Александър II,
предложен за поставяне в месността „Паметниците“ край Свищов
Очевидно това е политика на сегашното руско правителство, което се стреми по различни канали към „възстановяване и развитие“ на Русия като велика имперска сила, каквато тя е била в миналото. Поставянето на грандиозната статуя в Свищов, както и тази на адмирал Ушаков, а и на множество други по цялата българска земя, е в унисон с възприетата политика.
В България има предостатъчно паметници на Александър II. Повече не са необходими. Претрупването с нови със съмнителна художествена стойност води до безвкусица, граничеща с кича. Известна истина е, че всяко нещо, с което се прекалява, води до обратен ефект на желания. Освен това, император Александър II не е и съвсем искрен в политиката си към България. По-точно казано, тя е двойствена. Това най-силно прозира със сключването на тайното споразумение между Русия и Австро-Унгария през януари 1877 г. В подкрепа на твърдението ще приведа цитат от книгата „Русия на Изток“ с автор Кръстьо Раковски.
„В началото на войната Русия даваше обещания, че ще води една освободителна война, но какво значение имаше обещанието само по себе си? То само ги прикриваше. Тези истински намерения ние ги виждаме да се изказват на друго място. Тук му е времето да напомним още веднъж тайната конвенция между Русия и Австрия, уговаряна още през 1876 г., а подписана формално през януари 1877 г. Спомнете зловещите думи на Татишчев, един от делегатите при подписването на тази конвенция: „Ако Австрия изпълняваше напълно своите задължения, то руското значение на Балканите вечно би се утвърдило на основи широки и несъкрушими.“
Не усещате ли тези думи да режат вашите уши като гласа на една погребална песен? Не се ли догаждате какъв облак се е явил над нашата страна? В своя манифест през войната император Александър със сълзи обявяваше, че отива да освободи християните от турското иго. Злочести, трикратно злочести християни! Тяхната продажба беше извършена: с честта и независимостта на Босна и Херцеговина Русия беше купила от Австрия обещанието, че последната ще остави свободна Русия да тури своята власт в България „на широки и несъкрушими основи“.
Ще цитирам и болката на великия Захари Стоянов, изплакана преди 130 години. Цитатът е от предисловието му към брошурата на Г. С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“:
„Ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „ура“. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всички краища на Отечеството ни да има запазено и
едно кьошенце наше, българско
Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска“, „Александровска“, „Паренсова“, „Гуркова“, „Славянска“, „Николаевская“; „Невская“ и пр. да блещука и нещо като „6-ий септемврий“, „Сливница“, „Драгоман“, „Батенберг“ и т.н.
Лошо ли искаме? Лошо – добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното ни свято огнище. Чуждото ние не щеме, но бихме желали щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето.“
Ако беше жив Захари Стоянов, щеше да види, че „чуждата покровителска ръчица“ не само не се е „подръпнала“ от нашето, но продължава на нашите най-красиви „кьошенца“ да строи паметници на свои герои. За съжаление подпомагана от българи, претендиращи да са патриоти и родолюбци. Българи, които тачат чуждите герои повече от нашите. Българи, потомци на онези, с които големият наш патриот и писател страстно воюваше за отстояване на българските интереси. Щеше да види Захари Стоянов, че „безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни” в наше време стават все по-безбройни. Щеше да види, че има „кьошенца“ с по два чужди паметника дори. И още по-срамно и грозно – че има „кьошенца“ с по два паметника на един и същ чужд герой! А нашите „кьошенца“ за истинските български герои все повече редеят и пустеят.
Бедни, бедни Захари Стоянов, „спи..... ти, който не спеше, ти, кой беше вихър, котел, що кипеше“. Иначе щеше да видиш всичко това и болката ти щеше да бъде многократно по-голяма отколкото преди 130 години.
* Георги Чунчуков е зам.-председател на съюз ‘’Истина’’, един от инициаторите за издигане на паметник на генерал Иван Колев и на Таврийските българи в град Добрич.