е произлязла трагедията на света.”
Николай Бердяев
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
А на мен, ценителят на Бердяев, ми се ще да вярвам, че не само трагедията на света – и надеждата на света е произлязла оттам, от свободата, която Христос оповести, олицетвори и въплъти чрез приземяването си. С тази надежда, с това упование, с тази вяра, но и с искрица съмнение и горчивина в душата се питам защо в пътя си по дъгата на тази земя ние, чедата Божи, сме се отклонили встрани от наследството Божие. Питам се, разбира се, не само през Христовите дни, но особено през Христовите дни се питам. (Всъщност, доколкото в моето светоусещане на православен християнин целият генезис с всичкото му време и безвремие, с всичките му временности и вечности е дело на Първосъздателя и Твореца, за мен всеки ден е Христов и Божи.) Защото, за разлика от светските, от новогодишните и първомайските тържества, за разлика от рождените дни дори, Христовите празници са тържество на смисъла над безсмислието – всички те са заредени с духовно съдържание. Съдържание, което ние, людските носители на наследството Божие, до които то е адресирано, можем да оползотворим, а можем и да пропилеем – Всевишния ни е дал правото на свободен съзнателен избор. Решението, с други думи, е наше – наша е и отговорността от взетото решение.
Да оползотворим наследството Христово,
значи да го индивидуализираме, да го превърнем от принцип в биография, от спуснат свише морален кодекс (декалога) в собствен поведенчески модел.
Андре Хелер пее, че не откриеш ли Бога в себе си, и извън себе си няма да го откриеш. А по своята автентичност, по вътрешната си природа човек е боготърсач – дори да е нерелигиозен. Защото не за религиозност става дума в случая, а за психология, за вътрешни дефицити, на които всички ние – вярващи и невярващи – сме подвластни. Материя дух и духовност не обяснява и не легитимира – дори еволюционната теория на Дарвин, който между впрочем е бил дълбоко вярващ, извежда блестящо пътя от нисшите към висшите организми на органично, на анатомично равнище, но да изведе духа от физиологията, не се и опитва. За мен няма съмнение, че дори да бяхме стигнали днешното технологично равнище, да бяхме го надхвърлили дори, без Божията намеса в несъвършеното си людско битие, ние щяхме да си останем старите варвари със съзнанието и нравите на пещерняци.
Всички съдбовни беди на човешкия род тръгват от обстоятелството, че човек си е изначално себенедостатъчен – без Божия принос той не е в състояние дори само да се себеобясни. Оттук и неговата екзистенциална драма. Като убедени православни мислители и философи, и Достоевски, и Бердяев, и Солженицин стигат до един общ кардинален извод: Целият исторически процес сочи, че всяко отклонение от заветите Христови в една или друга посока, всеки опит да се подменят фундаменталните библейски начела с една или друга политическа доктрина, с едни или други социални утопии за общочовешко щастие и рай на земята, неминуемо е водил до нови и нови издевателства и кръвопролития. Тръгвайки да създават и въдворяват нов морал, най-красноречиво илюстрираха това двете най-колосални злини не само на миналия век – комунизмът и нацизмът. Неслучайно и двете тоталитарни доктрини са атеистични по природа. Незаменимостта на етиката на Новия завет е защитена и доказана исторически с цели реки кръв и сълзи. Тази безславна защита е и наша национална съдба – и ние, българите, сме
платили висока цена за милитаризирания си атеизъм
Комунизмът и атеизмът са кръвни родственици, от едно котило са. Ако съпоставим декалога с онези (а)морални начала, които комунистическият тоталитаризъм е въдворявал с огън и меч и в нашите земи, ще блесне тяхната природна несъвместимост. Как да съчетаем, как да съвместим първата Божия заповед „Не убивай!” с хилядите, със стотиците хиляди политически убийства в дебрите на комунизма? Как да се съчетаят библейските съвети да обичаш и почиташ родителите си с подвига на Павлик Морозов – детето, превърнато в икона, в пример за подражание в Съветския съюз, а след съветизирането на България – и у нас. В пионерското ми детство неговото име носеха улици, квартали, трудови колективи, училища. За Павлик Морозов има изписани цели литературни произведения (именно произведения, а не творби) – не само на съветска, а и на родна земя: стихотворения, поеми, повести, цяла опера дори. Героичният подвиг на възвеличаното дете е, че, следвайки сляпата си вяра в комунизма, предава на съветските власти близките си и ги обрича на смърт. (В случая е без особено значение доколко е документален и доколко е съчинен в пропагандните идеологически лаборатории образът на Павлик Морозов в многократните му (псевдо)литературни вариации. По-важно е какви морално негодни образци, какви прогнили поведенчески модели ни заставяше да следваме още от ранно детство комунистическата доктрина. Образци и поведенчески модели на отцеубийството в името на партийността.)
Как да съчетаеш с номенклатурните привилегии на партийните номенклатурчици, с техният неофеодализъм, с кастовата им парвенющина, с властолюбието и сребролюбието им, с плебейската им алчност Божията повеля: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си!”. А в смисъла на Вечната книга, в Божия смисъл ближен е всеки – дори непознатият. Този всепобратимяващ принцип противоречи на принципа на класово-партийното разделение и противопоставяне, който е водещ за партийната идеологическа пропаганда. Верую на християнството са любовта, състраданието, емпатията – верую на комунизма са врагоманията, класово-партийната омраза, алергичната нетърпимост към всяко свободомислие. Допускането на Бог в общественото битие дори само като метафора, би значело нравствено противодействие на човеконенавистната еднопартийна доктрина. Оттук и забраната на християнството в условията на тоталитаризма, оттук и тайните черкувания, църковни бракосъчетания, кръщенета и погребения, оттук и явните милиционерски конни и пеши кордони около храмовете в столицата и в големите градове на Възкресение и на Рождество Христово. Онова, което партийната идеология бе неспособна да победи теоретически, громеше и разгромяваше физически. Докато несъпротивата срещу злото бе в мисията Христова средство за победа, за тържество над злото, Партията-ръководителка тръгна по обратния път: тя предпочете да наложи с командно-административни похвати физическото господство на антихриста, надявайки се така да победи ведомствено онова християнство, от което бе победена морално. При което като православния християнин, който съм, с болка трябва да отчета, че саморазправата на комунистическия деспотизъм със светата ни църква стана с активното, със съзнателното участие на огромна част от клира, с участието и съучастието на онези владици, патриарси и свещеници, които, превръщайки се в агенти и доносници на демоничната Държавна сигурност, предадоха и стадото си, и Христовата кауза, обслужвайки по-скоро дявала, отколкото Бога.
А Възкресението Христово ще си остане
неопетнено и неосквернено
от комунистическата дяволщина – така, както и от светата инквизиция си остана неопетнено и неосквернено. Със Спасителя на кръста възкръсва – отново и отново – и в нас самите доброто, красивото и вечното. И тъкмо това вторично възкресение, тъкмо това приземяване и очовечаване на Божията кауза е стратегическата цел на саможертвата Христова.
Споделяйки всичко това, аз не очаквам от читателя да сподели моята Христова вяра. Не е необходимо той да повярва непременно във Възкресението Христово – достатъчно е само в метафората, в символиката, в моралния смисъл на Богочовека да повярва. Дори само защото подобна вяра е алтернатива на безверието – алтернатива плодотворна, алтернатива, която по необходимост се превръща в пристан и заслон срещу порока на политиката.