Николлай Василев, политоллог
Преди няколко седмици, на конференция в София професор Михаил Неделчев даде точна дефиниция на Демократичната общност: Тези българи, които не приемат комунистическия режим като легитимен период от развитието на България, а като наложено от Москва
ужасяващо положение на несвобода
След кратката еуфория, по време на „милионния митинг“ на Цариградско шосе (тогава все още бул. „Ленин“), представителите на демократичната общност разбраха, че в България тя не съставлява огромното мнозинство, както например беше тогава в Полша. Оказа се, че каквито и факти за ужасии от времето на комунистическия режим да излизат на бял свят, значима част от нашите сънародници остават убедени, че България е постигнала много след 9-ти септември 1944 г. – и (ако цитираме Корнелия Нинова) демокрацията също ни е отнела много! Оказа се, че в България винаги е имало и все още има голям брой хора, които разглеждат Русия (царска, червена, или „президентска“) като потенциален съюзник, партньор, или дори „закрилник“. Още към края на 1990 стана ясно, че в България няма стабилно мнозинство, което да е готово да плати всяка цена за установяване на демокрация, базирана върху (честно придобитата) частна собственост, „светлите“ чужди инвестиции и върховенството на закона. Няма мнозинство, което да разглежда прехода предимно като еманципация от пипалата на Москва и икономическа, политическа и културна (ре)интеграция в Западния свят. И въпреки че по конюнктурни съображения (възможности за работа, еврофондове и т.н.) интеграцията на България към ЕС и дори към НАТО в един момент успя да събере поддръжката на мнозинството, изобщо не е сигурно дали тази поддръжка ще се запази в условия на тежка икономическа криза и на остро обтягане на отношенията на ЕС и НАТО с Русия. След като мимолетния шанс и Русия да поеме по пътя към голямото семейство на демократичните народи се изпари, някъде към средата на първото десетилетие на 21 век, стана ясно, че запазването на демократичното управление и западната ориентация на България, няма да приключат с приемането ни в НАТО и СЕ, а ще изискват дълго и постоянно усилие.
От тук следва, че
Демократичната общност трябва да бъде единна,
за да има България какъвто и да било шанс да се превърне в „нормална“ (западна) държава. След шеметното навлизане на политическите проекти на Симеон Сакскубургготски, а по-късно на Бойко Борисов, Демократичната общност изгуби позицията си на един от „полюсите“ в българската политика. След 2001 г. стана ясно, че дори и демократичната общност да е напълно обединена, шансовете ѝ да спечели избори са рязко намалели. Оказа се, че за да постигне каквото и да било, ще трябва да управлява с партии, които са в някаква степен амбивалентни към комунистическото минало, и които са склонни на заиграване с Москва. Пред Демократичната общност стои непосилната задача да е единна за да присъства изобщо в парламента и да е способна да прави известни компромиси, за да участва в управлението. Но за да остане вярна на своите избиратели, тя трябва никога да не пресича някои „червени линии“ на тези компромиси. Да бъде двигател на реформите и гарант за политическия курс на страната. Да бъде коректив, но не и смокинов лист за безобразия. Нужен е наистина херкулесов подвиг, за да се постигне тази задача, особено като се има предвид, че Демократичната общност е съставена от хора с разнородни разбирания по много въпроси, като се започне от правата на гей общността, като се мине през отношението към бежанците и мигрантите, та се стигне до това трябва ли да се празнува Хелуин.
„Лява“, или „дясна“ е Демократичната общност?
Тъй като БСП още в началото на 90-те години се обяви за „модерна лява партия“, Демократичната общност имаше склонност да се определя като „дясна“. Спорът дали политическия дебат в България се води по оста „ляво – дясно“ не е от вчера. Още през 90-те се появиха твърдения, че БСП всъщност е „най-дясната“ партия и че Демократичната общност може само да спечели ако избяга от етикета „дясна“. Особено като се има предвид и не съвсем коректното, но масово прието внушение, че десните партии защитавали интересите на богатите, а левите – на „бедните и неоправданите“.
