Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
„Европейци сме ний, ама все не дотам.”
Алеко Константинов
Една публикация в алманах(виж ТУК, б.р.), който изобщо не чета, отпечатана във вестник, на който преди години сътрудничех, но който от години също не чета, неочаквано грабна тези дни окото ми в социалните мрежи, които отскоро чета. „Фондация „Русский мир” – руската „мека сила” и България”. Заглавие като слънце – как да го отмине човек безучастно! Че подобни заглавия коват не само съдбата на Русия – и нашата национална съдба коват! Обстоятелството, че собствената ни национална съдба се кове по-скоро в Кремъл, отколкото в Народното ни събрание, не е основание за национална гордост – основание за национален позор е. Думите на обстойната публикация са като гвоздеи в ковчега на собствената ни националност. Ето защо:
Сам министърът на външните работи на Русия разглежда споменатата фондация „Русский мир” като органика на „Концепцията за външна политика на Руската федерация”. Явно става дума не за някаква маргинална любителска инициатива, не за самодейни упражнения на група активисти-любители по политология, а за официална държавна политика. Която чрез думите на първия дипломат на страната призовава „открито да се отстояват правата на съотечествениците” навред по широкия и пъстър свят. Така формулирана, целта на преследваната от Москва външнополитическа стратегия се избистря: Да се използват руските диаспори в отделните европейски държави, за да се преследват и налагат в тях имперските интереси на Кремъл. Тези неумолими хегемониални интереси са прикрити зад
нескопосната маска на загриженост
за съдбата на живеещите в чужбина руснаци, които свещената Рус, могъщата и любяща майка-държава е решила да приюти под крилото си. Не само на руска земя – и в отечеството ни любезно тази инициатива придобива кръв и плът: „У нас в София ежегодно се провеждат срещи на руски младежи, като конференцията, която за трети път ще проведат младите руски съотечественици, ще бъде под заглавието „История России: вчера, сегодня и завтра”.
От всичко казано и от всичко премълчано явно става едно: историята на Русия и вчера, и днес, и утре е в едно отношение неизменна – това е все история на руския империализъм, насочен към целия външен свят, но с особена целеустременост адресиран до нашата страна. През дългите епохи и векове и когато е претендирал, че ни освобождава, и когато е претендирал, че ни охранява от неведоми външни и вътрешни врагове, и когато е претендирал, че ни подкрепя икономически и идеологически, Кремъл всъщност е имал една-единствена, колкото скрита, толкова и несъмнена цел: да ни завладее и владее, да ни превърне в съставна част от империята си, в руска губерния. И монархическа, и болшевишка Русия са гледали на България с повишено и нарастващо във времето внимание, но подобно внимание не ласкае, а плаши – това е вниманието, с което дебнещият хищник наблюдава и следи жертвата. Както и да е била формулирана и нюансирана външната политика на Русия към България, в нейната концепция ние, българите, винаги сме били в ролята на плячка и никога – в ролята на еманципиран и равностоен външнополитически партньор. Така е било още в дебрите на т. нар. турско робство, така е било и в хода на т. нар. Освобождение, съвсем така е било под господството на комунистическия интернационализъм, така е и под диктата на едноличния путински деспотизъм в днешно време. При което година след година имперските аспирации на Кремъл стават все по-отявлени, все по-недвусмислени, все по-нагли – деспотизмът и империализмът са от едно котило, те са
братя по кръв, по оръжие и цели,
насърчават се взаимно и взаимно се обслужват в агресивната си стратегия.
