„Високите постове правят големите хора
още по-големи, а малките хора – още
по-малки.”
Жан дьо Лабрюйер, „Характери”
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Всяко правителство, пък било то и служебно, на сбогуване заслужава равносметка – заслужава я и кабинетът на проф. Герджиков. Ще се опитам да му я дам, макар че много за равносмятане няма – не само поради краткия живот и ограничените пълномощия на кабинета, а и поради собствената му немощ несвършеното от този кабинет е несравнимо повече от свършеното.
И така, с какво ще запомним и с какво няма да запомним отиващото си в небитието служебно правителство? Ще го запомним преди всичко с неговото безличие. И преди всичко поради неговото безличие няма да го запомним. Какво да се прави: и в междучовешките, и в обществените отношения
диря оставят личностите – не безличията
Професорът премиер пренасели кабинета си с ченгета. При което под ченгета разбирам не само обвързани с бившата (тя май и настояща, и бъдеща ще се окаже) Държавна сигурност люде, а и хора с чегеджийски манталитет. Предполагам, че премиер Герджиков обезпечи гостоприемство за нео- и старокомунисти не толкова от социална романтика и лирична любов към комунистическия репресивен апарат, чиито наследници му станаха дясната ръка, а от така присъщото му безгръбначие – за да следва духа на времената. А мандат след мандат на родна земя този дух става все по-неокомунистически. Че и старокомунистически започна да става. Във всички държавни институции новите обществени нрави неусетно ни върнаха обратно към старите тоталитарни практики. Русофилството днес отново е на мода – отново са на мода и ветераните на тоталитаризма: като в добрите стри времена, днес те отново са церемониално награждавани и поощрявани, отново се загнездиха и по ключови позиции на държавната администрация, и по културните институции, и в националните икономически структури, и в президентството, и по върховете на комунистическите и прокомунистически партии и партийки, и в медиите – за частния бизнес пък да не говорим: там те винаги са били у дома си. Та на този нов дух на времената отказа да се противопостави последният ни служебен премиер – предпочете да го следва и подхранва. За да се противопоставиш, е необходим характер – за да следваш безропотно конюнктурата, стига и безхарактерността. Като че ли не за лакеите на своето време – лично за проф. Герджиков писа народният поет преди стотина години:
„Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам, не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.”
Именно тази му услужливост, тази му приспособимост, тази му всеприложимост е единственото качество на професора. А обстоятелството, че то се оказа не само необходимо, а и достатъчно за главоломната му държавническа кариера, говори само колко окаяни и жалки, колко нисши духом са времената, които населяваме. Имало е, ще река, парафразирайки разочарования от националното ни битие Константин Величков, и по-лоши времена в родната история,
по-позорни времена обаче е нямало
А че безгръбначието може с лека ръка да (де)градира в позор, служебният кабинет продемонстрира собственоръчно най-красноречиво чрез тържествено положения лично от министъра на правосъдието Мария Павлова венец пред Паметника на съветската армия. Самото наличие на монумента в центъра на столицата е морално петно, което петни не само демокрацията, а и нацията ни. Защото една нация, която чества ритуално собствените си поробители, ги заслужава. Вече го казах и по друг повод: щом червеноармейците са ѝ толкова мили и драги, споменатата дама може да си ги нарича братушки, вместо окупатори, да си ги кътка и котка, както, когато и където си реши – и у дома си, и на Бузлуджа, и в центъра на София. Но само като частно лице – не и като министър. Като министър на Република България по силата на демократичността г-жа Павлова представлява по необходимост и мен, а аз не искам да бъда представляван по този начин национално и граждански, не искам да бъда подвластен на едно правосъдие, въдворявано от която и да е чужда армия – най-малко от Червената. Така чрез обредния венец пред солдатските ботуши, смазали преди цял един човешки живот националната ни независимост, позорът на госпожа министъра ще полепне и по мене – при това съвсем незаслужено.
Тези дни мислехме с моя приятел Филип Трифонов да позвъним в Министерството на правосъдието, за да поканим министър Павлова с нас в Белене на предстоящите възпоменателни чествания, посветени на жертвите на родната комунистическа лагерна система (сиреч на любимата ѝ Червена армия) – да поизмие чрез един дълбок държавнически поклон над водите на Дунава кое-що срама от челото. После пообсъдихме и решихме, че, макар и в колата на Филип да имаше място, по-добре е всяка жаба да си знае като досега гьола – бившата вече министър Павлова да си чества местните и задгранични палачи на България, а ние паметта на жертвите им да честваме. Така е по-подобаващо, това морално разделение е колкото правдоподобно, толкова и насъщно необходимо – най-малко, за да внесем яснота в съотношението между добродетели и пороци.
И с още нещо ще остане в морната ни национална памет служебният ни премиер, професорът юрист Герджиков – с
противоконституционното си поведение
Ще остане като правителствен лидер, потъпкал ведомствено конституционното право на живеещите в Турция наши съграждани да гласуват на последните парламентарни избори. След като във всяка правова държава конституцията е върховен закон, да откажеш да се съобразиш с нейните регламенти и да им противопоставиш служебната си власт, значи да постъпваш противозаконно, антидемократично и недържавнически. Не е работа на един премиер, не е в премиерските му пълномощия да коригира и да пренаписва на своя глава основния закон на републиката – дори когато подобно пренаписване става под диктата на цял един президент. Не само премиер – и президент не стига за целта. За това си има йерархичен ред, има си Велико народно събрание, от което професорът юрист (за съжаление обстоятелствата ни подканват да си припомняме отново и отново академичното му кредо) не е по-велик.
И така, служебното ни правителство си отиде безвъзвратно – и
тази му безвъзвратност е хубав финал
Като негови приемници обаче, нетърпеливо потривайки като лихвари ръце, вече грабнаха държавната власт ченгетата, примитивите и почвениците от нахъсаните, доктринирани, фашизирани и комунизирани патриотарски партийки – и това е усещане за лошо начало. Единственото, което ме теши в тези ми нерадости, е надеждата скоро и за тях да пиша равносметка…