11 януари 2018 г. – денят, на който Република България не без тържественост пое шестмесечното председателство на Съвета на Европейския съюз, извиква в спомена 11 януари от 1997 г., когато страната бе управлявана от правителство на Българската социалистическа партия начело с Жан Виденов.
Този мрачен, но величав ден има своята предистория.
За две години червеният кабинет на прекръстилата се Българска комунистическа партия доведе държавата до разруха и до състояние на страна от Третия свят, напълно изолирана от останалия.
От лятото на 1996 г. положението бе станало съвсем нетърпимо. Цените в магазините ежечасно растяха. Продуктите от първа необходимост ежедневно изчезваха. Заплатите и пенсиите се изплащаха нередовно. Горивата и бензинът бяха рядкост. С настъпването на зимата токът и парното спираха често без предупреждение. Кредитните банки една след друга обявяваха фалити и собствениците им обираха безскрупулно и безнаказано спестяванията на хората. Правителството печаташе нови и нови левове без покритие, безотговорно предизвикващо хиперинфлация. Промишлените предприятия масово се разграбваха от близки на властта лица. По шосетата сновяха криминални типове, облечени като пътна полиция, спираха коли и ограбваха граждани. По кафенета и по улици се стреляше. Мафиотските групировки водеха открита и постоянна война помежду си и несмущавани от управниците изнасяха извън граница милиони незаконно придобити долари.
От джоба на населението бе изсмукана и последната стотинка. Изчерпана беше последната капка от неговото търпение.
Тогава
избухна бунтът
Всеобхватен, мирен, цивилизован.
Факелните протестни шествия в Пловдив започнаха през декември 1996 година.
В София на 10 януари преди обяд от Народния дворец на културата към Народното събрание тръгна шествие на Съюза на демократичните сили. Научили за протеста, с всеки изминат час на ледено студения ден към парламентарния площад се отправяха все повече измъчени и негодуващи граждани, на групи или по отделно. До вечерта хората заляха и пространството около катедралата “Св. Александър Невски”. Бяха десетки хиляди. И млади, и стари. Никой не се страхуваше от полицаите, които бяха навсякъде. Впрочем между тях и софиянци не се чувстваше напрежение.
Всичко се преобърна с главата надолу час след настъпването на 11 януари, ще рече в 1 часа през нощта. Тогава пред Народното събрание бяха разтоварени от камиони стотици полицаи, събрани от провинцията и докарани спешно в столицата по нареждане на червеното правителство. С маски, шлемове и палки, озлобени и настръхнали, те се нахвърлиха върху мирно протестиращите граждани и окървавиха най-малко 300 от тях. Побоищата се вихреха не само на самия площад, но и по страничните улици и по входовете на кооперациите, където хората бяха догонвани от безмилостните “пазители на реда”.
Така започна 11 януари 1997 година.
За чест на българите, проявеното спрямо тях на тази дата от соцкомунистите физическото насилие имаше обратен ефект. След “кървавата нощ” антиправителствените локални действия прераснаха в национални. Демонстрации, граждански неподчинения, гладни стачки обхванаха не само големите градове на страната, но и някои по-малки селища. Тук-таме се появиха и блокади. Вестник “Демокрация” писа, че в село с 123 души със средна възраст от 65 до 70 години хората бяха организирали митинг против властниците.
Неудържимият народен гняв
заглъхна едва на 4 февруари 1997 г., когато червената партия бе принудена да върне на президента Петър Стоянов мандата си за съставяне на ново правителство.
Всичко това се случи преди двадесет и една година.
А сега - на 11 януари 2018 г. – ситуацията е различна.
Европейска България събра в столицата си лидерите на стария континент: председателя на Европейския съвет Доналд Туск, председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, председателя на Европейския парламент Антонио Таяни, десетки изявени чуждестранни политици, журналисти, дипломати.
На празничното откриване на българското председателство речите от трибуната на Народния театър “Иван Вазов” бяха прочувствени. Хвалбите към нас – българите, се сипеха от не един оратор. Бурни ръкопляскания и някоя и друга сълза по лицата на присъстващите предизвика словото на поляка Туск за родството ни с легендарния Спартак, за древната ни държавност, за проявената ни в битки чест. Още повече, че той го произнесе на български, започвайки го с откъс от стихотворение на патриарха на националната ни литература Вазов.
Това не беше всичко. Един след друг европейските първенци отправяха възхвали към днешното държавно ръководство на страната ни и прогнозираха успешно българско водачество на Съвета.
Ще съумеем ли да защитим очакванията?
Ще дадем ли повод за България най-сетне да се заговори като за правова модерна демократична държава?
И тъй като стана дума за поезия, идва ми на ум стихът на Христо Ботев: “… пътят е страшен, но славен…”
Дано по-скоро да го извървим.
*Нася Кралевска е български писател и изследовател. Завършила е немска филология и журналистика в София. Работила е като редактор и е превеждала романи и разкази. Понастоящем се занимава с публицистика и е автор на книгите: «Без заглавие – Рушители и строители на България» (2001, 2003, 2006 г.), «Споделено детство» (2009 г.), «Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997” (2010 г.), «Без заглавие – Комунизмът в битка с демокрацията (2011 г.), «България под комунизъм» (2016 г.) и «Shared Childhood – Behind the Iron Curtain” (2016 г.).
Кралевска живее и работи във Филаделфия, омъжена за д-р Ерън Оуенс.