„Където бият барабаните, там законите мълчат.”
Томас Фулер
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Така е ставало във всички страни през всички епохи – така стана и на родна земя след деветосептемврийската червеноармейска агресия. Барабаните биеха оглушително, а законите кротко мълчаха. За да триумфира, подхранвана щедро от тяхното мълчание, беззаконността, провъзгласена за законност. В това се състоеше цяла-целеничка партийната доктрина, в това се състоеше и въдворената от нея обществена практика. Технологията, по която се градеше и съграждаше това
царство на абсурдите,
е предмет на настоящото четиво.
За мен като българин няма съмнение, че ирационалното в народопсихологията ни има превес над рационалното. Това обстоятелство все по-трудно се съчетава с технократичната ни цивилизация. Докато през тъмните векове господството на митичното, на фаталистично мислене бе пълно, с началото на ренесанса век след век ирационализмът отстъпваше пред настъплението на рационалистичното начало. Една след друга частните науки постепенно се освобождаваха от ограниченията на църковната догматика, които ги бяха сковали векове наред. Заедно с целия Ориент и ние, българите, останахме встрани от този благороден процес. И ако днес се говори все по-настойчиво за Европа на две, че и на три, скорости, това състояние е ехо от онези безсмъртни времена, от които унаследихме пропастта между себе си и света. Тази пропаст днес е по-невидима, но не по-малко налична. Вярно е, че ние не сме съвсем Ориента, но и Оксидента като че ли не сме съвсем. Ние сме нещо като преход между тези два космоса. А преходните състояния са нестабилни.
Индиректен продукт на тази нестабилност е и на комунистическото ни минало. С което се разделихме ведомствено още преди четвърт век, но като обществено съзнание не сме се разделили с него и до днес. Миналото ни явно не иска да ни пусне – затова не иска и бъдещето да ни приеме. И така заживяхме в една нова неустановеност, едно ново междуцарствие стана наше местожителство. Официалният ни живот е един, а неофициалният – друг. Географски живеем в демократичния Европейски съюз, а ментално – в дебрите на комунистическия тоталитаризъм. Доколкото при човека (и само при човека) не битието определя съзнанието, а съзнанието – битието, менталното детерминира социалното. Макар и невидима, цената на това раздвоение е висока. Тъй като официалните феномени са по правило формални, а неофициалните – същностни, общата картина е доста нерадостна.
В потока на тази нерадост преди някой-друг ден чета в електронните медии черно на бяло: „Когато бяхме с руснаците, имахме АРМИЯ! Когато бяхме с руснаците, имахме над 450 бойни самолета, над 2 200 танка и над 4 000 бронирани машини! Имахме ракети и над 110 000 военнослужещи в БНА!” Всичко в приложения текст – чак до курсива – е цитирано дословно. Изнесените цифри може и да са верни – дума да не става! Въпросът обаче е дали и доколко те са основание за национална гордост. Танковете, бронираните машини, самолетите, ракетите и многохилядните гарнизони цел ли са на една модерна нация, или са само необходимо зло? Целта не е ли по-скоро обезпечаване на човешките права, на гражданските свободи, на приобщаването ни към световния цивилизационен процес, на висок жизнен стандарт? Една въоръжена до зъби БНА, чието предназначение е да налага и охранява вътрешнополитически повсеместното безправие, в което тънеше страната ни, а външнополитически – всестранното ни обвързване с най-деспотичната империя под слънцето, една армия, която с милитаризма и агресивността си се превърна в заплаха за съседите си и държи народа си настрана от най-великите духовни и материални постижения на Свободния свят, е не основание за национална гордост, а
национален позор
Не, не говоря като отмъстител, не търся с късна дата реванш от НР България за това, че със заповед на министъра на Народната отбрана (колко много народност, Господи, и колко много фалш!), армейски генерал Добри Джуров, бях разжалван „за антимилитаризъм и принизена взискателност към подчинените” от старшина-школник в звание редник и едва не свърших в затвора. Но като човек, изпитал върху собствената си кожа и меда, и жилото на Народната ни армия и нейната народност, мога да свидетелствам, че не само предназначението на БНА – и нейната структура бе бастион на безправието, на дискриминацията и насилието, на гаврата с човешкото достойнство. Издевателствата на високопоставените към по-нископоставените чинове по целия вертикал на всички стъпала и чинове на желязната армейска йерархия бяха в реда на нещата. Тази армия бе не отбранителна, а завоевателна – милитаризирана и агресивна, обезчовечена и обезчовечаваща в еднаква степен. Доколкото бе поставена изцяло в
услуга на Кремъл
и неговите ненаситни империалистически интереси, тази армия бе в своята същност не народна и патриотична, а антинародна и антибългарска. И танковете, и бронираните й машини, и самолетите, и ракетите, и раздутият й до неузнаваемост личен състав служеха чрез вътрешноармейското насилие на глобалното насилие, в което бе потопена и цялата Съветска империя, и страната ни като неделима съставна част от нея. А обстоятелството, че и днес, след десетилетия демокрация, милиони българи питаят некрофилна носталгия по добрите стари времена и боготворят това открито и скрито насилие, провъзгласявайки го за родолюбие, за социална сигурност, за национално достойнство, е връх и корона не на Божието творение, а на людската деградация, но собственото ни оскотяване.
