Ще разсекат ли Гърция и Р Македония „Гордиевия възел” на антични заблуди и руски зависимости

България трябва да подкрепи усилията за намиране на компромис между Атина и Скопие

Александър Йорданов

Александър Йорданов

Александър Йорданов,специално за “Faktor.bg” 

В неделя атинския площад „Синтагма” събра толкова много народ, че зевзеците от скопските кръчми отсякоха: „Се гледа дека се повеке од вкупниот македонски народ”.  И имаха право. В Р Македония живеят малко над  милион и двеста хиляди граждани, които се самоопределят като македонци. Така е според последното преброяване на населението от 2002 година. На 2 октомври 2011 година бе направен опит за ново преброяване, но той бе прекъснат още на следващия ден. Официалното обяснение бе, че се поготвя „фалшифициране на преброяването”.  Но истинската причина бе нежеланието на властите да се разкрие променената само след 10 години демографска картина. Според преброяването от 2002 г. албанците в Р Македония са малко над петстотин хиляди, но едва ли това е техния брой днес, 16 години по-късно. Същевременно близо 10% от самоопределилите се като „македонци” македонските граждани вече имат и българско гражданство, а условието, за да го получат е т.нар. „доказване” на български произход.  И те го „доказват”.  Населението на Р Македония допълват още около 350 000 души – турци, роми, сърби, бошняци, власи и дори гюпци. И всички заедно правят малко над 2 милиона граждани – горе долу толкова колкото събира в делничен ден българската столица.  
След като обяви своята независимост през 1991 г. Р Македония изгуби много ценно време в 

лутане в исторически дебри

 Заби чак в античността. Тази „македонска античност”бе  представена и в „народното творчество”. На нашенското македонско хора се наловиха „антични воини” в къси червено-жълти туники. В същото време ние се дразнехме и с основание, от кражбата на  българска история, от включване в македонската литература на български писатели и поети от старата, възрожденската и новата ни литература. Македонските учени, а след тях и политиците, приемат, че Р Македония е фатерланд на географската област Македония. След което се озъртат кой български писател (или неговите родители!) е роден в тази географска област и намерят ли такъв, веднага го включват в своята литература. Така в македонските учебници по литература се подредиха почти всички наши стари книжовници и възрожденски писатели, а след тях и новите – Симеон Радев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, а напоследък посегнаха и към Димитър Талев. Основанието е „потеклото” им от географската област Македония.  А щом е така те автоматично стават и „дел от македонската нация”. Отдавна са „македонизирани” Паисий Хилендарски, Христофор Жефарович, Йоаким Кърчовски, Теодосий Синаитски, Марко Теодорович, Захари Струмски, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот,Кирил Пейчинович, Димитър и Константин Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Неофит Рилски, Кузман Шапкарев.
Години наред търпим македонски псевдоучени и политици да се гаврят с българската история и литература. Разбира се, имаше отделни реакции, имаше и опити да се разговаря с вардарските ни колеги културно, спокойно, с научни аргументи, но..всуе. А при тях апетитът през тези години идваше с яденето. След като откраднаха всичко, което си поискаха от българското историческо и литературно наследство, те дори започнаха да го рекламират по света като свое (още се помни скандалът в Брюксел с опита да се представят старобългарски ръкописи като старомакедонски или издаването на „Железният светилник” на Димитър Талев без името „българи” в текста). През цялото това време ние проявявахме търпимост и добронамереност. Голяма част от политиците ни не разбираха за какво става дума. Защото нямат отношение нито към българската историята, нито към българската литература.   За тях миналото е мъртво, отминало е и толкоз, кой каквото иска да прави с него. А на македонците точно такива национални безхаберници са им по сърце. Такива български политици те ласкаят с маниери усвоени още в комунистическа Югославия. И някои нашенци  се хващат на въдиците им. Но 

