Границата между България и Турция не е определена по Лозанския договор от 24 юли 1923 година. Но желанието на Ердоган да го ревизира е поредният симптом за промяна на международния правов ред.
Никога не трябва да забравяме, че границата между България и Турция не е договорена на международна конференция, след война (където има победители и победени), а в резултат на двустранни преговори без употреба на сила и заплаха със сила, както изисква член 2, ал. 4 от устава на ООН. Това е огромен капитал, който обаче може да не струва нищо при един нов световен ред.
След учредяването на съвременна България, границите ѝ с Османската империя са били променяни точно пет пъти. По време на Съединението, когато (васалното) Княжество България дефакто анексира (самоуправляващата се) османска провинция Източна Румелия; при споразумението от Топ Хане (1886), когато долината на река Въча и районът около Кърджали са предадени на Османската империя; по силата на Лондонския договор за мир от 17 май 1913 година, когато държавите от "Балканския съюз" получават суверенитет върху европейските владения на империята, на запад от линията Енос – Мидия. Тогава нито Гърция, още по-малко Сърбия или Черна Гора оспорват присъединяването на Източна и Западна Тракия към България – позиция, която те потвърждават с Букурещкия договор за мир сключен на 28 юли същата година. Но България не запазва граница с Турция по линията Енос – Мидия, защото (при все че Лютви Местан твърди противното), в съвременната ни история Османската империя ни напада и извършва етническо прочистване в Източна Тракия. Границите се определят според Цариградския договор от 16 септември 1913 година, когато Османската империя си връща Одрин и околностите му. Но две години по-късно, на 24 август 1915 година, България и Османската империя сключват „Конвенция за ректификация на българо-турската граница“. Османската империя без сила, или заплаха със сила отстъпва на България околностите на град Одрин, включително един от кварталите му, Караагач, през който минава ЖП линията свързваща България с нейното тогава всепризнато пристанище Деде Агач (днес Александруполис), както и източния бряг на река Марица. България плаща огромна цена за тази ректификация – включва се, както ще се окаже на губещата страна, в Първата световна война. Но цената е платена и границата никога не е била оспорвана. През Втората световна война Сталин кани Турция да нападне България и да получи териториите на юг от Бургас. Анкара се въздържа! Морската ни граница също е договорена без употреба или заплаха със сила чрез споразумението между България и Турция за определяне на границата в района на устието на река Резово и разграничаването на морските пространства между двете държави в Черно море, подписано от премиерите Иван Костов и Месут Йълмаз през 1999 година.
На пръв поглед съдбата на Лозанския договор
не би трябвало да ни вълнува
Какво от това, че Ердоган иска неговата ревизия?
Преди да разсъждаваме за последиците от неговото изказване, нека видим как се стига до договора в Лозана. След договора за ректификация, България и Турция се сражават рамо до рамо в Първата световна война, но тя завършва катастрофално за двете страни. По силата на Севърския договор за мир от 10 август 1920 година Източна Тракия и части от Мала Азия са предадени на Гърция. По силата на Ньойския договор, Западна Тракия (включително над 90% от територията отстъпена ни от Османската империя през 1915 година е откъсната от България и по-късно също предадена на Гърция. От придобивката си България запазва само няколко Свиленградски села). Гърция не се задоволява с полученото и настъпва почти до Анкара. Султанската войска се разпада, но гърците са разбити от революционната армия създадена от Кемал паша, който по-късно бива наречен Ататюрк (баща на турците). Тази война приключва с Лозанският договор. Той е огромно постижение за младата турска република. Това е първата ревизия на Версайската система. Турция получава целия Малоазийкси полуостров, Източна Тракия, включително Караагач и източния бряг на Марица (отстъпени от Османската империя на България, а след това от България на Съюзниците...). Кемал Ататюрк обявява ревизията постигната с Лозанския договор за огромен триумф – какъвто той разбира се е! В Караагач издигат паметник на договора. (Не ми е известно дали някъде другаде има паметник на договор). За близо век Турция се отказва от амбициите си за империя и зад защитими граници се опитва да се превърне в нация. Настояването за ревизия на ревизията от страна на Ердоган може да означава само едно. За него постижението на Републиката е само залъгалка за загубата на Империята, Турция вече не желае да бъде просто национална държава. Вероятно иска много повече. Ако желанието на турския президент е било да постигне някои взаимоизгодни промени в акваторията на Егейско море, той едва ли щеше да призове за ревизия, най-малкото защото
"ревизия" в дипломатическия език е мръсна дума
Ще повторя отново: Ердоган се обяви за ревизия на ревизията! Лозанският договор е успешна за Турция и катастрофална за Гърция ревизия на договорите, с които завършва Първата световна война. Стотици хиляди гърци и християни бягат от Тракия и Мала Азия.
През следващите две десетилетия България също настоява за ревизия. Макар тогава опитите да се провалят, в крайна сметка и България постига значима ревизия на Ньойския договор. Южна Добруджа ни е върната, отново без употреба, или заплаха със сила, а Македония, заради която влизаме в две катастрофални войни през 1991 година получи независимост – положение, което България би приела с радост през 1913 и 1915 година. Краят на сръбския суверенитет над Македония е огромен триумф за България, но едва след края на сръбското (икономическо, политическо и културно) влияние в Македония ще стане възможно установяването на близки съюзнически отношения между София и Белград. Това може да се случи след съперничество с мирни средства (България е вече по-голяма, по-богата от Сърбия и е членка на ЕС и НАТО), а и защото въпреки безспорните и вероятно необратими промени в съзнанието на македонците, същината на културата продължава да се гради на вековните български корени. Никога не се е налагало България да "внася" културно влияние в Македония. Българщината там винаги е била "домородна". Каквато и еволюция да преживее Македония, стратегическото партньорство между Скопие и София винаги ще бъде нещо естествено, стига да няма външни фактори, които да пречат! Краят на нездравословното сръбско влияние може да се случи и след осъзнаване от сръбска страна, че тяхното проникване в Македония, в дългосрочен план се е оказало пагубно и за Сърбия! Може би в Белград ще осъзнаят, че за тях е по-добре да имат съюзник в София, отколкото сателит в Скопие. Защо да хвърлят ресурси за позиции, които така или иначе не могат да удържат?
