І.
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но не смее ли да слезе долу и да си ги вземе?
Догдето се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш!
ІІ.
Защо страданието именно? Даже кладенец
ще изкопаем само там, където плаче мъртъв.
Дори и до звезда да стигнем, трябва
да поразим завинаги пространството.
Сега единствено усилия, а после упреци!
Горко на този, който някога ги чуе:
и в тях ще търси красота, а красотата
ще бъде вече на отсрещната позиция.
Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим... но може да се случи!
Тогава ще говорим само със съгласни,
какво - не знам, кому - на мрака. Толкова.
И щом клони да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!