Не трябва да забравяме и нещо друго. Ако през първите 10-15 години Демократичната общност спечели всички обществени дебати – за демокрацията, за частната собственост, за ЕС и НАТО, именно представители на бившата комунистическа номенклатура успяха в най-значима степен да овладеят собствеността в страната. Много от тях придобиха собствеността си не благодарение на конкурентноспособност в условията на върховенство на закона, а благодарение на задкулисни договорки и дори закононарушения. Наивно е да се очаква, че този тип хора, веднъж станали собственици, ще се превърнат в блюстители на правовия ред. Вместо да си откъсне опашката гущерът контаминира обществената среда и представителите на Демократичната общност могат само да се питат КОЙ я направи такава и можем ли изобщо да я изчистим. Корупцията, несигурността и слабия административен капацитет не позволиха в страната да навлязат големи „светли“ западни инвестиции, а значими структоро-образуващи елементи от икономиката попаднаха
под руски контрол
Ситуацията е такава, че гласове на всички, които безусловно осъждат престъпния комунистически режим, неговите посткомунистически метастази и намират днешните действия на Кремъл за опасни за България, Европа и света, не трябва да се разпиляват. Независимо дали те се определят като „ляво либерални“, или дясно-консервативни! Трябва да се намери формула различни партии различни лидери, споделящи гама от разбирания по множество въпроси да намерят пътя към взаимодействието.
Разбира се единодействие може да се намери по много важни въпроси – като се почне от улесняване на дейността на малкия бизнес, та до борбата с паралелната държава. На изборите за Европейски парламент и на местните избори партиите от РБ доказаха, че могат да се състезават помежду си в борбата за преференциалния вот, но винаги трябва да се явяват заедно! Светльо Малинов едва ли щеше да е евродепутат, ако не беше в една листа с Меглена Кунева. И щом стана дума за нея, питам се, тези които излязоха в опозиция след „опраскването“ на съдебната реформа, нямаше ли да постигнат повече за Демократичната общност ако бяха поискали от нея, щом стана министър на образованието, да въведе незабавно престъпленията на Комунистическия режим в учебната програма?! Ако беше отказала, тя щеше да се самоизключи от Демократичната общност! Ако пък за краткия си престой в Министерството на образованието тя беше извършила тази реформа, пътят на Демократичната общност към възстановяване на позицията „полюс“ в българската политическа система можеше да бъде открит.
Демократичната общност засега няма силата да е опозиция едновременно на БСП и на ГЕРБ. Спомням си навремето когато Надежда Михайлова громеше правителството на НДСВ, ДПС и БСП... Това не върна на СДС позицията на „полюс“. Същевременно разцеплението на Демократичната общност дарява ГЕРБ с достатъчно „анти-БСП“ гласове и му позволява да управлява без демократичен коректив.
В заключение, по мое скромно мнение, обединението на Демократичната общност е абсолютен императив. За момента то е възможно само като хлабава коалиция между множество партии и организации, които обаче следват няколко прости и видими червени линии. Те може да се различават една от друга и да се конкурират чрез преференциите, но трябва винаги се явяват заедно на избори. Трябва да участват в коалиции с ГЕРБ, или с други „центристки“ сили, само докато могат да покажат ясно пред избирателите, че управлението на ГЕРБ с тях е значително по-добро от управлението на ГЕРБ с други популистки, или корпоративни партии. А когато опре до президентски избори, да търси единна кандидатура в ЕНП формат!
Политиката е изкуство на възможното. Но възможното не е константна величина. Кой знае, утре ГЕРБ може да разбере, че оцеляването му зависи от принципно съобразяване с ценностите на Демократичната общност. А може и тя да стане един от полюсите на България. А когато огромното мнозинство българи приемат нейните базови ценности, нека започнем да се делим на „леви“ и „десни“... Или каквито деления изисква политиката тогава!