Така стигаме до отношенията на България с Гърция. Тяхното развитие е повод да си дадем ясна историческа равносметка! Ако бруталното нарушение на спогодбите между България и Сърбия от сръбска страна са донесли безброй беди и в дългосрочен план са довели и Сърбия до катастрофа, то арогантното отношения на България спрямо Гърция е довело до това, че Гърция е единствената съседна страна, с която не сме постигнали никаква ревизия.
Но никога не трябва да забравяме, че през 1913 година Гърция настоява границата между двете страни да минава на по-малко от 20 километра от Солун. След нашия разгром в Междусъюзническата война, на България е оставена Западна Тракия и безценен излаз на Егейско море. През 1915 година гръцкият премиер Венизелос ни предлага Кавала, срещу гарантиран неутралитет, а след Първата световна война обявяваме, че предложения ни „икономически“ излаз на Егейско море е недостатъчен, а през Втората световна война правим опит за силова ревизия. Ако през 1941 година в Скопие и Охрид българските войски са посрещнати с небивал ентусиазъм, то в Драма и Кавала няма „меден месец“. Повечето българи са отдавна прогонени от областта, на тяхно място са заселени бежанци от Мала Азия... Още през есента на 1941 година се стига до въоръжени сблъсъци. Тази жестока и глупава политика отдалечава възможността на България да постигне най-важната ревизия на Ньойския договор – притежанието на суверен излаз на Егейско море. Това отдавна не може да бъде постигнато с искане за ревизия (това ще има катастрофални последици), или с позоваване на права гарантирани ни от Ньойския договор (защото след него имаме Парижкия договор от 1947 година и Хелзинкското споразумение от 1975 година... Но
България не може да се откаже от този стратегически императив,
защото именно излаза на Егейско море я извежда от евразийската Heartland (сърцевина), където обикновено властва тирания и я поставя в крайморската Rimland крайбрежна ивица, където обикновено доминира свободата.
Брекзит и кризата на ЕС изобщо ни показват, че не е „все едно дали имаме суверен излаз на Егейско море, нали чрез ЕС опираме на не знам колко си морета и океани“. Но за да го постигнем трябва да убедим Гърция, че ако ни даде суверенно пристанище на Егея и комуникационна линия до него, за нея самата ще е по-добре, защото чрез нашия излаз да се даде „стратегическа дълбочина“ на Rimland, включвайки и България в него. НЕ можем да постигнем заветната цел с едностранни искания, но ако предложим на Гърция суверенно пристанище на Черно море и комуникационна линия до него, имаме реален шанс да успеем. Гърция е присъствала на "Понта" няколко хилядолетия. Няма грък, който да се е отказал от връщане на това море! При такова геополитическо наместване всяко българско правителство ще разглежда гръцкия суверенитет по цялата полоса от Солун до Черно море не като преграда пред Егея (каквото вече няма да бъде), а като безценен стратегически вал в случай на евентуални предизвикателство откъм Мала Азия. Само когато въпросът с излаза на България на Егейско море бъде решен и с Македония бъдат установени „специални отношения“ базирани на общото културно-историческо наследство, страната ни може да се превърне в непоколебим защитник на териториалното статукво. Дотогава ще се лашкаме между кресливи националистически демонстрации и „нихилистични“ призиви за замразяване на статуквото. Но за да постигнем националния си идеал е нужен висш дипломатически пилотаж, а не поставяне на паметници с карти на някакво „българско землище“ (обхващашо територии на поне шест съседни държави), последвано от празни декларации против всякакви промени на Балканите.
Историята ни показва, че няма граници, които да траят вечно. Всички заклинания за окончателното им фиксиране, рано или късно се оказват несъстоятелни. Границите могат да се защитават с реална сила и с реални съюзи. Ако през 60-те години президентът на Кипър не беше отхвърлил поканата страната да стане член на НАТО, катастрофата от 1974 година нямаше как да се случи! Харесва ли ни, или не, когато съотношението на силите се променя и с него често се променят не само границите, а и принципите на международния ред. През 20 век Турция и Русия изгубиха своите империи, но не успяха да се превърнат в нормални европейски национални държави. Включването им в Европейския съюз се оказа невъзможно. Днес и двете, всяка по свой начин, се опитват
да възстановят някаква империя
около себе си. Стремят се към „стратегическа дълбочина“. За България, както и за останалите балкански страни е от жизнен интерес никоя от тях да не успее в това си начинание. Затова без да се отказваме от общите усилия за „обединяване на Европа“, трябва да изградим особено близки съюзнически отношения с тези западни велики сили, които също са твърдо решени да ни им позволят анексии, или зони на влияние. Да не се лъжем. Това не са Франция, или Германия. (има фактори в тези страни, които си мислят, че могат да съжителстват с някакви възстановени Руска, или Турска империи) В обозримо бъдеще (ако „евро-голисткия“ проект наскоро претоплен от Мартин Шулц не придобие застрашителни за тях размери), това са Великобритания и най-вече САЩ. Сривът на особено близките връзки между Анкара и Вашингтон е огромен шанс за България, който не бива да бъде изпускан. Не бива да се колебаем в сближаването си със страните от Вишеградската група и разбира се с балканските страни – но тук трябва да си изискаме цената!