Разбира се, няма нищо обезпокояващо, няма нищо необикновено дори, когато младежкото крило на едно живеещо в която и да е държава национално малцинство свиква ежегодни конгресни форуми. Като дългогодишен политически емигрант аз и сам съм участвал в подобни събития – под суровата сянка на комунизма българските емигранти на западноевропейска земя бяха организирани, при което отделните държави-домакини с нищо не насърчаваха патриотичните ни инициативи, но и с нищо не ни пречеха. Пречеше ни по-скоро комунистическият режим в София чрез агентурата си, просмукала до корен изгнаническите общности. Друга, съвсем друга е днешната ситуация на българска земя. Докато в нашите емигрантски начинания на Запад българската държава не участваше официално (участваше само неофициално, конспиративно, агентурно с цел да ги деморализира и саботира), руски правителствени функционери от първата фаланга са яхнали националистичните настроения на емигриралите си съотечественици, за да русифицират страните-домакини, за да ги превърнат във второ руско отечество. С Емигрантската диаспора „Русия извън Русия” воглаве. Тази диаспора – констатира цитираната публикация – „представлява руската национална общност по света, пръсната в съветското пространство след 1991 г.”. Става дума значи за онези руснаци, които след разпадането на Съветската империя са „останали извън пределите на Руската федерация и наброяващи общо 30 милиона”. Цифрата е от сериозна по-сериозна – сериозни са и плановете на Кремъл. И тъй като статията не уточнява, аз имам питане: Какво става с народи като нашия? И по-специално какво става с нашия народ? Не ще и дума, че България стана домакин на немалка част от въпросните 30 милиона. И тъй като великоруските държавници
копнеят да ни видят не като българи, а като славяни,
много открито насърчавани от Кремъл лъжеучени се опитват да ни вменят и руско вероизповедание, и руска писменост, и руски етнически произход дори. На всичко отгоре ние бяхме кажи-речи половин век органична съставна част от саморазпадналата се Съветска империя. Дали като такава съставка подлежим на обратно приобщаване по политически път, който едва ли ще остане само политически, към Москва? Или, казано по-кратко и ясно, дали и ние ще бъдем повлечени от ресъветизацията, обхванала през последните години цялата Руска федерация? Която явно се чувства ощетена и ограбена от най-новата световна история.
История, която учи, че има вечни народи – вечни империи обаче няма. Всяка, и най-могъщата, империя завършва рано или късно с разпад. Така беше и с античните империи, така беше и с космополитната Османска империя, така беше и с многонационалната Съветската империя. Светът е обаче така устроен, че имперските амбиции надживяват исторически имперските територии. Сантименталните копнежи на императорите и техните наследници по погиналите империи закономерно водят до реваншистко мислене, а оттам – и до реваншистка политика. Тъй като регресивният път, пътят назад към териториално възстановяване на империята, е невъзможен, империализмът реанимира в нови, хибридни форми. Една Британска империя, да речем, продължи и след териториалното си разпадане в следвоенния период да упражнява световния си монопол чрез една могъща икономическа експанзия в четирите посоки на света, а също и като интернационализира ускорено националното си културно богатство. За Съветската империя обаче този миролюбив път се оказа невъзможен. Руският национален икономически потенциал е нищожен, недоразвита технологически и подчинена на бюрократизирани олигархични структури, руската национална икономика е с нищожен капацитет – непродуктивна и паразитираща върху природните си богатства, тя не е в състояние да задоволи битовите нужди дори само на собствените си граждани. Така че по естествен, по икономически път руският империализъм не може да бъде възроден, а, доколкото руската национална култура е капсулирана и доминирана от една догматична държавна политика, не може да бъде възстановен той и чрез износ на културни ценности. Така за великоруския шовинизъм териториалната експанзия се оказа единственият път, по който Кремъл би могъл да удовлетвори реваншистките си потребности и така да бъде възмезден за изгубеното си величие – колкото и измамно, колкото и фасадно да бе то. Това възмездяване може да бъде постигнато
само със силата на оръжията,
но и най-могъщите физически оръжия се нуждаят от морално алиби. Което щедро им обезпечава текущата национална политика. Погледнато от нашата национална камбанария, понастоящем Русия се намира във фазата на политическата предподготовка. Да видим обаче докога. Защото в Южна Осетия, в Източна Украйна и в Абхазия двете фази се сляха ведно – имперските копнежи се оказаха толкова неотложни и напористи, че пришпориха държавната политика и армейската агресия изпревари подготвяното от идеолозите на империализма морално алиби.
Показателно е начинът, по който Кремъл използва най-безскрупулно руското население на кримска земя като претекст за агресията си. Докато до 2014 г. находчивият министър Лавров говори за „подкрепа” на сънародниците в Крим, впоследствие заговори за необходимостта от тяхна „защита”. Многохилядна руска диаспора обаче битува и у нас – не само по курортното ни Черноморие. Тази диаспора расте и крепне ден след ден. Претекстът с други думи е налице – опасявам се, че няма да закъснеят и последствията. Особено след като младата авторка призовава за „възраждането на Русия и нейния реванш в просъветското пространство”. А ние бяхме почти пет десетилетия наред неделима съставна част от това пространство. Дали със съдействието на интелектуалната и партийнополитическа руска агентура у нас няма да станем отново такава съставна част? Нещо повече: цитираната статия „Руский мир” – руската „мека сила” и България” поставя дори въпроса „дали Русия ще се ограничи с постсъветското пространство или естествено ще се ориентира и към постсоциалистическото такова?” Това разширяване на обсега, което авторката счита за естествено, стъписва. На колективистични почвенически империи като Русия не е присъщо да се ограничават – присъщо е да се ориентират и преориентират. В това експанзивно ориентиране и преориентиране статията открива „ясно заявена геополитически официална приемственост” между Руската федерация и Съветския съюз. Тук с авторката сме единомишленици: приемствеността между вчерашния комунизъм и днешния деспотизъм е действително ясно заявена – до кокал ясно. И ако тази яснота възрадва авторката, мен ме плаши с потомствения, с генетичния страх на всички потърпевши от тоталитаризма и империализма.
