"Срещу некои лъжи" за "световната интелектуалка" Юлия Кръстева

Работилите за Държавна сигурност не се разкайват, не можем да им простим и да се помирим

Калин Манолов

Калин Манолов

Калин Манолов 

Агентурното минало на "световната интелектуалка", семиотик и лингвист Юлия Кръстева, вече няколко седмици буни духовете във все по-стесняващите се интелектуални среди на все по-опростачващата се съвременна България. Няма да се спирам на фактически марксисткия характер на нейната "философия", нито на съмнителното ѝ влияние върху българската култура след падането на комунизма. Само използвам повода да се опълча 

"срещу некои лъжи",

 както се изразяваше на чист правешки диалект др. Тодор Живков. Тези лъжи вече трето десетилетие съпътстват „политически коректното” говорене за досиетата.
Лъжата за „доброто Първо” е най-голямата лъжа на кадесарите.
Поради липсата на информация обаче ѝ вярват дори хора, които не са лично заинтересовани от съхраняването на тайната му власт. А тази власт е голяма, защото към Първо главно управление на ДС бяха научно-техническото и външнополитическото разузнаване на комунистическа България. Първо главно създаде т. нар. външнотърговски дружества, които през осемдесетте години на миналия век изнесоха между 3 и 5 милиарда долара от валутния резерв на Народна република България. През 1994 г. Димитър Луджев, бивш вицепремиер в края на 1990 г., описа дори схемата, по която е ставало голямото ограбване: чрез 

мрежа от 150-160 „тройки” или „петорки”,

 както наричали външнотърговските дружества на конспиративен език. Групите били финансово подсигурени, ползвали се с голяма свобода на действие в страната и чужбина, и били ръководени от общ център, макар да не поддържали връзка помежду си. Центърът бил оглавяван от Андрей Луканов, чиито първи помощници са били генералите от Първо главно Кирил Величков и Боян Велинов.
Това е гръбнакът на действащата и сега българска икономическа мафия.
Това са скачените съдове за изпомпване на националната икономика. Това е Суецкият канал, свързващ Държавна сигурност, официалните държавни структури и западните банки, по който изтече националното богатство на България.
Освен крадци на едро и дребно обаче, ръководителите и оперативните работници на Първо главно са били и контрабандисти на злато, цигари, алкохол, електроника, наркотици, оръжие. При това не само със знанието, а по заповед и под контрола на висшето партийно и държавно ръководство на Народна република България. 

На 31 юли 1987 г. бюрото на Министерския съвет взема строго секретното решение № 148 за скритата транзитна търговия. Както всичко в една комунистическа държава, и грабежът е трябвало да бъде централизиран, и решението прави именно това. То постановява „скритата транзитна търговия през НРБ да се извършва само от ДТП "Кинтекс" и представителствата на фирмите на ДТП "Кинтекс" в НРБ.” А какво е „скрита транзитна търговия”? „Скритата транзитна търговия обхваща търговията, извършвана по суша, море и въздух със стоки, поставени под особен международен търговски режим, операции с парични ефективи и ценни книжа, както и стоки с особени качества и високи стойности, за които клиентите-доставчици нямат официално разрешително за преминаване транзит през съседни на България страни и вносно разрешително за страната-получател”, поясняват комунистическите министри.
Комунистическите ченгета от Първо главно превърнаха страната в база на турската мафия в България,
По комунистическо време босовете на тази мафия работеха за Държавна сигурност. Те обучаваха международни терористи, снабдяваха с оръжие и фалшиви документи убийци от ранга на Мехмед Али Агджа, осигуряваха им почивката в България. Някои от тях също бяха убийци. Те 

превърнаха България в ничия земя под контрола на Съветския съюз,

 чиято 16 република не станахме само защото той не пожела. Те пазеха с нокти и зъби режим, който 39-тото народно събрание през 2000 г. обяви за престъпен. Те защитаваха интересите на Съветския съюз, а не българските национални интереси. Те в крайна сметка загубиха Студената война. Следователно са били или престъпници, или предатели, или некадърници. За кое от тези им ценни качества да ги уважаваме?

Държавна сигурност не е история.
Научаването на истината за делата и документите на тези половин милион българи става все по-нужно откогато и да било. През декември 2003 г. в интервю за Би Би Си тогавашният вътрешен министър Георги Петканов, сам стипендиант на Държавна сигурност, обяви, че от работещите в МВР 56 612 служители 2577 човека, тоест 4,5 процента, са работили в Държавна сигурност. 100 000 от 462 –те хиляди агенти на Държавна сигурност все още са действащи – това пък каза заместник-началникът на Шесто управление на Държавна сигурност полк. Цвятко Цветков през февруари 2004 г. в интервю за в. „Стандарт” Излиза, че четири процента от старите офицери сега ръководят новите специални служби, а една четвърт от старите доносници още са им подчинени. Тези откровения повече не се повториха, което не значи, че ситуацията е променена. Поредица от изследвания през годините неизменно показват, че най-голяма част от разкритите служители и сътрудници на ДС в последствие са работили за държавното управление - в Народното събрание, Министерския съвет и различните министерства. Основната част от тях са дошли от структурите на Държавна сигурност към полицейските управления в страната, както и от Първо главно, Второ главно и Трето управление на ДС. Много от служителите на ДС в страната днес са и в общинската власт. Какво тогава се е променило от 1989 г. насам?

Всеки, работил за Държавна сигурност, е отговорен за делата ѝ.
Вината може и да е индивидуална, но отговорността в тоталитарните системи е колективна. Всеки е поел отговорност за сътрудничеството си с ДС и за членството си в БКП, сключвайки определен договор с тях, свързан с поемането на задължения, осигуряващи му определени права. Този договор, писан или не, не е лична работа, защото е сключен с организация, и то за лична облага. Дори в тоталитарното общество никой не е бил длъжен да бъде политик или държавен служител. И ако желае пак да бъде такъв в демократичното общество, трябва да приеме, че миналото му ще бъде внимателно проверено.

Работилите за Държавна сигурност не се разкайват

Това са хора с болни честолюбия и тежки комплекси. Те признават, чак след като ги изобличат. Тогава започват да твърдят, че мотивацията им е била благородна, че дейността им е била добра, че са искали да поправят хората, за които са донасяли. Така направи и Юлия Кръстева, а.к.а. Сабина. Тя определи твърдението за агентурното ѝ минало на Комисията по досиетата не само за "смешно и невярно", но и за "оклеветяващо". И допълни, че "някой явно иска да ѝ навреди".
Всички агенти казват така. Това е защита, а не покаяние. Преди да се покаят, не можем да ми простим и да се помирим.