Шизофрения в разбирането за народностното съзнание на исторически герои, поставя Македония в изолация

Виктор Канзуров*

Изказването на турския президент Ердоган, на фона на станалият отново актуален гръко-македонския спор за името на българската югозападна съседка и придружаващата го митингуваща (особено в Гърция) кореография, че Турция ще е винаги до Македония, не е никаква изненада и е рефлексия на специфичните гръцко-турски отношения, натоварени с исторически вражди. Турско-македонското приятелство е факт, от създаването на независима Македония. Турция бе втората държава, след България, която, точно на 6 февруари 1992 година, призна македонската независимост, докато гръцко-турските отношения, не вървят винаги по мед и масло.
По-голямото, пък, внимание, което понякога в България се дава на разни изказвания на буцефалисткият Световен македонски конгрес, виждам го като съзнателна или несъзнателна цел на определени медийни и свързани с Държавна сигурност среди в българската държава, председателят на тази буцефалистка организация, Тодор Петров, да бъде представен като събирателен образ на средностатистическия македонец. Така по-лесно ще се поддържа подигравателният тон към Република Македония, омразата спрямо тази държава и нейните граждани, а и ще се създава терен за обобщително реваншистки и псевдохумористични изяви на българските варианти на Тодор Петров.
Всичко това е част от дългогодишния натиск върху българските граждани, понятието „македонско“, с всичките думи, които произлизат от това прилагателно, в психологически смисъл, да ги приемат като 

нещо небългарско, чуждо и противопоставено на българското,

 дори и в исторически план, въпреки че това не отговаря на фактите. Само така може да се случи, в сутрешен блок на телевизия със студио в България, водещият и един т. нар. историк, да се хилят, казвайки, че стар македонски прийом бил девизът: „Ке ми дадеш пари, ке се чинам бугарин“. Ако е така, значи македонците никога не са били българи, а тези, които са се „българеели“, са ставали такива, за пари. По този начин, водещият и въпросният чалга историк от сутрешния блок, в психологически смисъл, по посланието което изпращат, фактически са на едно и също мнение (а и ниво на съзнание) с Тодор Петров и с югокомунистическата пропаганда в Македония. Смятам, че това е нещо по-важно с което трябва да се занимава българското общество, отколкото с Тодор Петров.
Колкото до Тодор Петров, той е един смятащ се за потомък на античните македонци шарлатанин. Принадлежи на кръга около бившата власт на ДПМНЕ. И по-рано, когато е  правил подобни ексхибиции, с други национал-шовинистични организацийки, не е имало много хора на техните събирания. Това, че буцефалистите от Световния македонски конгрес искат: безусловно прекратяване на преговорите за името Македония с гръцкото правителство, изтегляне на закона за употреба на езиците, с който албанският става втори официален език в страната, както и изтегляне на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между македонската и българската държави, не е нещо ново. Тези буцефалисти са представители на изолационистката и шовинистична политика на предишното правителство, управлявано от ДПМНЕ. Но, самото ДПМНЕ, засега не прави протести. Защо да не заключим, че тази прослойка от македонското общество, не набира, а губи сила!?
Много по-важно за българските медии, за българското общество, за българската политика и за българските научни среди, трябва да е занимаването с 

по-рафинираните антибългари,

 които са от средите на противопоставените на ДПМНЕ кръгове и са, повече или по-малко, близки до настоящите управляващи от т. нар. СДСМ. Макар и привърженик на договора с България, пенсионираният политик и почетен председател на Антилибералната партия, Стоян Андов, в серия статии в седмичника „Фокус“, пробутва антибългаризъм и се опитва да легитимира историческите фалшификации. Още един (уж) привърженик на македонско-българския договор, бившият македонски посланик в България и във Великобритания, Георги Спасов, по един фарисейски начин иска да забрани македонските телевизии да канят хора с българско самосъзнание, в техните дебатни предавания. В този отбор е и доскорешният председател на Фондацията Отворено общество – Македония, Владимир Милчин, който по един изключително агресивен начин се обърна към премиера Заев, по повод изказването на македонския министър-председател (тъкмо пред микрофона на хилещия се водещ, от предходно споменатия сутрешен блок), че навсякъде, където има паметници, с текст, че някой партизанин загинал от „български фашистки куршум“, трябвало да се махне „български“, а да остане само „фашистки“. Едва ли не, така никoй нямало да разбере каква национална принадлежност са имали въпросните куршуми.
Тъй като Заев, Милчин, Спасов, Андов и много други подобни на тях, бягат от основата на проблема, с което показват, най-меко казано, едно неуважение и (югославско) подценяване на другата страна, нужно е някой, там където трябва, да ги подсети, че оставянето или махането на прилагателната „български“ от определени паметници, не е най-важното нещо. Най-важното нещо е слагането в македонските учебници по история и литература, на прилегателното „българско“ (без това да значи, че са предатели, както внушава Андов), покрай народностното самосъзнание на Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Петър Попарсов, Марко Цепенков, Партений Зографски, Йордан Хаджи Константинов Джинот, Райко Жинзифов и на много други исторически личности от Македония, които самата съвременна македонска държава, хем ги провъзгласи за духовен, възрожденски и революционнен темел на своето съществуване, хем води война, с пропагандни куршуми, срещу тяхната истинска идентичност.
Тази шизофрения е същността на изолацията на Република Македония и срещу този фашизъм трябва да се бори Милчин, а не като обикновен демагог, да приглася на популярни позиции в неговата страна.
Така, препоръчвам, България, вместо с Тодор Петров, повече да се занимава с по-субтилните „тодорпетровци“ и хитърпетровци, каквито са Стоян Андов, Георги Спасов, Владимир Милчин... та и Зоран Заев.

* Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в Скопие. Той е журналист, публицист, политически анализатор и кинокритик, натрупал респектиращи познания за неподправената възрожденска и революционна епоха в Македония. Това естествено го прави дързък опонент и критик на налаганата след 1944 г. АСНОМ-ска манипулация с миналото на хората, на техните идеали и борби. Но той не приема и бабаитския патриотизъм на някои политически и обществени среди в България, който, според него, пречи за вникване в същността и мащаба на етноидеологическия натиск, упражняван в продължение на десетилетия върху гражданите на младата република.
Виктор Канзуров произхожда от семейство с корени от Егейска Македония. Работил е като журналист във вестниците „Вечер“ и „Нова Македония“, в списанията „Македонско дело“ и „Старт“, в интернет изданието „Трибуна“ и др. През 2008 и 2010 г. той е в Инициативния комитет за честване делото на Тодор Александров и Иван Михайлов и поставяне на техни бюстове в двора на къщата на Драги Каров във Велес.
Канзуров бе и един от най-активните участници в многобройни предавания в македонски телевизионни канали коментиращ  Договора за добросъседство,приятелство и сътрудничество между България и Р Македония, който бе ратифициран от парламентите на двете държави тази седмица.