гърците не се хванаха на „античната” македонска въдица

А и в кражбата на „античнна идентификация” македонците наистина се увлякоха. Нацвъкаха големите си градове с паметници на Филип и Александър, наименуваха магистрала и аерогара на името на Александър Велики. А гърците не са безпаметен народ. Те отлично знаят, че предците на днешните македонци многократно са се самоопределяли като българи. Същото го знаят и албанците, знаят го и турците, и ромите  дори го знаят. Знае го още големият хърватски фолклорист и етнограф Стефан Веркович, който през 1860 година в предговора на сборника „Народне песме македонски бугара“, издаден в Белград пояснява: „... нарекох тези песни български, а не славянски, защото, ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин и езика си наричат български ...”  
Македонското потъване в античността придоби куриозни измерения. През лятото на 2008 г., бе осъществена операцията „македонски цар”. Тогава в Скопие, по покана на „държавния връх”, се появи един пакистански принц – Мир Газанфар Али Кан, от народността хунзи. Посрещнат бе с почести като „вистински цар”, а на народа бе обяснено, че той е внук на „тези, които се бореха за големината на македонското царство и за обединението на целия познат свят”.  Той е „наш брат, отделен от земята си цели 2300 години.”  Пакистанецът Али Кан бързо разбра „играта” и влезе в ролята. Усмихваше се, приемаше подаръци, чувстваше се в „прародината”. Политици и учени обясняваха как воините на Александър Македонски са достигнали до Индия, там са си намерили булки,те са им родили деца и така до днес си живеят  хунзите македонци в пакистанските планини. Пропускаха само малката подробност, а тя е, че самият Александър Македонски го е раздавал „джендърски”. 
Опитвал съм се да подскажа на нашите вардарски приятели, че не това е пътят, не това е начинът да стигнат до обединена Европа. Това е кьорсокак, който ги отведе до серия от вътрешни политически и икономически кризи, постави ги на границата на нов междуетнически граждански конфликт. На албанците – близо 1/3 от населението на Р Македония, им писна от македонските исторически фантазии чрез които се губи перспективата за европейско членство.  
Българо-македонските отношения през тези години кретаха.  Ние не бяхме достатъчно активни, а македонската влст това и искаше. Безброй пречки срещаха българските фирми пожелали да влязат в Р Македония. Затова пък вратата за гръцките и сръбските фирми бе постоянно отворена. След много разправии успяхме да постигнем това,което македонците разрешаваха без проблеми на други държави – правото да бъдат възстановени паметниците и гробовете на българските воини, оставили костите си във войните за освобождение на Македония. Понесохме униженията на държавно финансирани антибългарски филми и книги. Петнадесет години бяха необходими, за да се открият културни центрове. Четвърт век бе нужен за подписване на Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. И до днес продължава няма между Скопие и София железопътна линия и автомагистрала,  да няма самолетна линия. В чий интерес е това. Това не може да е интерес на европейски народи. Затова не могат да не ни притеснява постоянното македонско шикалкавене, заиграването с Москва и Белград, антибългарското говорене и поведение. Това е и причината в договора, който най-накрая България и Македония подписаха да го има текста на чл. 11. 

