Посмъртната победа на Захари Стоянов над русофилите

Александър Йорданов

На 2 септември в  хотел “De Suez” в Париж умира Захари Стоянов – писател–летописец на една велика епоха в българската история. Революционер и държавник (Председател на Народното събрание), с  който вечно България ще се гордее.  Един от ръководителите на Априлското въстание (1876) и ръководител на Българския таен централен революционен комитет, организирал Съединението на Източна Румелия и Княжество България (1885). Неговите “Записки по българските въстания” са “най-българската книга”.  Чужди учени  я наричат “Библията на българския народ”.   Биографиите на българските революционери, които ни е оставил, са безценен извор на знание. Публицистиката му  е силна и честна. Истината за смъртта му и до днес е обгърната със съмнения и догадки.  Бил е само на 39 години и е бил противник на руската имперска политика насочена срещу България.  
Слухът че е отровен е

истината за неговата смърт

 Но за да докажат лъжата, че е починал от язва и перитонит,  през 1978 г. по нареждане на ЦК на БКП отвориха саркофага му и я „доказаха”! Това бе времето, когато съобразяването със съветската гледна точка за историята бе задължително. Тогава  подлоги на властта написаха много страници за “реакционността” на обществения деец и политик Захари Стоянов, за неговата “двойнственост” като политическа фигура. В предисловие към съветското издание на “Записките” от 1953 г., заедно със сталинските постановки за историята бе написано, че те са създадени в “период на постепенно задълбочаваща се реакционност на Стоянов”. И българската историческа „наука” повтаряше това като  папагал. 
Аз пък обичам точно тази реакционност! 
Защото при Захари Стоянов тя е искрена, честна, с прости и ясни думи изразена. И когато четях „реакционните” му текстове си представях спаружените физиономии на някогашните русофили, заекващи пред следните огнени думи:
„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука...” 
И продължението: 
„Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.”
В публицистиката си Захари Стоянов отдава почит на хилядите достойни свободолюбиви личности заточени в Сибир.
 Ругае справедливо руските властници заради преследването на “свободолюбивото слово”. В нея изразява възхищението си  от „гениалните писатели и поети” Пушкин, Белински, Гогол, Добролюбов, Тургенев, Некрасов. Убеден е, че само руската демократична интелигенция може да оцени истински значението и смисъла на либералната българска Конституция.  Той е обективен като публицист. Като срещне някоя политическа путиновщина, дохождаща от север, категорично я заклеймява. Открие ли творчески талант – сваля шапка пред него. 
На Томас Карлайл принадлежи определението за историята като своеобразен култ към героите. Всички герои на Захари Стоянов имат трагична съдба. Но чрез нея ние, обикновените хора, “умиращите мирни на свойто легло”, разбираме смисъла на живота след смъртта. За днешното сиво време Захари Стоянов е  като глас на друг свят. Но ако се вслушаме в този глас по-добре ще разберем себе си, ще видим истински своето настояще. От словото на Захари Стоянов ние не можем да избягаме. Защото опитаме ли се, това би означавало, че бягаме от себе си като народ. И точно в тази невъзможност да бъдем „фили” на руската политика – вчера и днес,  е голямата посмъртна победа на великия Захари Стоянов.