На 29 март 2004 г. България се присъедини към най-мощния съюз за колективна отбрана в света – Организацията на Северноатлантическия договор. НАТО днес е основният гарант за националната сигурност и отбрана на страната в условията на коренно променената стратегическа среда в Европа след незаконното анексиране на Крим от Русия през 2014 г. и интензифицирането на хибридната война на Москва срещу НАТО и ЕС, включително и срещу България.
Повече от 13 години членство в НАТО е достатъчно време, за да може да се направи равносметка какво България постигна като член на Алианса и какво все още не успява да реализира.
Българският път към и вътре в НАТО досега съдържа
три основни периода
С право първите седем години след 1990 г.вече бяха определени като „седем изгубени години“. Тогава страната ни не беше ръководена от ясна политическа визия за присъединяване към НАТО. В това време на политическа пасивност не беше добре осъзнато от всички основни политически фактори у нас, че пътят на България към ЕС минава именно първо през присъединяването към НАТО и че не е възможно държавата да стане част от Обединена Европа, без преди това да е станала част от Алианса, който е главният гарант на европейската сигурност.
Следващият седемгодишен период (1997-2004) беше време, в което с ускорени темпове беше компенсирана голяма част от изоставането. Това бяха години на усилена подготовка за членство, белязани с видими успехи. Едва тогава стартираха дълго отлаганите реформи във въоръжените сили. Подготовката за присъединяване наложи полагането на още усилия по затвърждаване на принципите на демократичния граждански и парламентарен контрол над въоръжените сили. Реформите съгласно утвърдения през 1999 г. План за организационното изграждане на Въоръжените сили на Република България до 2004 г. подготвиха в голяма степен присъединяването към НАТО. Това беше време на активно участие в програмата „Партньорство за мир“, Процеса на планиране и преглед (PARP) и изпълнение на Плана за действие за членство (MAP).
Решаваща роля за присъединяването към Алианса имаше и външната политика и политиката за сигурност на България, която особено отчетливо по време на мандата на правителството на Иван Костов (1997-2001) се стремеше да следва политическа линия на фактически съюзник. Това пролича особено ясно по време на военновъздушната операция на НАТО срещу силите на югославския диктатор Слободан Милошевич, започнали етническо прочистване на албанците в Косово през пролетта на 1999 г. Тогава България твърдо подкрепи НАТО, като предостави достъп до въздушното си пространство за самолети на Алианса. През юни 1999 г. София отказа на Москва нейни самолети да прелетят над България и така Русия не успя да засили военното си присъствие в Косово – ход със стратегически последствия.
Още през юни 1997 г. българските въоръжени сили се включиха в операцията на силите на НАТО (SFOR) в Босна и Херцеговина, като това участие продължава и до днес в ръководената от 2004 г. от ЕС операция „Алтея“. Това е най-продължителната операция зад граница на българските въоръжени сили.
Следва да се отбележи, че до 2003 г. бюджетът за отбрана беше повече от 2.6% от БВП, в изпълнение на поет политически ангажимент към НАТО. Това обещание се спазваше до 2003 г. включително, като то беше нарушено още в годината на присъединяване към Алианса- 2004 г.
От 2004 г. до днес е третият период от българския път в НАТО – етапът на членството, което отваря както възможности, но така също изисква и по-високи отговорности. Това са години на безспорни успехи, но и на много пропуснати възможности.
Датата 29.03.2004 г. бележи безспорен стратегически успех в Историята на България –присъединяването към най-успешния съюз за колективна отбрана в света.
Членството в НАТО,
където са най-силните
във военно отношение демократични държави от Европа и Северна Америка, осигурява възможно най-високото ниво на защита срещу въоръжено нападение по силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор. На тази дата България стана част от евроатлантическото семейство на най-напредналите демократични държави в света, обединени около ценностите на свободата, демокрацията и върховенството на закона. Приемането ни в НАТО направи възможно постигането на фундаменталната цел България да стане част от Обединена Европа чрез присъединяването си към ЕС на 1 януари 2007 г.
