На 18 януари Върховната Рада (парламентът) на Украйна прие Закон „За особеностите на държавната политика по осигуряване на държавния суверенитет на Украйна във временно окупираните територии в Донецка и Луганска област”. Законът, иницииран от президента на страната Петро Порошенко, създава нова правна основа с цел да се реши задачата за отблъскване на руската агресия, за защитата на правата, свободите и законните интереси на гражданите в окупираната територия и респективно – създава основа за възстановяване на териториалната цялост на Украйна в рамките на нейните международно признати граници.
Приетият закон:
а) квалифицира Руската федерация като държава-агресор и страна по международен въоръжен конфликт (отчет на Международния наказателен съд от 4 декември 2017 г. потвърждава прякото военно участие на Русия в Донбас);
б) регулира правния статут на окупираните територии в съответствие с международното хуманитарно право;
в) хармонизира националното правно с реалната ситуация в Донбас без да излиза извън рамките на международните задължения на Украйна, включително Минските споразумения;
д) определя основните параметри за защита на правата и свободите на цивилните граждани във временно окупираните територии.
Това са законодателни решения, които би приела всяка държава поставена в извънредна ситуация в резултат на чужда агресия. Украйна дори закъсня с приемането на този закон. Но по-добре късно, отколкото никога. В закона въоръжените формирования на Руската федерация на украинска територия (въоръжени сили, специални формирования, съветници, инструктори, нередовни незаконни въоръжени групи, наемници), както и окупационната администрация (държавните органи, отговорни за управлението в окупираните територии и контролиращи самопровъзгласилите се местни власти), се определят като извършващи въоръжено агресия срещу Украйна.
Същевременно законът за пореден път потвърждава желанието на украинската страна за намиране на мирно, политическо и дипломатическо „уреждане” на конфликта като се отчита правото на Украйна за самозащита в съответствие с чл. 51 от Устава на ООН. Затова и законът въвежда правни, социални, икономически, хуманитарни, информационни инструменти за реинтеграция на окупираните територии. Той гарантира правата на вътрешно разселените лица и жителите на тези територии, включително защитата правото им на собственост в окупираните територии. Определя национални и международни механизми за фиксиране на нарушенията на човешките права и свободи. Предвижда механизми за възстановяване на нарушените права и свободи на гражданите и законни интереси на юридическите лица, включително и чуждестранни инвеститори. Определя приоритетност на комплексното развитие на територии, които са в непосредствена близост до окупираните, включително и тези, които са освободени от окупацията.
Законът предвижда създаване на междуведомствен координационен орган за правна подготовка на консолидираното искане на Украйна с цел подвеждане на Руската федерация под международна отговорност за въоръжена агресия. Той потвърждава суверенитетът на Украйна върху територията на Крим и град Севастопол, територия временно окупирана от Русия.
Реакцията на Кремъл
на приетия закон не закъсня. Но тя, както и в много други случаи, е неадекватна, провокативна, объркана. Това е причината някои руски медии да не могат веднага да се ориентират в случващото се или да залагат на „бъдещи действия по отмяна на закона”. Така например известният информационен сайт „Газета.ру” в 17 ч. на 20 януари „информира” с голямо заглавие „Законът за реинтеграция на Донбас не е приет”, а два часа по-късно, след изявление на руския външен министър Сергей Лавров, последва корекцията: „Законът за реинтеграцията на Донбас може да бъде анулиран”. Теоретично е така. Всичко е възможно, но практически няма държава по света, която с лека ръка да си предаде собствената национална територия на друга държава. Но не е работа на Москва да тълкува закон, който цели да защити национален суверенитет на независима държава. А най-малко Русия е държавата, която може да спекулира с твърдения за „едностранно нарушаване на Минските споразумения”. Объркването в Кремъл е разбираемо. Вече четири години Владимир Путин се опитва безуспешно да оправдае въоръжената агресия, която лично заповяда срещу независима Украйна. Първоначално отричаше, че има незаконно нахлуване на руски войски на украинска територия. В последствие се оказа, че нарушението на държавната граница на Украйна е ежедневие, че на украинска територия Русия е прехвърлила както свои военнослужещи (според официалните обяснения – „в отпуск”), но и сериозно количество военна техника, включително танкове и ракетни установки. Какво друго, освен „агресия”, трябва да бъде понятието, с което се означава това действие на Руската федерация?
