„Руската народностна душа трябва да ходи на
училище при Централна Европа. И чак когато
тя отработи това, през което Центална Европа
е преминала вече, ще може да допринесе за
европейската култура.”
Рудолф Щайнер
Коментирайки нарастващото напрежение в черноморския регион и свързаното с него милитаризиране на обстановката, неотдавна премиерът ни заяви, че предпочита да вижда крайбрежието ни тихо и спокойно, предпочита по него да шетат яхти, курортисти, ведри настроения, мир и любов, а не фрегати и бойни съединения. Че кой не предпочита! Нима онези трезви родни и задгранични гласове, които предупреждават от нарастващата опасност, пред която агресивността на Кремъл изправя всички черноморски държави, предпочитат да превърнат курортните ни плажове в бойни биваци и по тях да се лее кръв, вместо летовни коктейли! Визирам Кремъл, защото бедата започва преди всичко с руското военно присъствие в черноморския регион. И продължава с него. Съчетанието, на което сме свидетели откакто Путин пое държавната власт, между деспотизъм и шовинизъм е взривоопасна смесица, така че бойни кораби премиерът ни ще се наложи да вижда под морските простори. Ако не иска да вижда натовски фрегати, ще вижда руски – изборът е ясен. Но, доколкото сме демокрация, слава Богу, не само негов – и наш е. И този избор подсказва, че за да я има, за да продължи да съществува на родна земя, живописната курортна идилия, за която не само премиерът ни мечтае, трябва да бъде подобаващо охранявана. А подобна охрана не се обезпечава с яхти – с фрегати се обезпечава. Съдбата на Крим, станал пред очите на целия свят жертва на руския империализъм, предупреждава и света, и (особено) нас, българите. От векове Москва е гледала на страната ни не просто и само като на зона на влияние, а
като на потенциална плячка
А за да престане да бъде тя само потенциална, за да ни русифицира и обсеби без остатък, Кремъл използваше като претекст и руско-турската война, наречена по недоразумение Освободителна, и деветосептемврийският преврат преди повече от 70 години, който ни лиши напълно от национална идентичност и ни превърна за почти половин век в съставна част от Съветската империя. И в двата случая Москва се е възползвала от нашата безпомощност и от обстоятелството, че нямахме на своя страна могъщи и предани задгранични съюзници. Ако Украйна беше член на НАТО, а преди някоя-друга година по кримското черноморско крайбрежие патрулираха американски фрегати, днес украинският полуостров едва ли щеше да се превърне в руска територия.
Така че, ако върви, както е тръгнало, ако, в което никой здравомислещ не се съмнява, руските имперски апетити продължат да посягат към земята ни, ако, в което също няма съмнение, русофилството на родна земя продължи все така да цъфти, да процъфтява и да се масовизира, ако държавниците ни продължат все така да недолюбват и Западна Европа, и Америка, и НАТО,
кримското ни бъдеще е обезпечено
Едно трябва да разберем ние веднъж завинаги: Както не можем само на базата на обстоятелството, че сме съконтиненталци и ведомствено приобщени към структурите на ЕС да се превърнем в пасивни консуматори на западноевропейското благосъстояние, така не можем да се превърнем и в пасивни консуматори на чужда сигурност, пък била тя и натовска. И Европейският съюз, и НАТО ще ни подкрепят, но няма да ни осиновят – ще се наложи ние да отговорим на предизвикателствата на времето със собствен принос, със собствено участие както в социалната си еволюция, така и в националната си отбрана. Ако не искаме чужди, антибългарски сили да ни стопанисват и да предопределят националната ни съдба. Исторически това е ставало неведнъж. Стана в края на ХIХ в., когато Кремъл се опита с една невиждана безскрупулност да русифицира цялата администрация на младата и немощна българска държава и да превърне страната ни в задунайска руска губерния, и петдесетина години по-късно чрез инсценирания под суровата сянка на черевеноармейската агресия деветосептемрийски държавен преврат, след който, превърната насилствено в Народна Република, страната ни съществуваше на географската и политическа карта само формално. Докато фактически бяхме острието на една имперска руска политика на балканска земя. Една политика, насочена с еднаква непоколебимост както срещу интересите на балканските ни съседи, така и срещу собствените ни интереси. Вътрешнополитически пък комунистическа България беше дословно копие на съветската система с безмерното ѝ, присъщо на руския манталитет, но невиждано в цялата ни хилядолетна история мракобесие. За мен няма съмнение, че ако в онези немалко десетилетия на деспотизъм и себеизолираност бяхме членове не на Варшавския пакт, а на НАТО, националната ни съдба щеше да бъде друга, а отечеството ни нямаше да се опозори пред цялата световна общност като проводник на съветската агресия – включително и с безславното си участието си в разгрома на Пражката пролет през лятото на 1968 г.
Наша национална кауза би трябвало да бъде Пражката пролет, а не похищаването на Пражката пролет. И всички бакалски сметки и сметчици, които не са чужди и на политиците, и на държавниците ни, че докато в близкото минало сме били членове на Варшавския пакт, сега сме членове на НАТО; че докато преди сме слугували на кремълските господари, сега, вместо да се себеизградим като национално независима държава, слугуваме със старата сервилност на американците и на западноевропейците, са безпочвени. Двете състояния са не само несъвместими – и несравними, и противопоставени са. За разлика от Кремъл,
НАТО, ЕС и САЩ никога не са посягали на националната ни независимост,
никога не са ни поробвали, никога не са превръщали страната ни в инструмент на собствената си външна и вътрешна политика. Докато, особено под господството на Путин, Москва е заплаха за свободата и независимостта ни, Западът е упование, надежден щит срещу тази вечно будна заплаха. Както е упование и надежда и за социалната ни сигурност, и за научно-техническия ни просперитет, и за приобщаването ни към най-цивилизованите и богати държави на планетата, на които от векове копнеем да позаприличаме. Това приобщаване обаче няма да стане с половинчатостта, с която противопоставяме туристически яхти на руските фрегати. Разпадането на зловещата съветска империя е шанс за страната ни, но само ако ние положим усилията, необходими, за да го оползотворим. Все по-настойчивите призивите откъм Москва за възстановяване на тази империя под руски флаг са заплаха, която ако не разпознаем своевременно и на която ако не отговорим подобаващо, можем да попаднем отново, казано с думите на Раковски, „в железните нокти на Русия”. Яхтите на премиера могат да ни поразходят по гребена на вълните, но няма да ни защитят от тази заплаха – ще ни защитят само фрегатите на НАТД.