Като безспорен успех може да се отбележи, че България участва още от 1997 г. в ръководени от НАТО операции. През февруари 2002 г. първите 32 български военнослужещи заминаха за Афганистан за участие в мисията на международните стабилизиращи сили. В следващите години българското участие в Афганистан беше увеличено не само като количество, но и като качество. Участието ни в ръководената от НАТО мисия в Афганистан продължава и до днес, като това остава най-мащабната операция на българските въоръжени сили зад граница. От 2000 г. до момента продължава участието на страната в силите на НАТО (KFOR) в Косово. Въоръжените сили стартираха участието си в операцията на силите на НАТО (SFOR) в Босна и Херцеговина през юни 1997 г., като това участие продължава и до днес в ръководената от 2004 г. от ЕС операция „Алтея“.
България участва и в други операции на НАТО като: операциите „Active Endeavor“ и последващата я „Sea Guardian“ в Средиземноморе (с една фрегата на година до един месец); операцията на НАТО за борба с морското пиратство в акваторията около Сомалия; операцията за подпомагане на оръжейното ембарго срещу Либия “Unified Protector”; тренировъчната мисия на Алианса в Ирак; операцията по усилване на противовъздушната отбрана на Турция. България дава своя принос и към Силите за отговор на НАТО. През първите 10 години от членството в НАТО в операции и мисии на Алианса взеха участие около 12 800 военнослужещи, като към края на 2017 г. техният брой се очаква да надхвърли 14 000.
Положителен момент е интензифицирането на участието на България в съюзни учения след незаконното анексиране на Крим от Русия.
През юни-юли 2017 г. в България, Румъния и Унгария се проведе най-голямото учение на НАТО за годината „Saber Guardian 17“, с участието на 25 000 военнослужещи от над 20 съюзници и партньори.Тази тенденция трябва да продължи, като България следва да участва още по-активно. Това обаче зависи главно от състоянието на способностите, с които въоръжените сили разполагат.
Какво пропусна да направи страната ни за тези 13 години?
На първо място, превъоръжаването не се състоя. Това носи дългосрочни негативни последици за въоръжените сили, чиито способности деградират. Като пример може да се посочи фиаското с придобиването на транспортни хеликоптери „Кугар“ без необходимото оборудване (броня), което ги прави безполезни в операции на НАТО зад граница.
В резултат на несъстоялото се превъоръжаване държавата ни остава опасно зависима от остарялото съветско въоръжение и бойна техника, поддържането на което изразходва значителни ресурси. Така Русия днес притежава силен лост за въздействие върху националната отбранителна политика. Значителните трансфери на финансови средства към Русия за ремонта и поддръжката на остарелите съветски платформи биха могли да създадат достатъчно силни местни интереси, които да са насочени в посока не само към възможно най-дългото запазване на въоръжение на старата съветска техника, но също така и към лансирането на политически решения, които са благоприятни за руските интереси или най-малкото на такива, които не им противоречат. Това създава реална заплаха за националната ни сигурност и е недопустимо положение за една суверенна държава, която е член на НАТО и ЕС.
Констатациите в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2016 г. отразяват критичното състояние на българските въоръжени сили. Днес продължава отливът на хора от военната професия, като той придобива вече опасни размери. Над 20% са непопълнените места, като тежко са засегнати бойните формирования. Това се дължи главно, но не и единствено, на неадекватното заплащане на труда на хората в униформа през годините, което прави военната професия все по-неконкурентна на пазара на труда (начална заплата за войник от 608 лв.).За съжаление, заплащането на труда на военнослужещите ще остане неадекватно и през 2018 г. Предвидените допълнителни 100 милиона лева за увеличение на заплатите е недостатъчно. Необходимо е още от 2018 г. да бъдат отпуснати най-малко 300 млн. допълнително, за да може да се осигурят средства за едно по-адекватно заплащане на труда на хората в отбраната.
Бюджетът за отбрана устойчиво спада от 2013 г. до момента, като той още от 2009 г. е под 2% от БВП. България не изпълнява поетия на срещата на върха на НАТО в Уелс през 2014 г. ангажимент разходите ѝ за отбрана да нарастват до 2% от БВП.
На държавно стратегическо ниво все още липсва единство в разбирането за същността, характера и източника на днешните рискове и заплахи, особено що се отнася до действията на Русия след 2014 г. Днес на ниво държавни институции проблемът с хибридните заплахи, идващи от Русия, се пренебрегва. Не се отделя достатъчно внимание и на очевидното нарушаване на стратегическия баланс на силите в Черно море в полза на Москва. Обективните констатации за Русия в Доклада за състоянието на националната сигурност на Република България за 2016 г. са стъпка в правилната посока. Независимо от това, обаче, все още не се прави достатъчно от българска страна за разширяването на присъствието на НАТО в Черно море. Руското подривно въздействие върху страната, включително и върху българската отбрана, продължава да възпрепятства формирането на адекватна политика на България като държава, способна да защитава интересите си като надежден съюзник в НАТО. Поради тази причина България възможно най-скоро трябва да приеме своя стратегия за противодействие на хибридните заплахи, хармонизирана със съюзните документи в тази сфера, както и да гради и развива институционален капацитет в тази ключова област.
