Илюзиите по отношение на Русия са характерни за всяко едно политическо поколение на Запада, което влиза в ролята си на управляващ елит. Спомняте ли си по колко болезнан начин Майкъл Макфол разбра, че политиката на re-set - на едностранни бонуси от страна на Вашингтон към Москва - може да доведе само до влошаване на отношенията с Русия? Проблемът е в това, че днес
хаотичното отношение към Русия,
което характеризира американския и като цяло западния управляващ елит, се комбинира с възраждане на някои от най-старите илюзии по отношение на Москва. Аргументът, че Русия има БНП съответстващ на холандския е наистина непростимо повърхностен. В своята имперска история Русия винаги е имала много по-голям военно-експанзионистичен ресурс отколкото този, който предполага икономическото й могъщество. Руснаците са готови на много големи лишения в името на своето имперско величие, изразяващо се в нови завоевания на територии и подчиняване на народи. Подобни илюзорни възгледи за размера на руския имперски потенциал доминираха и десетилетията на Студената война, в която многобройни групи "кремлинолози" не успяха да оценят и предвидят нито едно важно събитие, очертаващо перспективата на двуполюсното съперничество. (С необходимото уточнение, че фигури като Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински и някои други, бяха мащабни изключения от общото посредствено ниво на "кремлинологията".) Трябваше да дойде Роналд Рейгън, събрал насмешливото отрицание на целокупния либерален елит, за да проведе адекватна по отношение на Москва стратегическа политика.
Днешната администрация във Вашингтон постепенно съзрява за предизвикателствата, пред които е изправена, но все още има силна тенденция към представяне на желаното за действително. Основен проблем за адекватната глобална стратегия на администрацията е илюзорната представа, че Америка може просто така, по свое желание, да се върне изцяло към националния си интерес и да остави глобалния свят под надзора на някой друг. Изолацинозмът днес е най-директния път
към глобална катастрофа
Защото всяко фриволно оттегляне на Америка отнякъде - от Ирак по времето на Барак Обама (друг е въпросът дали Америка трябваше да влиза там), от тихоокеанското търговско споразумение, от ангажимента към политиките за климата - отваря пространства на глобален стратегически вакуум, в който влизат сили с различни ценности и стратегически интереси. Дори да стане многополярен, светът не може да функционира нормално в хаотично съперничество, бруталност и измама. Русия нямаше да бъде проблем - не само за Америка, но и за Европа, за Близкия изток - ако администрацията на Буш не беше потънала в пясъците на Ирак и не беше изоставила стратегията за интеграция на Русия и постсъветското пространство в евроатлантическите структури на партньорство. Путин бе готов да партнира и сътрудничи. Но след като отстъплението на Вашингтон от Евразия създаде стратегически вакуум, Путин отиде в Мюнхен през 2007 г. и заяви завръщането си на сцената като
алтернативна сила
Днес опитите за изолационизъм в стила на "Америка преди всичко" могат допълнително да разклатят глобалната постройка на международната система, отваряйки нови пространства на вакуум в нея. Изстрелването на определен брой крилати ракети с цел възмездие над репресивни режими може би е неизбежно, но би могло да бъде само част от отговорностите на международната общност и на Америка в частност за налагане на справедлив мир в зони като Близкия изток. Известно е, че с Русия е най-добре да се говори от позиция на силата - силата е това, което в Москва уважават, както собствената, така и чуждата сила. Но за да бъде стратегически адекватна, силата, упражнявана от евроатлантическата общност трябва да бъде "умна сила" - "умните ракети" не са достатъчни. Защото умната сила съхранява човешки живот и постига резултати в полза на една международна общност, изградена не само върху сила, но и върху ценности като справедливост и партньорство.
*Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора.