Проф. Калин Янакиев, портал Култура
В края на предишния свой текст в Портала изказах твърдението, че версията за „неприятната изненада“, която уж бил поднесъл на Радев Московският патриарх, ми се вижда абсолютно скалъпена. Днес ще се опитам да обоснова накратко това свое твърдение.
Няма как – ще кажа в началото – Радев да не е бил (предварително) осведомен за основните две послания, които Московското Светейшество е имало твърдото намерение да прогласи на тазгодишния ни национален празник. А именно: 1) че „Болгария освободила от турецкого ига только Рос-си-я“ и 2) че цяла Европа („обединена Европа“) е била твърдо против ние да станем независима държава, ето защо Русия, въпреки риска от нов (след Кримската война) конфликт с тази „обединена Европа“, е извършила нашето освобождение като най-възвишен жертвен акт, водена единствено от своите (всегдашни) братско-православни и славянски чувства към нас.Всъщност ние чухме и двете тези послания (изречени с „емфатично“ тропане по масата) от руския патриарх, както в края на визитата му у нас, така и при заминаването му на летището в София, тъй че по отношение на тях няма място за никакви съмнения. За грубата историческа неистина и в двете няма да говоря тук. Въпросът, който ме интересува, повтарям, е – бил ли е нашият президент и преди, и по време на визитата на Кирил в неведение за волята му да излъчи именно тези послания на тазгодишното (юбилейно) честване на националния ни празник и значи – тъкмо неизпълнението на неговата воля от страна на Радев е станало причина за височайшето „огорчение“ на госта.
Несъмнено ми се струва, че „летецът“ не просто не е бил в неведение, но и най-старателно бе взел мерки посланията на Московския Кирил да се наложат дори като зрително декоративен „надслов“ на юбилея. С което – ще го кажа направо – превърна (в угода на Светейшеството) тазгодишния празник в тържествено честване на (изключителната) „българо-руска свързаност“, изконно противопоставяна и даже антагонистична на „обединена Европа“. С което накрай (вярно, тук най-вероятно несъзнателно) засвидетелства официално съгласието на страната ни с новата руска идеологема за общата ни с Русия принадлежност към една – алтернативна на европейската – „Православна цивилизация“ с център Москва.
Кое ми дава основание да мисля така?
Първо – ако Радев действително не бе подозирал, че Кирил ще се „огорчи“ от разпростирането на историческите ни „благодарност“ отвъд руските освободители, защо – питам – тази година тържеството на Шипка бе тъй старателно режисирано, че освен българските, на него да се веят изключително и само руски знамена? Защо, както впоследствие бяхме достоверно осведомени органите на реда специално не са допускали, възпрепятствали са към множеството под върха, да се присъединят хора, носещи със себе си други – например украински – знамена? Очевидно, имало е специално предварително разпореждане тази година, в чест на митроносния „наместник“ на Путин, гледката на трикольорите да бъде „чиста“ и освен „вечно благодарната“ България да се вижда „только Россия“. Нещо повече – убеден съм, че не просто знамената, ами и развяващите ги под Шипка тази година са били предварително подбрани и селектирани, което стана ясно от особено бурните овации към Кирил и добре чутите (но премълчани от медиите ни) освирквания на „гербаджийската“ (т. е. не русофилска) председателка на Народното събрание.
По-нататък: не следва ли да се попитат залъгващите ни с версията за „неприятно изненадания“ от руския патриарх Радев, защо тази година (повтарям – юбилейна) на това тържество не присъстваха поне посланиците на Румъния и Финландия (първата от тези две държави, за сведение, е участвала като самостоятелна страна в Руско-турската война и е изпратила на фронтовете й петдесет хилядна армия)? Защо редом с Московското Светейшество присъстваше единствено руският посланик? Да не би защото Румъния, Финландия (да не говорим пък за Полша и Литва) принадлежат днес на онази „обединена Европа“, която Кирил обяви за твърдо и единодушно противопоставила се на нашата национална независимост?
Още по-нататък. Ще си позволя постфактум да припомня, че Трети март все пак е обявен за наш национален празник, а не за някакъв сюблимен „Ден на благодарността“ към Русия, нейните императори, воини и т. н., поради което би било редно на тържеството да намерят място и посланиците на страните, в чийто съюз съвременна България е избрала да членува. Би било редно (във всеки случай, далеч по-редно от протоколна гледна точка) под Шипка до българския флаг да бе издигнат флагът на Европейския съюз. И би било редно, защото на Трети март именно България (която днес е в ЕС) чества своя национален празник, а не Русия (която не е в него). Всичко това би било редно, казвам, но пък би възпрепятствало излъчването – включително визуално – на посланието на руския пратеник „Европа (цяла Европа, обединена Европа) е била против българската независимост, против съществуването на българска държава“.
Знаковото отсъствие на представители на европейските ни съюзници, на европейските символи, следователно ясно свидетелства за предварителната осведоменост на българския президент за волята на Кирил Московски (респ. на Русия) националният ни празник в юбилейната година да бъде стилизиран като своеобразна „историческа протестна нота“ срещу вековния противник на „Православната цивилизация“.
