„Душата е бойно поле. Там се сражават идеи
и факти, факти и идеи.”
Николай Огарьов в писмо до
Александър Херцен, 1838
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Подготвян дълго и мълчаливо встрани от медийния шум и от общественото внимание, подписания този месец междудържавен договор с Република Македония за приятелство и добросъседство можем с чиста съвест да окачествим като исторически. Разбира се, че не всички българи и не всички македонци ще са съгласни с него – и в двете страни договорът има както привърженици, така и противници. Като всеки международен документ, той е компромисен, неговата значимост обаче за съдбата и на двете държави е вън от съмнение. А е значим, защото засяга всички ни – и управлявани, и управляващи; и партийни люде, и безпартийни; и съвременници, и потомци. Документът засяга с пълна сила и Българската православна църква – или поне би трябвало да я засяга. Защото ако съдим по реакцията ѝ, или по-скоро по отсъствието на каквато и да е реакция, църквата ни се държи като
ощипана госпожица
Подобно безучастие е не само странно – и противонационално е. Защото векове наред църквата ни е била неделима част и от обществото, и от нацията, и от националната ни политика. Тази ѝ съпричастност е не само естествена – тя е и закономерна. През толкова премеждия и опасности от самото си създаване, през вековете на т. нар. турско робство и особено през втората половина на ХIХ в., когато се оказва най-могъщия и последователен крепител на националното ни самосъзнание, Българската православна църква си е извоювала име на народна, на общонародна духовна институция, обединяваща духовно сънародниците ни не само по българските земи. Този защитен с толкова свети жертви авторитет днес е на път да бъде погубен. Погубват го не толкова нашето безверие и не толкова вътрешноцърковните ежби, каквито действително съществуват. Още по-малко го погубва някаква външнополитическа сила. Погубват го не и онези искрени и предани към православието редови християни – погубва го преди всичко клирът. И дори не целият клир – в църквата ни има достатъчно непретенциозни и предани, отдадени с еднаква всеотдайност и Богу, и на стадото си духовни пастири. Но, макар и да са част от клира, не те определят политиката на църквата ни като институция – определя я висшият клир. А след като той я определя, той носи и националната, и моралната отговорност за нея. Отговорност, която стъпка по стъпка се превръща в безотговорност – и към националната ни съдба, и към миряните, а значи – и към Всевишния.
Преди да доразкрием дубиозното поведение на православната ни църква, нека хвърлим поглед към съседна Македония. Където монасите от Бигорския манастир посрещнаха Договора за приятелство и добросъседство с декларация, от която могат да се поучат и политици, и Божи служители, и православната ни църква като институция. Себеопределяйки се като носители на „европейските цивилизационни ценности” и без да оспорват особеностите между двата народа и правото им на различия, монасите от Бигорското братство фокусират вниманието си върху духовната родственост, върху общите исторически корени на българи и македонци, върху общата им православна съдба. Решаващото според декларацията на монашеските братя е обстоятелството, че „Македония и България имат една и съща цивилизационна люлка” и „един и същ кръщелен купел”. Яснотата на авторите внася яснота и в цялата постановка. Човек, който тръгва към темата конструктивно и позитивно, търси, открива и фаворизира обединяващите елементи в двустранното общуване, а онзи, който подхожда деструктивно, ще постави ударението върху
разединяващите фактори
А къде е мястото, каква е ролята на мълчанието, на безучастието на Българската православна църква? Преди всичко искам да уточня, че мълчание не значи непременно и винаги безучастие – мълчанието може да значи и участие, и позиция. И поведението на църквата ни го доказва. Една църква, раздирана от вътрешни котерийни боричкания, от зле прикривани властови и битови скандали, от едно лакейско отношение към държавната власт – която и да е тя. Най-високопоставените служители на тази църква десетилетия наред са служили не на Бога и на миряните си, а на една атеистична, богоненавистна тоталитарна власт, която се саморазправи с нечувана жестокост и със свободолюбието и с боголюбието на родна земя. Онези духовни пастири, които по библейска заръка трябваше да водят миряните по дирите Божии, се оказаха слуги дяволови – доносници на най-човеконенавистната институция в цялата ни национална история: Държавна сигурност. Тези предатели към каузата Христова и до днес са апаратчици на православната ни църква, без и до днес да са се покаяли, да са поискали прошка – поне от хората, които тайно са оплювали години наред. Доколкото Държавна сигурност обслужваше БКП, а БКП бе цяла-целеничка функция на Кремъл, тази продажна църковна клика робуваше в крайна сметка на онази „империя на лъжата и злото” (Рейгън), която бе стегнала в желязна хватка и нашата страна. От това си робуване църквата ни не се е освободила и до ден днешен. Ето къде се корени нейното
позорно мълчание
Мълчание, което, ако го приемем безропотно, ще опозори и всички нас – вярващи и невярващи. Москва винаги е имала интерес и от разединението между всички балкански държави, и (особено) от враждата между нашите два народа. Воден от имперския принцип разделяй и владей, къде открито и нагло, къде по перфиден агентурен път, Кремъл е правил необходимото, за да противопостави българи и македонци едни на други – прави го и днес пред очите ни. Доколкото Договорът за приятелство и добросъседство между България и Македония е естествено противодействие на руската хегемониална политика на Балканите, той се превърна в трън в очите на Кремъл, а оттам – и на неговия слугинаж на българска земя. В цялата тази щафета от властови зависимости, на чийто връх непоклатимо е застанал деспотизмът на Путин, е въвлечена и българската православна църква. Чието днешно поведение ще направи пропастта, зейнала между висшия църковен клир и миряните, още по-дълбока и непреодолима. А тази пропаст не е Божие творение – дело на сатаната е.