„Един от най-печалните уроци на историята се
заключава в това, че ние сме били достатъчно
дълго мамени и сме склонни да отхвърлим
всякакви доказателства за измамата. Ние вече
не искаме истината – измамата ни е завладяла.”
Карл Сейгън
Нещо, което отдавна мечтаех да се случи, вече се случва, макар и с едно непростимо историческо закъснение: комунизмът влиза в гимназиалните учебници. И като гражданин, потърпевш от издевателствата на тоталитаризма, и като автор, воювал години, десетилетия, половин век наред по света и у нас срещу комунистическата зараза и нейното многолико наследство, аз би трябвало да се радвам. Имам моралното право на това. Нещо повече: като потърпевш, психологически погледнато, имам право дори на злорадство. Не злорадствам, но се радвам – най-новата ни история тръгва на реабилитация, става по-пълна, по-общодостъпна, скривана десетилетия наред, истината за нас самите и за света се себелегитимира граждански. Макар и налична, радостта ми не е със стопроцентова чистота – тя с нерадост е примесена. Източник на тази нерадост е не само споменатото историческо закъснение, а и скритите опасности, с които е заредено разноезичието по темата. Защото, ако съдя по преобладаващите на родна земя обществени настроения, комунизмът може да влезе в учебните програми не само като позора, който несъмнено е, а и като героика, която със същата несъмненост не е. Да тръгнем по преплетените във времето дири на тази многократно подценявана угроза.
Неведнъж съм казвал, че на българина му липсва (или поне не му достига) съзнание за историчност и че на това обстоятелство се дължат многото ни
национални беди
Нашего брата като че ли предпочита да живее граждански не, както това става при зрелите и пораснали екзистенциално народи, воден от поуките на миналото, а в разрез с тях. Така българинът методично обезценява собствения си исторически опит – колкото и болезнен, колкото и скъпо платен да е той. На подобно себеобезценяване ставаме свидетели и днес чрез актуалното си отношение към тоталитарното наследство. Стъпка по стъпка видимо и невидимо ние последователно възстановяваме онези политически практики и люде, които превърнаха за цял един човешки живот страната ни в духовна и икономическа пустиня. Надеждата на моите редеещи с годините демокрация съмишленици, че вкаран веднъж в учебниците по история и затворен там, трансформиран веднъж завинаги в история, комунизмът по естествен път ще се превърне в отживелица, в безвъзвратно историческо минало, е измамна. Общественият опит учи, че и в национален, и в интернационален формат миналото е неунищожимо, че, дори и разобличени, документирани и архивирани, мистификациите и демоните на миналото имат способността да възкръсват, да тръгват между потомците и да ги мистифицират и демонизират с нова дата. Тези потомци в случая сме преди всичко ние самите. Казвам преди всичко, защото, за разлика от Светата инквизиция, от национализма, расизма и нацизма, комунизмът не бе подобаващо
разобличен и осъден като световен феномен,
какъвто несъмнено е. Решимостта на малкото далновидни политици да осъдят комунизма като престъпление срещу човечеството, си остана глас в пустиня. Още по-малко зловещото комунистическо наследство бе преработено на родна земя. Като нация балканска и хитряшка, ние предпочитаме не да се конфронтираме със собственото си минало, не да тръгнем на един открит и честен двубой с онези бесове и с онази бесовщина, която само преди поколение-две ни доведе до ръба на оцеляването ни като нация, а да шикалкавим, да загърбваме, да си играем на сляпа баба със собствената си история. Спестявайки си тарикатски горчивата истина за самите себе си, ние наивно повярвахме, че така ще си спестим и болката от тази горчивина. Историческият процес обаче си има свои неумолими закономерности, които са неуязвими за подобни тарикатщини. Всяка икономисана днес болка ще ни застигне неминуемо в бъдещия ни път, ще ни боли още по-жестоко утре. Казаното е валидно с еднаква сила и за общности, и за общества, и за народи, и за цели цивилизации, и в интимната сфера дори. Себезаблудата, че спестявайки си днес нелицеприятната истина, ние я анулираме, изхвърляме я от бит и битие, е контрапродуктивна – единственият начин да се справим с унаследените злини, е да изживяваме и преизживяваме породената от тях болка: чак дотогава, докато я осмислим и превърнем от злощастие в поука. Намерим ли доблестта да го сторим, и най-зловещото ни минало ще се превърне от смъртоносна отрова в морален и граждански ресурс, в реална надежда (казвам надежда, защото гаранция в този смисъл не съществува), че кошмарното минало няма изневиделица да се окаже и кошмарно бъдеще.
И понеже като народ и общество ние сме безнадеждно далеч от подобно здравословно съзнание, младата ни (междувременно тя не е вече и толкова млада) демокрация се оказа така гостоприемна за пороците на тоталитаризма. Една демокрация, която приобщава с такава комсомолска готовност присъщи на диктатурата политически практики, една демокрация, която приюти институционално и държавнически водещи кадри на най-безпощадния и дълголетен режим в цялата ни хилядолетна история, една демокрация, която не само съхрани непокътната унаследената от деспотизма хералдика, а издигна и нови монументи на старите деспоти, е неубедителна и нежизнеспособна. Такава демокрация съдържа в плътта си своето отрицание – тя е
заявка за нова тирания
Та макар и с едно четвъртвековно закъснение, комунизмът е добре дошъл в учебниците ни по история. По важно е обаче как ще влезе в историческите хроники: триумфално или позорно; като злото, което несъмнено е, или като доброто, което със същата несъмненост не е? Докато се лутаме между тези два прости и ясни като ден въпроса, които ние още не сме си и задали с нужната откровеност, онези братски народи, които своевременно си отговориха на тях по съвест, вече градят процъфтяващото си европейско битие. Какво да се прави – така е устроен светът. Кесаревото – кесарю!