Виолета К. Радева
През целия януари на 1945 г. текат заседанията на Първи и Втори състав на т.нар. народен съд в съпровода на истерична пропагандна кампания чрез радио София и партийно контролираните комунистически и ОФ-вестници, чрез отечественофронтовски събрания и агитки. Пред Съдебната палата, където заседава Първи състав и пред Софийския университет, където в аулата съдят народните представители от ХХV Народно събрание, всеки ден се организират митинги с искания за смъртни наказания, четат се телеграми със същото съдържание, държат се
подстрекателски речи
На 20 януари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП/к/ обсъжда присъдите на Първи и Втори върховен състав. Да припомним участниците в това мракобесие: Трайчо Костов, Петко Кунин, д-р Минчо Нейчев, Георги Чанков и Антон Югов. Да чуят техните „съображения” присъстват Главният народен обвинител Георги Петров и обвинителите Никола Гаврилов, Владимир Димчев и Върбан Ангелов. Обвинителните речи още не са готови, затова болшевиците-садисти от политбюро бързат да предотвратят възможни „меки”, по тяхната преценка, присъди. На скромните опити от страна на обвинителя Петров да обясни, че някои от обвиняемите не трябва да бъдат наказани с най-тежката мярка „смърт”, като например царските съветници Любомир Лулчев и Станислав Балан, секретарят в личния кабинет на Цар Борис III Петър Морфов, началникът на същия кабинет Павел Груев, началникът на общата канцелария на Царя Светослав Помянов, някои министри, някои депутати, е даден „решителен отпор”.
Първи състав на Народния съд в София. От ляво на дясно са Стефан Манов и председателят Богдан Шулев
Трайчо Костов рязко се противопоставя дори на Антон Югов, направил опит да се застъпи за Димитър Кушев, министър на земеделието в първия кабинет на проф. Богдан Филов. „С линията на другарите обвинители – отсича другарят Костов – по никакъв начин не можем да се съгласим”! И още: „Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителите речи по първия процес да започнат сряда-четвъртък, а по втория – от петък-събота (към 25 януари)”. Съгласуването е станало много преди това. Тр. Костов е в
непрекъсната връзка с Москва,
откъдето съветският гражданин Георги Михайлович /Димитров/ му диктува каква е волята на „вожда”, на „бащата на прогресивното човечество” Йосиф Висарионович Сталин!
Обвинителната си реч Георги Петров произнася на 24 и 25 януари 1945 година. Той иска за регентите и за всички министри от двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Добри Божилов смъртни присъди. На 26 януари своята реч произнася и Никола Гаврилов. Същия ден Атанас Армянов обвинява царските съветници. Под диктата на Москва, с телеграми-заповеди от Георги Димитров, антиконституционният съд обезглавява държавния и политически елит на държавата.
Присъдите са произнесени на 1 февруари 1945 г. в 16 часа. Същата вечер в чест на чудовището Сталин българските му подлоги принасят хекатомба – в Централните софийски гробища, пред дълбока яма от паднала бомба по време на бомбардировките над столицата, биват
разстреляни по чекистки, с куршум в тила
тримата регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, осем царски съветници и 20 министри. Двама от осъдените на смърт министри отсъстват. Разстреляни са и 67 народни представители!
Това е само началото. „Народни” съдилища смилат човешки съдби в цялата страна до края на април 1945 година.
В тези редове ще разкажа за някои от жертвите – преки и косвени. Не от онези, известните, като проф. Александър Станишев, хирург със световна слава. Или като най-големия български археолог, член на много научни академии проф. Богдан Филов. Не и за друг голям учен, какъвто е славистът проф. Борис Йоцов. Не.
Онези няколко души, за които ще стане дума тук и които са минали през
гаврата, наречена „народен съд”,
нямат общо с лицата, които някои, в пълното си невежество или в амплоато си на платени комунистически пропагандатори като професорката Искра Баева, например, определят като „фашисти” и „врагове на демокрацията”. Те не са военни престъпници. Не са убили никого, за разлика от прославените, почитани, възпявани в книги и филми, редовни гости по телевизии и радиа, стоящи на върха на властта и до ден днешен чрез синовете и внуците си Георги Боков и Иван Буруджиев, Иван Пръмов и Лев Главинчев, Никола Газдов и Мирчо Спасов, Тодор Живков и Юлия Ръжгева... Тези, истинските убийци, нито бяха съдени, нито бяха осъдени поне морално!
На една машинописна страница г-н Марко Хаджиев от Шумен разказва следното:
„Беше 14 януари, Васильовден на 1942 година. По това време германските войски бяха стигнали до Урал. Всички мислеха, че със СССР е свършено. Наистина, ако не беше помощта от САЩ, това щеше да се случи.
По това време Сан-стефанска България бе факт. Кой български патриот не би се радвал, че е осъществена мечтата на плеяда българи, без да пукне пушка и да бъде убит нито един български син!
Щях да пътувам някъде и на шуменската гара се срещнахме с Иван Багрянов. Познавахме се добре и започнахме да се разхождаме по перона. Аз говоря приповдигнато, възторжено, драго ми е, радвам се. Багрянов мълчи и ме слуша. По едно време спряхме vis a vis, той се приближи до мене и тихо каза:
Руснаците ще дойдат в България!