А къде е в цялата тази сатанинска система мястото на руската православна църква? – ще запита с последна, с най-последната и сиротна надежда нашего брата.
На страната на сатаната
Руското православие отдавна, от векове още е престанало да бъде Христово дело, за да се превърне в политическа конюнктура. То е открай докрай одържавено, политизирано и идеологизирано до неузнаваемост, превърнато от любов към ближния в инструмент на един ненаситен великодържавен шовинизъм. От цели епохи вече тази църква крачи не по Божите дири, а по дирите деспотови. В днешно време – по дирите на Путин и компания. Съвсем съзнателно руската православна църква с готовност се превърна в легитимация и на вчерашния тоталитаризъм, и на днешния авторитаризъм. Според водача на руската православна църква, патриарх Кирил, любимият и на нашата авторка „Русский мир” е „източнославянска цивилизация” и синоним на понятието „руска земя”, която включва Велика, Мала и Бяла Рус. „Русский мир” – констатира патриархът – „не е само Руската федерация – той е и украински, и беларуски”. А междувременно, както виждаме, е на път и български да стане. Нашата авторка е очарована от обстоятелството, че „в автентичните исторически руски документи не се споменават Украйна, Русия и Беларус – там е Руска земя.” А на българска земя „Руский мир” разчита според думите на авторката „на Православието, Освобождението на България – вяра и кръв, архетипна сила, която никой политик не може да изтрие с никаква идеология”. Вяра, кръв, архетипи – най-чиста проба почвенически примитивизъм, който няма място в модерните ни технократични и рационалистични времена, но който върши работа чрез пробудените пещерни демони и води право към денационализирането и русифицирането ни.
Ако не споменавам авторката поименно, то е само защото тя ме интересува не като персонаж, а като явление – едно явление, което чрез многократната си повторяемост се превърна в истинска
угроза и за националната ни независимост,
и за онези човешки права и граждански свободи, които на руска земя никога през вековете, та чак и до ден днешен, не откриха свой дом. Авторката ме вълнува и с още нещо – с обстоятелството, че тя е преподавателка в най-реномираното висше учебно заведение на страната. И едва ли е самотна в академичната си кауза, едва ли е дори изключение – преподавателският състав в Алма матер е пренаселен с русофили, русоиди, еврофоби и българофоби, със старо- и неокомунисти, които възпитават децата ни не като свободолюбиви еманципирани граждани на обединена и с наше национално участие Европа, а като бъдещи роби. От каква платформа, от оптиката на какъв светоглед, със силата на какви идейни аргументи всички тези прикрити и открити носталгици по болшевизма и империализма ще внушават от преподавателската катедра на студентската аудитория, която по възрастови причини няма свой собствен, свой личен опит с тоталитарната зараза, фундаменталните духовни блага и моралните добродетели на християнската ни цивилизация, акълът ми не стига. Да преподаваш на подрастващите интернационализъм и национален нихилизъм, е все пак някакси поносимо. Да възпитаваш (а преподавателят не само преподава – преподавателят и възпитава) обаче подрастващите в безродственост, в империализъм, в безправие и деспотизъм, е вече престъпление. Което се базира на факта, че Русия явно е по-мила и драга на авторката от България – тя с нескрито очарование наблюдава как десните и леви сили в Русия са се слели „по отношение събитията в Украйна, присъединяването на Крим и защитата на държавата”. Една защита, заплатена с нашата национална беззащитност. Беззащитност, на която на фона на руските имперски попълзновения и тяхната българска агентура можем да противопоставим една-единствена надежда – евроатлантическата общност. Която е нашата нова духовна и политическа родина. И която, за разлика от Русия, никога не ни е владяла; която, за разлика от Русия, никога не ни е варваризирала; която, отново за разлика от Русия, е целяла единствено и само защита на нашата цивилизованост.