Когато си влюбен в някого, често не виждаш личностна, а само някакъв бленуван образ. Затова този, когото обичаш, може да те нарани най-силно. Подобна болка се усеща в изявлението което министърът на външните работи от кабинета „Орешарски“ Кристиан Вигенин изложи на своята фейсбук страница:
„Щом и Радев не им е угоден, май си заслужават Плевнелиев! Но здрави нерви трябват, българо-руските отношения ще надживеят русофобите и русопаразитите у нас, късогледите радикали там, за да се градят на основата на равноправието, взаимното уважение, зачитането на суверенитета и интересите на всяка от страните.“
В свой коментар господин Вигенин пояснява какво да разбираме под понятието „русопаразити“ – „това са това са тези, които паразитират върху българо-руските отношения, извличат икономически (понякога и политически, а може и двете) изгоди от тях“.
Прекрасно е, че бившият министър признава за наличието на хора, които популярно биват наричани „рубладжии“. Може би неговият термин е по-точен.
„Русопаразитите“, както всички паразити
причиняват болести на организма домакин, в случая на България, без вероятно да донесат особена полза за Русия.
Кои обаче са „русофобите“? Очевидно е че господин Вигенин определя президента Плевнелиев като такъв. Но те ли са пречката „българо-руските отношения да се градят на основата на равноправието, взаимното уважение, зачитането на суверенитета и интересите на всяка от страните“? Очевидно не. Защото Плевнелиев, Ненчев, Митов и подобни, повече от година не са във властта, но не виждаме никакъв особен обрат в отношението на Русия към България. Напротив – руският патриарх унизи президента Радев както никой не си е позволявал да унизи президента Плевнелиев.
Дали пък вината не е в „руските радикали“?
Господин Вигенин не обяснява кои са те. Каулбрас? Вишински? Патриарх Кирил? Владимир Путин? Имало ли е период, когато българо-руските отношения да са били базирани на „взаимното уважение, зачитането на суверенитета и интересите на всяка от страните“? Вече 140 години не е имало такъв период! Колко „здрави нерви“ трябва да имаме, че да издържим докато отношението на Русия към България престане да бъде определяно от „радикали“.
Дай Боже да не трябва да чакаме, още 140 години, но е добре да решим като нация
каква политика да водим спрямо Русия
докато това се случи.
В последвалите коментари господин Вигенин не призовава да водим политика „насочена към Русия“, но е категоричен: „А трябва ли да е "срещу"? Политика без крайности е правилният подход“.
Чудесно, но кой в България призовава към крайности? Да не би българската авиация да е нарушава руското въздушно пространство, или българският патриарх да държи назидателен тон към руския президент? Нима Росен Плевнелиев не посети Сочи по време на зимните олимпийски игри? И нима е „крайност“ да осъдиш окупацията и анексията на Крим от страна на Русия, след като с договор, по силата на който Украйна е предала ядреното си оръжие на Русия, последната се е ангажирала не само да съблюдава, но и да гарантира украинската териториална цялост?
Наскоро БСП излезе с призив, според който България трябвало да обяви, че за разлика от други страни в региона, тя не се страхувала от Русия! Чудесно, но нека проведем дебат, имаме ли основание да се страхуваме? Не знаем дали княз Александър Батенберг се е страхувал от интригите на руския цар. Не знаем дали премиерът Константин Муравиев се е страхувал от Съветския съюз, с когото не са били във война, докато е извеждал България от Тристранния пакт и е инициирал преговори за примирие с Великобритания и САЩ? Но историята показва, че княз Александър е бил детрониран, а след седмица на власт. Константин Муравиев прекарва петнадесет години в затвора!
Какви са основанията на БСП, щото България, за разлика от останалите страни в региона да няма причини да се страхува от Русия? Докато такива не бъдат формулирани, този призив ще изглежда като нелепа безсмислица.