Една национална армия не е самоцел – целта е по-скоро отделните народи така да заживеят в разбирателство и взаимност, че армиите да станат ненужни. Войнското начало обаче, войнският дух на Балканите имат особен статут – поради многото войни между съседни балкански държави през миналия век милитаризмът така е бил насаждан в общественото съзнание, че се е превърнал в манталитет не само на нас, българите, а и на всички балкански нации. Аз не зная други европейски народи, които така да боготворят военната униформа и да гледат на армията като на общонародна школа по родолюбие и мъжество. Доколкото подобен примитивизъм е несъвместим с пацифистичните, светски тенденции, с денационализирането, което общоевропейското единство вещае от началото на новото хилядолетие, тези благородни процеси трудно ще се преборят с тягостното ни историческо наследство. На родна земя по суровост, по извратеност и по демоничност в условията на комунизма (анти)Народната ни армия отстъпваше само на Държавна сигурност. Всъщност, като изключим дълбоко засекретените звена и практики на Държавна сигурност, армията в онези зли времена беше еманация на ръководната роля на комунистическата партия, оръдие за въдворяване на обскурантизма, на
човеконенавистта, на врагоманията
Не националната самоотбрана обезпечаваше армията ни – тя прокарваше онази неумолима агресия, с която бе заредена господстващата марксистко-ленинска идеология, заканила се да завладее, както пише поетът комунист, „от полюс до полюс света”. Ето под ритъма на какви миролюбиви, на какви добросъседски песни маршируваха нашите батальони на път към светлото комунистическо бъдеще:
„Изправи се, гора от стомана!
Насочете се, бойни дула!
Насочете се в мирна закана
към врага, който готви война!”
Една мирна закана, протичаща под суровата сянка на насочени бойни дула, не е нищо друго, освен оксиморон, дървено желязо. А да обвиняваш, при това с пръст на спусъка, врага, че той готви война, че той е войнолюбивият агресор, е пък връх на лицемерието и цинизма.
Доколкото военната повинност бе повсеместна, доколкото дори в средните училища се водеха масови занятия по военно дело, повсеместно бе и милитаризирането на гражданското битие. Агресията, в която ние, възпитаниците на моралния кодекс на строителя на комунизма, ден и нощ живеехме, бе приписана на класовия враг, на целия Свободен свят, от който непроницаемата Желязна завеса ни делеше и разделяше. Ролите бяха така подменени и разменени от партийната идеологическа пропаганда, че цялата обществена сфера заприлича на
лудница,
а като най-прогресивната част от прогресивното човечество ние, неговите човеци, заживяхме живот на абсурди и небивалици. Живеехме, с други думи, на оруелския език на новоговора, според който „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила”, а насочените бойни дула – добросъседство. Иначе не би могло и да бъде – сам Владимир Илич окачестви пацифизма като „една от формите за измамване на работническата класа”. Изявление, от което формалнологически следва, че войната пък е една от формите на народна справедливост. Справедливост, в която, ако не бяха ни измъкнали обединените усилия на перестройката на Горбачов, на непримиримостта на Рейгън, на г-жа Тачър и на папа Йоан Павел ІІ към лъжата и злото, щяхме да робуваме, да студуваме и гладуваме до ден днешен.