Христо Марков
Голяма мъка цари от доста години в старото, добро и някога велико СДС. То не беше „вечната булка” Надето Михайлова, крипто Нейнски, то не беше Мартин, то не беше търговецът на кафе Пламен Юруков, то не беше Кабаиванов, но чертата сложи водача на агитката на изпадналия до В – група Локо-София Божидар Лукарски. Националната конференция /22 - ра по ред/ преизбра този светъл мъж отново за лидер на СДС, въпреки че бе подал оставка след гръмовния неуспех на отминалите избори. Просто тази славна организация не заслужава такава съдба, но политическите превратности ни докараха и това чудо до главата. Както се изрази Гечо Паздерката: „Не стига, че го докарахме дотук, но и Лукарски има харизма колкото смутен хамстер.” И това май изчерпва всичко…
Гечо отдавна не членува в СДС, но миналата седмица му се обадил стария приятел ТС и го поканил на конференцията, защото „трябвали гласове за Божо, а в Пловдив не останали верни хора.” И Гечо тръгнал „да види „синият свят на партията”. От около две години целокупното СДС в Пловдив наброява 40-50 души. Методично и упорито някакви нови и непознати гаулайтери успяха
да прогонят и малко от останалите стари седесари,
все хора с опит, знания и авторитет в града. Стигна се дотам дори да питат ръководството дали са членове или са ги отлюспили безалтернативно. Така нечленуващия в партията Гечо станал цял делегат и „фърлил гласа си”, защото се гласувало явно. Само мога да предполагам какво е било в страната, щом в Пловдив са го докарали до там?! Е, все пак събрали 500-580 души агитка да валидира „лидерството” на Лукарски. Само прочетете и вникнете в думите на новия-стар лидер на СДС: „Освен благодарност, искам да Ви поискам и извинение за това, че ние, лидерите, не успяхме да съхраним обединението вдясно. Не надмогнахме личното си его и забравихме горчивите уроци на разделението през годините. За провала на десните коалиции на изборите са виновни всички лидери! Ние, в СДС, подадохме ръка на напусналите Реформаторския блок, но може би не бяхме достатъчно настоятелни. Тези, които не приеха подадената ръка, се заблудиха, че сами могат да представляват интересите на повече от 300 000 десни избиратели.” Те „лидерите” не успели да надмогнат „егото си”, те „лидерите”/пак?!/ се заблудили, че представляват интересите на „300 000 десни избиратели”. Само тези слова да анализира човек и ще му стане досадно ясно, че става дума за не съвсем внятен „лидер”. Сякаш сега усетиха непомерното его, което ги бе завладяло, а бяха просто дребно допълнение към управлението. И още не мога да си обясня като как и с какви аргументи продължават да говорят за някакви несъществуващи 300 000 десни избиратели – Реформаторският блок плюс Глас народен получиха на отминалите избори точно 107 407 гласа. Другите си бяха на ДСБ /86 984/ и на „Да, България”/101 177/ и е много спорно доколко въобще /особено втората партия/ са десни избиратели.
През последните няколко години СДС/като част от Реформаторския блок/ не изигра като хората
нито една дясна политика,
наистина нито една. Само да погледнем предизборната кампания. Когато кохортата на др. Нинова от социалистически млади лузъри и с метросексуални прически побесняха с призиви „бий Бойко” и „назад към ДС и Русия” и възпалиха антикомунизма в по-широкия смисъл, когато се събудиха и силни чувства на непоносимост към Русия, особено след репликата на Нинова за „отнетото и от демокрацията” се отвори огромна ниша за десните, за европейската перспектива, тогава и Реформаторския блок, и Нова република ги нямаше. С вродения си усет Бойко Борисов усети вълната и успя да отиграе подхвърлената му топка, докато традиционната десница” се занимаваше да се дистанцира от Герб. Дори когато чашата преля с репликата на някой си Зарков и хората съзряха, че младите в БСП са си просто биографично реактивирани комунисти, то и тогава реформаторите липсваха – занимаваха се с вътрешните си проблеми и обясняваха кой и как се е разделил от общата компания. Точно тогава десните хора не получиха артикулацията, която чакаха от реформаторите или от хората на Радан Кънев. Герб го изигра блестящо и спечелиха, а десните партии се ослушваха/а може и да не са забелязали ситуацията/ и не минаха бариерата. Предпочетоха да се препоръчват като алтернатива на Герб, а не на червените лузъри на Нинова и изпуснаха настроенията на естествените си избиратели. На бившите седесари, които пренесоха битката с комунизма през годините – сега се оказа, че ръководството на СДС е на светлинни години от усета на потенциалните си избиратели. Вижте само „мечтата” на новия лидер на сините: „Моята мисия беше да върна СДС на мястото, което му се полага – в законодателната и изпълнителната власт, за да реализираме нашите идеи и политики.” Толкова. И като се обърнеш назад – едно голямо нищо. Присъствието на самия Лукарски като министър на икономиката ще се запомни единствено с предложението му държавата на подари акциите си на общините Пловдив и Варна и така Гергов да придобие окончателно всичко в Пловдивския панаир. Е, слава Богу, по-късно управниците се съпикясъха и спряха поредния подарък в посока Гергов!
На конференцията Лукарски отчете като сериозна своя грешка, че не обръщал внимание на структурите на СДС и сега щял вече да обикаля и да се среща с тях, вместо в залата на 6-тия етаж на „Раковска”. След толкова „лидерстване” само това остана – да се отдаде на пътувания из страната и мога да се обзаложа, че окончателно ще се затрият и критично малкия брой организации. Понякога си мисля това ли заслужиха сините хора?
Заслужаваха ли тези лидери?
Комуникационният проблем пред СДС дали сам не създаде тези карикатури?
Дори сега като се огледам навсякъде виждам стари седесари, преминали първите години през Голямата надежда и после дамгосани, прогонени, низвергнати, оплюти и резигнирани, останали без надежди и вяра/сега Лукарски щял да я връща!?/. А тези хора са сравнително млади, имат огромен опит в политиката, преминали са бурните времена, когато всеки ден бе себеутвърждаване в една жестока битка с неразградената БКП, ДС и административните пипала на октопода. И досега вярвам сто пъти повече на хора като Емил Кошлуков или Евгений Бакърджиев, на Петър Стоянов или Сашо Йорданов, на Николай Ненчев, отколкото на Божидар Лукарски. Това е положението и във времената на постистината всеки, който би желал да намери своя политически модус трябва да си даде сметка за реалностите, а след поредната конференция на СДС те са в сферата на тъгата и убийствената самотност и несъстоятелност. Седесари – извинявайте, не успяхме да съхраним емоцията и вярата, но пък дойдоха такива като Лукарски и ще ни водят към „светли бъднини” или към небитието…