Четвърт век България подкрепя безкористно Р Македония

 Но нека е ясно –  подкрепяме я за конкретна политика: за реформи, които да я отведат в нашите съюзи – НАТО и Европейския съюз. Няма логика да подкрепяме политики, които отдалечават Македония от тази цел. А такива има. В Р Македония има силна антинатовска и антиевропейска пропаганда. Има и политици, които спекулират с името „Македония”, за да не допуснат страната им да стане част от нашия европейски и натовски свят.  Те обслужват чуждата на интересите намакедонските граждани политика на Москва и Белград.  Българският национален интерес е целият регион на Западните Балкани да стане част от евроатлантическото пространство, от обединена Европа.  Ние не сме Москва, че да имаме интерес от „черни дупки” на Балканите. Но същевременно е редно да се запитаме: какъв интерес имат и стотиците хиляди, които изпълниха до краен предел площад „Синтагма” в гръцката столица в неделя? Не е ли и тяхното поведение също твърде „македонско”, т.е. безмислено опърничаво?  Не води ли и то към същото, което искат противниците на европейската и натовската интеграция на региона? Днес  Кремъл подкрепя крайни националистически движения, партии  и политики в Европа, умело се възползва от проблемите, които те създават на отделни държави. Подкрепя и гръцкия, и македонския „национализъм”. 
Спор няма, че когато географско име се съдържа в името на държава, то поражда иредентистки проблеми.  Защото географска област не винаги се събира в една държава. И когато гърците скандират „Македония е гръцка” те отлично знаят, че е била и българска.Но трябва да се примирят, че сега е и македонска. Проблемът е,че македонците извеждат своята етническа и национална идентичност от името на географската област Македония. Това е все едно добричлии да заявят, че не са българи, а от друга нация – добруджанската. Впрочем точно такава простотия  е била измислила през 30-те години Москва. Разбира се, не по-малък е абсурдът днешните гърци да извеждат своята идентичност от древна Елада. Но 

на Балканския полуостров абсурдите са историческо ежедневие
 
Р Македония е нова държава, нова република и тепърва предстои да се утвърждава като мултиетническа държава. Близо половината от нейното население не се отъждествява с понятието „македонец” като „етнос” или „националност”.  Ясен е стремежът на албанците да видят себе си равнопоставено отразени  в държавните символи (знаме, герб,химн) и чрез свой официален език. Този народ  иска по-бързо да се реши спорът за името с Гърция, за да се ускори евроатлантическата интеграция на страната.  
Компромисът, който Р Македония предстои да направи не е лек и със сигурност ще доведе до сериозни сътресения в страната.  Ще има политически промени. Защото ще трябва да се сменят пропаганди и политически стериотипи налагани от десетилетия. Но и Алексис Ципрас не може да пренебрегне мнението на хилядите от площад „Синтагма”.  Той отлично знае и позицията на Кремъл, защото именно Кремъл го подкрепи в пътя му към властта. А тази позиция е общоизвестна – против разширяването на НАТО и ЕС в района на Западните Балкани.   Затова и Кремъл подкрепяше „заядливата”, както спрямо нас, така и спрямо Гърция, политика на бившия македонски премиер Никола Груевски. В Македония от много години едно се говори, а друго се върши. И всичко това е „гордиев възел”. Но  дали Ципрас и Заев ще останат „владетели”, ако с политическа воля и решителност разсекат този възел, както ги съветва античната легенда?  Със сигурност мнозина ще ги обяват за предатели. Но със сигурност пък времето ще ги оправдае, а и бъдещето ще им „прости”. Въпросът е доколко балканските политици са готови да жертват своето настояще, в името на  бъдещето. 
България, въпреки десетилетната антибългарска  доктрина на „македонизма”, няма проблем с името „Македония”. То е част от българската история и няма как да изчезне от нея независимо какви договори сключват помежду си Гърция и Р Македония. Но днес ние сме не просто България, но и Европа, и НАТО в балканския регион.  Също като Гърция. Затова и българската позиция днес трябва да подкрепи усилията, които Заев и Ципрас полагат за намиране на компромис, а това означава – ново съставно име на Р Македония.  За нас отдавна днешна Р Македония не е онази Македония, която познаваме като „най-романтичната част от българската история”.  „Няма я вече оная Македония”, ни казва и героинята на великолепния филм на  режисьора Костадин Бонев, по сценарий на Миле Неделковски, „Подгряване на вчерашния обед”.  С тази Нова Република Македония ще трябва да живеем заедно в Европейския съюз, да бъдем бойни съюзници в НАТО, да се разбираме, уважаваме, да градим заедно бъдещето на региона. А споровете за „старата”, за нейната „история”, „народ” и „език” ще оставим наистина на историците и езиковедите, на писателите и поетите, на театъра и киното. Защото алтернативата е „гордиев възел”, омагьосан кръг, път за никъде, лош живот.