Николай Лилиев
Всред есенното запустение
пред вас съм пак, о дървеса!
Аз нося вашето смирение
и тъмните ви небеса.
Като бездомните ви листи,
угасвам тъжен и самин,
и мойте блянове са чисти,
и мойте сълзи са рубин.
Разбирам глухата ви песен,
и вашия безимен плач,
и в мене лъха морна песен,
и в мене пада скръбен здрач.
По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в незнаен небосвод.
И моите мечти бездомни
ридаят в ледните мъгли
и мойто минало не помни
лъка на влюбени стрели.
И пия мълком аз забвение
от всяка бликнала роса.
Всред есенното запустение
аз пак съм ваш, о дървеса!