Аз останах изумен. Естествено, той беше близък с НВ цар Борис III и е бил запознат много по-добре от мене с истинското положение на нещата.
Иван Багрянов по време на процеса
След 9 септември 1944 г. и убийството на Иван Багрянов от комунистите, имотите му бяха конфискувани. Имотите на наследниците на д-р Вичо Панов, чийто зет беше Багрянов, също бяха заграбени. Съпругата на Багрянов, Емилия, почина. Нейната сестра Елена д-р Вичо Панова пое грижата за отглеждането на невръстното им момченце. Не бих могъл да опиша героизма на тази слаба телесно жена, но с корав дух – достойна дъщеря на бележития си баща. Тя отглеждаше птици, крави, обработваше малкото земица от най-долно качество, която ѝ дадоха и която сменяха всяка година. Отношението на властващите комунисти беше такова, че да ги ликвидират физически!”
В свое пространно изложение за съденето си от „народния съд” и за тежката си участ след това – негова, на съпругата му и на двете им деца, г-н Кирил Иванов Радков от София пише между другото:
„Деветосептемврийският преврат ме завари служащ (офицер с чин майор) във военно-съдебното ведомство, като последната ми длъжност (до края на септември 1944 г.) беше като прокурор на Плевенския областен военен съд. От началото на октомври бях преместен на същата длъжност в Шуменския областен военен съд, където дела с мое участие не са се гледали. След около седмица бях задържан и закаран в Плевенския затвор. Там бях разпитван и прекарах без предявено обвинение седем месеца, през които нямаше ден и нощ –изтезанията се провеждаха методично и перманентно.С мене в Плевенския затвор бяха задържани още десетина съдии и зам.прокурори на Плевенския областен военен съд. За изтезанията, на които бяхме подложени по време на разпитите, не ми се иска да пиша... Все пак ето една от формите на изтезание, която ми прилагаха: със завързани ръце и крака съм
закачен като добиче на ченгел
така, че стъпалата на краката ми стоят нагоре. Инквизиторите, сменяйки се, защото се уморяват да бият, нанасят с дърво или гумен маркуч методично удари по стъпалата ми. Първоначално болката е нетърпима, но след това мястото изтръпва и болката почти не се чувствува, а след като ме свалят от устройството за изтезаване, не мога да стъпя на краката си – просто не ги чувствам! Двама служители ме изнасят и ме захвърлят в килията, откъдето отвеждат друг за разпит. Късмет имах, че след първия бой ме тикнаха в някакъв клозет, където един по-добронамерен милиционер ми даде полезен съвет, дори ми помогна да го осъществя. В никакъв случай след боя не трябва да се оставя без движение кръвта в битите крайници. Трябва, въпреки болките, да се тича на място, за да се възстанови кръвообращението в тях. В противен случай настъпва загниване, стъпалата се превръщат в огромни неизлечими рани, които червясват, инфектират се бързо и ампутацията е неизбежна. Споделих опита си с останалите колеги и така се спасихме от гибел... В началото на април ни докараха в София и ни връчиха обвинителен акт и започна разглеждането на делата по съдебния процес на т. нар. „народен съд”. Обвинението на всички ни беше едно и също, като че ли правено под индиго: „грубо престараване и явно пристрастие”.
Прокурорът гледаше непременно да ме осъди. След като не установиха наличието на доказателства в смисъла на обвинението, тъй като и четирите дела, за които бях обвинен, бяха гледани от мои колеги без мое участие, прокурорът загуби самообладание и се провикна: „Обвинявам го по всички дела, в гледането на които е участвал, за периода от 1941 година до 9 септември 1944 година!”
Тук е налице не само юридическа некомпетентност, но и недопустим волунтаризъм, напълно в стила на тогавашната обстановка на „революционен патос”, който стана причина да се покрие страната ни с печалната слава на „световен рекордьор” за всички времена по броя на издадените смъртни и други присъди от съставите на т.нар. „народен съд”.
В крайна сметка бях осъден на една година затвор и две години лишаване от граждански и политически права. В тогавашните условия това се считаше едва ли не за оправдателна присъда! Изтърпях я в килиите на Софийския затвор. След излизането ми от затвора заварих семейството си – жена и две малки деца, изпаднали в нищета и мизерия. Конфискувани ми бяха всички влогове – около 150 хиляди лева от Офицерската спестовна каса и към 10 хиляди лева от спестовното дружество „Собствен дом”...
Към неблагополучията и щетите, които съм понесъл от репресивните действия на „високохуманната” социалистическа власт, която широко прокламираше, че в условията на социализма „човек за човека е приятел, другар и брат”, трябва да се прибави и онзи морален и психически тормоз, който претърпя заедно с мене цялото ми семейство в мрака на дългата и предълга четиридесет и пет годишна тоталитарна нощ до 10 ноември 1989 година.”