Още на 27 март 2014 г. Общото събрание на ООН прие Резолюция 68/262 в отговор на руската агресия и анексирането на Крим, озаглавена „Териториалната цялост на Украйна“. През декември 2016 г. бе приета втора осъждаща резолюция, сега вече за нарушаване на човешките права на окупираната територия. В този документ Русия бе призната за „окупационна сила”. Но Кремъл продължава да спекулира изтъквайки като „аргумент” за своите действия т.нар. „референдум” проведен в Крим. Този „номер” се изтърка, защото „референдумът” се проведе след като руският президент Владимир Путин бе вече взел решението за окупация на Крим. Това той сам призна по-късно.
„Референдумът” в Крим бе проведен
под дулата на автоматите на руски военни части
и наемници, въоръжени местни сепаратисти и терористи, т.е. в условията на окупация. Затова и резултатите му бяха такива, каквито Москва нареди да бъдат. Ние, българите, отлично знаем как се прави такъв „референдум”. На 8 септември 1946 г. в условията на съветска окупация на България и на всеобщ ужас от масовите комунистически убийства и репресии, в условията на всенародното страдание за безмислено пожертваните хиляди български войници в заключителната фаза на Втората световна война, се провежда „референдум” за „република”. Резултатът е 95,6% в полза на промяната на управлението, а избирателната активност достига до 91,7%. Същите резултати се получиха и при „референдума” в Крим и отново в условията на руска окупация – 96.6% . Защото всеки „референдум” в условията на несвобода не е израз на народната воля. Той е фалшив.
„Референдумът” за присъединяването на Крим към Руската федерация няма международноправна валидност и затова България също не приема неговите „резултати”. Според Конституцията на Украйна въпроси като поставения на „референдума” в Крим се решават не от местен, а от общодържавен референдум. Защото ако приемем руската провокация в Крим за „правна норма”, то тогава всяка недоволна от централното управление област в България може да се присъедини с „местен” референдум към съседна държава. И като куриоз, в „руски стил”, такава провокация вече бе направена – т.нар. „местна инициатива” за „присъединяване на Северозапада към Румъния”. Естествено, румънците, наши приятели от НАТО и ЕС се смеят на тази нашенска простотия. Но е факт, че руски войски нахлуха незаконно в Югоизточна Украйна. И осъществиха окупация. Тук би трябвало да си припомним, че Хартата на ООН, която е в основата на международното право, забранява употребата на насилие на чужди територии. А това, което осъществява Русия в Крим, в Донбас и Луганск, е
въоръжено насилие
Нещо повече. По сценария на Кремъл разигран преди години в Грузия и Молдова бе направен незаконен опит да се формират менте държави, т.нар. „народни републики”. Което показва, че за Москва времето е спряло в средата на миналия век, когато с насилие бе ликвидирано Царство България, за да се пръкне нашата „народна република” през която станахме свидетели на тотална зависимост от СССР и преживяхме няколко национални катастрофи.
Абсолютна провокация е изявлението на руския външен министър Сергей Лавров, който на пресконференция в Ню Йорк заявява, че приетият от украинския парламент закон за реинтеграция на Донбас „зачерква Минските споразумения”. Точно обратното. Та нали целта на тези споразумения е Украйна да възстанови контрола си върху своята държавна територия, върху своите граници отпреди началото на руската въоръжена агресия. Но руснаците винаги са четяли дори подписаните от самите тях договори и споразумения както дявола чете евенгелието. Те, например, 140 години се опитват да представят т.нар. „Санстефански договор” като текст, в който се говори за „освобождение”.
Истината е друга. Текстът използва термина "окупация", "окупационен", "окупационна". А това понятие означава "задържане на територия и контрол върху нея". Същото, каквото прави днес Руската федерация с Крим, с Донбас, с Луганск.
В тази ситуация е много важно България, като страна председател на Съвета на ЕС, като член на НАТО, да отстоява категорично своята позиция по отношение на руската агресия срещу независима Украйна. Да подкрепи усилията на украинската държава в законния ѝ стремеж да реинтегрира своята национална територия. И да продължи да участва в общоевропейската политика на санкции срещу агресора. Защото не трябва да забравяме народната поговорка за „мечката,която играе в двора на съседа”. Не трябва да забравяме поуките от собствения си живот в окупация.