Накрай: ако не отговаря на истината, че президентът Радев е следвал (дори до последния момент) продиктувания му от „високия гост“ сценарий за неговото пребиваване у нас, то защо, питам, той е дал съгласието си на срещата му с Кирил накрая, да бъдат допуснати единствено камери на руските медии (и да не бъде водена стенограма)? Собствено нали точно това доведе до невероятния конфуз два дни след официалното комюнике на президентската канцелария, описващо ни с протоколно безсъдържателни приказки размененото между двамата, ние да видим унизителната сцена с тропането по масата, излъчена с триумфалистично злорадство от руските медии. Нашият президент Радев, сиреч, изпълни (в този случай без да го подозира) и тази последна част от руския замисъл за тазгодишния Трети март, а именно частта, представяща на руския зрител как духовният предстоятел на „Православната цивилизация“ дава суров, но справедлив урок на президента на отклонилите се от естествения си (евразийски) път българи.
Каквито и (неподкрепени от видеоматериал) версии за „достойния“, но „изрязан“ от руските журналисти отговор, който бил дал Радев на светейшото „смъмряне“ да ни бяха поднесени впоследствие от неговите чиновници, в паметта на българите (и „русофили“, и „русофоби“) ще остане гледката на объркано-напрегнатата физиономия на „генерала“, нелепо и с изпотено лице прикимващ на думите на Кирил, без да е ясно дали го прави от (още по-нелепо) съгласие с тях или защото отчаяно се мъчи да ги долови в „ди-фонията“ между контра-теноровия преводач и говорещия направо през него Кирил.
Може би на това място определен читател ще попита: защо все пак, ако, както твърдя, Радев е направил всичко възможно да организира на руския патриарх Трети март като юбилей на „българо-руската дружба“ (в който Европа не само няма дял, а носи неотмиваема вина пред нас, като член на „Православната цивилизация“), той бе така позорно „смъмрен“ от него и това с подчертано триумфиращ тон бе показано на руския зрител? Не би ли трябвало да бъде удовлетворен Кирил от панорамата от български и руски знамена „незамърсена“ от ничий друг европейски флаг под Шипка? Не би ли трябвало да е останал доволен Светейшия от отсъствието на каквато и да било реакция от страна на Радев на очевидно умишления анахронизъм за „обединена“ (в 1877- 1878 г.) Европа? Нима той се е разгневил толкова единствено от „изпуснатото“ в словата под Шипка традиционно прибавяне, редом с руските, и на румънските, украинските и прочее воини „павших на поле брани“?
Не, не мисля. Смятам, че дори послушно да бе съобразил и това, Радев пак щеше да си го „отнесе“ от Кирил. Смятам даже, че тъкмо заради това – замислено още преди пристигането му – „скарване“, руската делегация изобщо е приела да дойде у нас и заради него е поискала на срещата при президента да присъстват само руски камери. Защото „конското“ на Кирил представляваше всъщност истински новият момент в руската (източно-европейска) политика, който Русия пожела да демонстрира първо у нас. Ако – това е същността на тази „новост“ – до този момент Москва е приемала със стиснати устни „евро-атлантическия избор“ на бившите си сателити, но от приличие не го е порицавала открито, то оттук нататък тя откровено ще заявява своята „разгневеност“ от този избор и ще ни държи сметка за него.
Кой, питам, би бил по-подходящ за изпробването на този нов, вече настъпателен тон към „отстъпниците“ от „Православната цивилизация“ от духовния предстоятел на Русия, от този „видим глава на въпросната вероизповедна цивилизация“? „Скарването“ трябваше да бъде изпълнено на наша територия и аз съм убеден, че то щеше да бъде изпълнено дори никак да не се бе чуло в речите за „румънски, украински, финландски и прочее воини“. Тогава, вероятно, Кирил щеше да прочете благодарностите към тях на онази плоча на входа на Св. Александър Невски, за която припомни в неотдавнашната си статия Тони Николов и пак щеше да ни се скара…
Всъщност, мисля си, че това бе и единственото, което не предвиди българският президент Радев. Да, той, горкият, бе разбрал всичко, което желаеше да види и чуе у нас руският патриарх. И послушно го изпълни до последната точка. Не бе разбрал само, че е длъжен да чуе и „скарването“. Не бе разбрал, че би могъл да си го спести само ако не бе поканил Кирил у нас.
В заключение. Ако Радев бе наистина президент на България (а не руския „профил“ на такъв, очертан от ген. Решетников), той би трябвало да отговори на патриарх Кирил, мисля си, нещо от рода на следното: „Да – би трябвало да отговори той – ние помним, Ваше Светейшество, ролята на император Александър ІІ и неговата многоплеменна армия за освобождаването ни от Османската империя и сме благодарни за това. Помним обаче и ролята на неговия приемник, Александър ІІІ, инспирирал нападението на Сърбия над България, „наказващо“ ни за неприетото от Русия Съединение. Помним и руската роля при отстраняването на първия ни княз Александър Батенберг, предизвикало в страната тежка политическа криза. Помним руския генерал Каулбарс и недопустимото му „хазайничене“ в България. Помним и тайните клаузи в позорния договор Молотов-Рибентроп, предвиждащи предаването на нашето Черноморие на СССР. Помним най-вече приключилия само преди 29 години комунистически режим у нас, наложен ни пак от Русия и от който именно „православните ни народи“ страдаха десетилетия. И от който ни освободи решимостта на евро-атлантически свят, т. е. същата тази глобална (или „обединена“) Европа, на която днес сме членове. Тъй че не ни учете какво и как да помним и на кого и за какво да благодарим!“
Представяте ли си обаче тези думи в устата на Радев? Ако, както подозирам, не си ги представяте, значи не си представяте Радев именно като „президент на българите“. И не си го представяте такъв с пълно право.