Фантазията, че ако водим „политика, която да не е към Русия, но и да не е насочена срещу Русия“, ще можем да извлечем някакви ползи за България не е оправдана с нищо. Никакви срещи с връзки, "без връзки" и на какви ли не места на президента Първанов и на премиера Станишев с президента Путин не доведоха нито до намаляване на цената на руския газ, нито до отваряне на руските пазари за български стоки. Какво още трябва да се случи, за да констатираме като нация, че политиката да сме част от ЕС и НАТО, но някак „да не сме срещу Русия“, да не сме „ястреби“ и т.н, не носи никакви облаги, но има своята цена – откъсва България от групата страни в Източна Европа, които се страхуват от Русия, и които на тази основа градят силни отношения помежду си и със Съединените Щати. Предвид непредсказуемото поведение не само на Русия, но и на Турция, изваждането на България от тази група поставя националната ни сигурност под заплаха.
Разбира се всички тези страни също не са „срещу Русия“. Няма как и да бъдат. Но целта им – да се създаде просперираща Източна Европа, не съвпада с руските цели. Русия е тази, която нескрито заявява, че разпадът на СССР бил „най-голямата геополитическа катастрофа“. Русия не признава държавите излезли от Съветския съюз и от Варшавския договор като истински държави със суверенно право сами да намерят мястото си в света. Какво „срещу Русия“ има в това, да заявиш, че погазването на независимостта и териториалната цялост на която и да е страна е заплаха за всички.
Така че можем да приемем, че т.н. „русофоби“ у нас са хората, които по думите на президента Петър Стоянов са били социализирани да
„обичат Русия, но обичат България повече“
Предвид очевидната опасност те да бъдат оплюти и многото други кариерни и персонални рискове, които отстояването на подобна политика навлича на нейните носители, можем да заключим, че „русофобите“ са смелите български патриоти! Не те са причина за проблемите на България.
Едва ли основният проблем са и „русопаразитите“. Както всички паразити, те търсят и са намерили среда, върху която паразитират. Нейното наличие е същината на проблема, на болестта, която мъчи България вече 140 години. В България има едно голямо малцинство от хора, които „просто си обичат Русия“. Тя може да се държи отвратително с нас, но те пак ще я обичат и ще обвиняват тези, които се осмеляват да ѝ реагират! Техните чувства не се базират на трезва оценка. Те, за разлика от господин Вигенин, не си дават сметка, че ако България се ориентира „към Русия“, ще бъде тъпкана от Москва, ще бъде изолирана от Запада и ще получи по-лош статут от този на нейните съседи. Ще се върнем пак в ситуацията от 70-те и 80-те години, когато българи от Трекляно завиждаха на откъснатите от родината българи от съседния Болсилеград.
Наличието на множество от такива хора прави“русопаразитите“ възможни. Стъпвайки върху тяхната сляпа емоция „русопаразитите“ нападнаха господин Вигенин, за това, че с посещението си в Киев легитимирал „хунтата“. Техният вой едва не сложи край на неговата кариера. А и това със сигурност щеше да се случи, ако той беше заявил, това, което със сигурност мисли – че в Киев не управлява никаква „хунта“ и че Украйна е подложена на агресия.
Политикът мисли за следващите избори. Държавникът за следващите поколения. Политикът се съобразява с най-ниските страсти на своите избиратели. Държавникът се опитва да ги култивира, дори с риск да бъде намразен! Тук е и
ролята на просветената интелигенция
Тя, заедно с държавниците трябва да покаже на обикновения човек, потънал в своите ежедневни грижи, как реално стоят нещата в големия студен свят.
Много българи обичат Русия, но е малко вероятно руският държавен връх скоро да заобича България. Както се казва – трябват двама за танго.
Отказът ни да се солидаризираме със страните опасяващи се от руските действия, не ни носи никакви дивиденти, но крие значими рискове.
Не става дума за това като народ да „намразим“ Русия. Но ако искаме да постигаме успехи на международната арена, трябва да променим нещата така, че в нашето общество да няма значима група хора, които като чуят „Русия“ да действат първосигнално! Това е първата и най-важна задача пред нашето общество!
Засега няма надежда, че интелигентни хора от целия политически спектър ще се заемат с тази просветителска задача. Едва ли скоро покрай стихотворението "Опълченците на Шипка", децата ни ще учат и "О! руси, о братя славянски" от вече помъдрелия Вазов.
Но след още няколко изцепки от стана на Кремъл – кой знае? Възрожденският дух у нас може и да се пробуди!