В резултат на гореизложеното се налага изводът, че България не е достатъчно активен член на НАТО през всичките тези години след 2004 г. За това говори най-вече състоянието, в което са въоръжените сили са оставени днес и оттам – реалният принос, който страната е в състояние да даде за колективната отбрана в условията на коренно променената стратегическа среда за сигурност и нарастващите отговорности като съюзник.
Българският път в НАТО е изпълнен както с безспорни успехи, така и с пропуснати възможности. Какви са обаче поуките от натрупания опит? Поуките, които могат да бъдат споделени с други страниот Западните Балкани и Черноморския регион, стремящи се към членство в НАТО.
На първо място, членството в НАТО не е краят, а началото на пътя. Отстояването на евроатлантическите ценности е постоянно усилие на държавата и обществото. В тази връзка от ключово значение е постоянното укрепване на върховенство на закона и правовата държава, което е практическият израз на споделянето на евроатлантическите ценности. За това трябва в държавата да действа едно още по-активно и по-критично гражданско общество.
НАТО няма задължението да превъоръжи новоприсъединилите се държави
Това е преди всичко тяхна отговорност и първостепенна задача. Оперативната съвместимост е ключът към надеждната колективна отбрана, а тя е невъзможна без модерни и боеспособни въоръжени сили.
Членството отваря потенциални възможности за модернизация и превъоръжаване, възползването от които обаче е отговорност първо на самите държави-членки.
За да бъде България източник на сигурност както за себе си, така и за съюзниците от НАТО, необходимо е в следващия период фокусът на усилията в отбраната да бъде поставен именно върху изграждането на способностите на българските въоръжени сили. Това е възможно чрез полагане на достатъчно усилия в следните основни взаимно-допълващи се направления:
1. Стартиране още от 2018 г. на приоритетните проекти за превъоръжаване и на трите вида въоръжени сили – нов тип боен самолет за Военновъздушните сили, заедно с придобиването на нови оперативно съвместими радари; нови кораби за Военноморските сили; и нови бойни бронирани машини за Сухопътни войски. Заедно с превъоръжаването трябва да се пристъпи към снемане от въоръжение на старата оперативно несъвместима съветска техника, поддръжката и ремонта на която продължава да консумира значителни ресурси;
2. Избор на най-ефективните бойна платформи, съгласно финансовите възможности на страната. Тук е особено важно да се избере техника от вече утвърдени производители от съюзни държави.
3. Съвместните проекти за изграждане, развитие, поддържане и използване на отбранителни способности заедно със съюзници от НАТО е обективна необходимост. Това ще позволи на България да споделя разходи със съюзни държави и с по-малко вложени средства да получи повече способности.
4. Разполагането на съюзни съвместни формирования на българска територия е добра възможност за осигуряване на по-високо ниво на сигурност пред лицето на новите предизвикателства. Вече е време да бъдат изградени съвместни съюзни формирования (сухопътни, военновъздушни и военноморски) на българска територия. В този контекст България следва да участва активно в изграждането на адаптираното предно присъствие на Алианса на Югоизток, съгласно решенията от срещата на върха на НАТО във Варшава през 2016 г.
Пътят на България към и вътре в НАТО досега е неравен. Седем изгубени години от 1990 г. до 1997 г., седем години на усилия за постигане на стратегическата цел (1997-2004) и над 13 години членство, през които бяха пропуснати твърде много възможности. Сега трябва погледът да бъде насочен напред и на базата на научените уроци да се изгради една по-ефективна отбрана на България като страна, която да се утвърждава все повече като източник на сигурност както за обществото, така и за съюзниците.
Б.Р. Докладът е изнесен на научната конференция „Перспективи пред интеграцията в НАТО и ЕС на държавите от Западните Балкани и Черноморския регион” организирана от Програма „Гражданско общество и демокрация” към Атлантическия съвет на България, проведена на 22. 11. 2017 г. в СУ „Св. Климент Охридски”.