Един от най-значимите български художници от първата половина на ХХ век е Никола Танев. До идването на комунистите на власт той има над 50 художествени изложби , от които 27 в чужбина. Негови картини притежават галерии в Рим, Милано, Венеция, Стокхолм, Варшава, Будапеща, Скопие, Загреб, Малмьо, Дюселдорф. Критици в чужбина отбелязват, че произведенията на Танев „завладяват, вълнуват, карат ни да се вслушваме в този чист говор на природата”, че „той рисува и компонира с цялата необятност на душата си, с която търси да опияни и завладее нашите души”. На 27 септември 1944 г. художникът е задържан. Арестувани са и художниците Борис Денев, Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов.
След като стои в затвора седем месеца, Танев е освободен, вероятно поради това, че съветският шпионин ген. Владимир Заимов е вуйчо на децата му. Не такава е участта обаче на неговия брат – главния редактор на в. „Утро” Стефан Танев, който получава от т. нар. народен съд доживотна присъда и е
убит в Сливенския затвор
на 8 август 1950 година. Преди 17 години техният племенник Стефан Бошнаков ми показа бяла калъфка за възглавница, използвана от Никола Танев като материал за водене на бележки и ми разреши да ги препиша. Можах да откроя осем отделни записа. Някои думи са избледнели, други са нечетливи. Все пак те дават представа за душевното състояние на художника. Той е смазан психически, душевно прекършен. Започва да рисува „по заповед” картини с бригадирски сюжети и агитационен характер. Умира на 23 юли 1962 година.
Една от последните снимки на Никола Танев
Ето част от тези затворнически бележки, в които съм запазила правописа на оригинала:
„На Никола Танев, затворен осамотен в стаичка под стълбата дом Буров Московска, сега към Министерство на войната. Тук ме доведоха от Дом на слепите на 15.III 4 часа след обед. Тук ме чакаше Аня Заимова, която ми каза, че ще ме пуснат и че тук ще ми е добре ден два. Помолих я да каже на Миша, че съм тук. Мислех, че иде доброто, а то
смърт ме дебне
Аня си отиде, а мен ми взеха багажа и ме хвърлиха в този гроб. Днес неделя 18. III. Никакво живо същество. Само храната ми се подава като на куче. Прозорците заковани с дебела ламарина. Тъмно, без въздух. Най-страхотно до сега. Каква жестокост. Тъй съм сигурно обречен да умра. Отмъщение частно на Заимови избраха мен, а аз тъй вярвах в тях, че сам пратих Миша при тях. Някой ден /неясна дума – В.Р./ да научат това.
Пиша още, ако някой ден се изясни моя край ще се види как страхотно свърших в тази кучешка дупка, под стълбите без въздух, със закован счупен прозорец с ламарина, до мен къщата на кучето, което вие денонощно, мерише, влага, самота и това осветление ме ослепи съвсем а и зъби ме болят и никой не идва. Затвора беше цвете в сравнение с този ад.
Скъпо мое обичано Мишонче скъпо, збогом. Колко доверчиво ми писа ти в последната си бележка, писана на 15.III., а само 3 часа след това влезох в този капан сигурно отдавна готвен ми защото милицията щеше да ме пуска. Това знаех, но ме взели за тук кое е края ми. Живей, за да разбулиш тази страхотна /неясна дума – В. Р./.
Некролога ми: Умря като герой, ако и не в бой. Обичаше три неща: изкуството си, жена си и най-скъпия му човек – Ли, тъй я кръсти той – тя го вдъхнови в края на живота му и с нея написа най-хубавите си картини, поколения ще радват те. Танев Колю живее в тях.”
Линче мое убиха Бубулечо, не ти го върнаха. Бъди честна в живота, обичай спомена по мен, ти си най-чаровното в моя живот и изкуство. Погрижи се и за Миша ако изпадне, отмъщението ще оставим на съдбата. Знай, че живях мъченически и не заслужих това. Обожавам те! Целувам Боги, аз отивам при вашия Мишо, как бих искал да ме заровят при него. Искам всичко мое заварено в теб да остане твое,също да си избереш 8 /осем/ картини от дунавските и беломорието от ТУБА. О, колко те обичам мое Ли. Колко!! Съдба. А щях да те направя голяма, защото си тъй даровита, честна и чиста. Свършвам мастилото, не забравям и чорбаджията. Той ми беше поръчал да ви гледам ако се случеше нещо когато беше на фронта, но ето че аз загинах жертва на лично отмъщение и то не по някоя моя вина. Линце умирам много мизерно, жестоко, садистично, как можаха това, не помислиха ли, нямат ли сърдце човешко, а кому сторих зло, кому?
За покойния генерал Заимов тъгувах искрено, той е вуйчо на децата и беше добър и кротък човек. Жалко. С мен е бил винаги кротък, също и аз.”
Една от бележките гласи: „Какво ли стана брат ми? Целувам и близките , сестри, племенници. Край”
Това са само щрихи от онези страдания, на които са били подложени стотици, хиляди, десетки хиляди българи след окупацията на Царство България от съветската армия. При това
щрихи от съдбите на напълно невинни хора,
станали жертви на непознато в цивилизования свят комунистическо отмъщение и геноцид.
А децата на палачите и днес ни управляват, без поне да са поискали извинение от жертвите си...