Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
На последните местни избори заявих, че няма да гласувам за никой кандидат-кмет и общински съветник, който не даде едно обществено полезно обещание - от паркинг, какъвто е в момента, да превърне Пловдив отново в град.
Това означава три неща. Първо, да събере колите от улиците и тротоарите и да ги върне на мястото им - в частните гаражи, сега превърнати в работилници, магазини, бардаци и какво ли не още, както и в общинските гаражи, непостроени до момента от нито една градска управа /противно на челния опит и здравия икономически разум/. Второ - да спре рушветопотока към джоба на чиновниците, които разрешават асфалтирането на градинки за паркинги, като накара самите чиновници - под страх от бой с бичове - да изкъртят лично асфалтите и пак да засадят трева. И трето – да спре безчинствата на мотоциклетистите, които карат като изоглавени по градските улици на задна гума и настояват, че обществото трябва да ги пази да не се убият.
Да искам нещо незаконно или извън правомощията на кмета и общинските съветници? Нещо, което да източи градската хазна, а не да я напълни? Нещо, което е в полза на някакво си гадно либерастко малцинство за сметка на смелото и красиво национал-патриотично мнозинство? Не искам.
Не искам ли? Ами защо тогава се чудя, че никой не обеща да свърши дори и едно от споменатите разумни неща, та да спечели моя глас…..
Това е тъй нареченият „реверсивен ефект на тъпака”. В тази гражданско-медицинска диагноза тъпак е всеки като мен, който очаква разумни действия в обща полза от сегашните български политици, а реверсивният момент настъпва, когато това очакване удари като бумеранг същия този тъпак по главата.
Само че аз не се отказвам, граждани, очевидно
ще си остана реверсивен тъпак
и за предстоящите парламентарни избори, като отново кажа, че ще гласувам само за онази партия, която обещае няколко елементарни неща.
Първо – да гарантира европейското бъдеще на България.
Това означава да има ясна позиция по кризата в ЕС и начините за преодоляването ѝ. Да има визия за това как страната се вписва и как да навакса досегашното си невписване в тази безалтернативна за нас общност, без да губи от поглед националния си интерес, но и без да следва националния си егоизъм.
На теория изглежда сложно, но на практика не е – стига да е налице истинска, сериозна политическа партия, стъпила на няколко здрави принципа и с известен експертен потенциал в мисленето.
Не в мисленето за крадене и политически магарии, в другото мислене!
Коя българска партия например има ясна визия за Брекзит? Коя е казала, че в този случай българският национален интерес е запазване и максимално развитие на добрите отношения с Великобритания, независимо дали тя е във или извън Евросъюза. Тоест, че България ще работи не за смешната идея Брюксел да накаже Лондон заради измяната му, а за важната - да не накаже себе си заради собствените си предразсъдъци.
Европейският външен министър Федерика Могерини например говори глупости, като твърди, че влизането на Сърбия в ЕС ще компенсира излизането на Великобритания от там. И няма ли някой български политик да възкликне по този повод: „Аман от кози, дето не са ходили скоро на пръч, граждани!”
Е, така, де, по такова едно изказване веднага ще позная кого мога с чиста съвест да подкрепя на 26 март.
Няма да ми е излишно да знам също подробности по партийните визии
за отношенията ни с Турция
Това е сериозното предизвикателство - да запазим максимално добрите си отношения с този важен наш съсед и партньор от НАТО, без да сгазим демократичните принципи, които, божем, изповядваме като европейска страна.
Къде във външно-политическите партийни визии е другият ни важен съсед - Румъния? Ние с тях сътрудничим ли или сме се загърбили, с цел да не видим взаимните ползи? Къде са страните от Вишеградската четворка и защо, по дяволите, България е толкова дистанцирана спрямо тях, вместо заедно с тях да ражда и подкрепя инициативи на собственото си ниво.
Второто ми глобално очакване е партията, за която ще гласувам, да предвижда няколко реални стъпки за засилване на НАТО, стабилизиране на българската роля в алианса и укрепване на транс-атлантическото сътрудничество изобщо.
Това значи военният ни бюджет да се вдигне веднага
поне до минималните 2 на сто,
защото САЩ и Тръмп са абсолютно прави да искат ние, европейците, да се държим адекватно по отношение харчовете за собствената си отбрана. Значи да стабилизираме армията си, като бъде тя не само въоръжена с техника по натовски стандарти, но и бъде освободена от всички явни или скрити поклонници на Русия – основната заплаха за страните от НАТО, особено за източната му част. Значи да третираме като заплаха за националната си сигурност всяко действие за саботиране на българските отношения с НАТО като цяло или отделни натовски партньори.
Не може другарката Нинова да бъде оставена спокойно да плюе по своя безобразен маниер европейското споразумение с Канада, защото, освен всичко друго, тази голяма, богата и демократична страна е доказала, че е готова да спази член 5 от договора на НАТО и
да ни защити при евентуална руска агресия
А може би точно това я боли Нинова, а?
Не може другарката Нинова спокойно да крещи глупости в българския парламент и извън него срещу присъствието на кораби на НАТО в Черно море, защото не някой друг, а ние сме НАТО - и само онзи, чиито малък мозък се управлява от голямата му уста, би крещял против себе си.
Не може другарката Нинова и нейните партийни приятели да се заканват, че утре ще дойдат на власт и веднага ще наложат вето на европейските санкции срещу Русия. Нито първото е сигурно, нито второто. Те и гръцките анархисти на Ципрас така се заканваха, ама – ядец, увисна им висулката.
Третата ясна позиция, която очаквам от партията, за която бих гласувал след по-малко от 20 дни, е тя да каже, че Русия се държи като враг на България и с нея трябва много да се внимава.
Например – трябва навреме да се пресичат всякакви опити за намеса на Кремъл във вътрешните ни работи и да се реагира адекватно на всички руски провокации, независимо дали идват от правителствени или неправителствени източници; да се създаде ефективна система от мерки за противодействие на руската хибридна война, насочена срещу страната ни; да се внимава с тъй наречените руски туристи – какво внасят и какво сеят в страната ни; да се извади на бял свят и да се намерят възможности до българското общество, включително чрез образователната система, най-после да стигне истинската истина за развитието на руско-българските отношения изобщо и особено през последните 140 години, от тъй нареченото Освобождение насам.
И четвъртото ми настояване е за комплекс от мерки за
декомунизация на страната,
включително лустрация на уж бившите служители и сътрудници на комунистическата ДС, за да не могат тези зловещи и зловредни сили да продължават да определят нашето настояще и бъдещето на децата ни.
И пак питам – да не би да искам нещо незаконно, нещо, което няма да подпомогне, а ще попречи на общото ни българско развитие, нещо, което струва скъпо или чрез което няма да възстановим двойно и тройно вложените пари, нещо, което да не е от полза за всички, включително онези, които биха се почувствали засегнати от някои споменати мерки - доколкото справедливостта ще успокои тревожните им съвести, които сигурно ги мъчат…..
Освен всичко друго, тези няколко очаквания са логично и практически свързани едно с друго, изпълнението на едно от тях в голяма степен засяга и всички останали, тоест, ефектът се мултиплицира по естествен начин.
Ама не. Пак няма партия, която в сегашната предизборна кампания да поставя в основата на програмата си тези визии и върху тях да гради.
За левицата и тъй наречените български патриоти, което са чисто руски, разбирам – всичко, посочено тук, повече или по-малко засягат любимата им Русия. Според тях аз и такива като мен сме безсърдечни типове, готови да отнемат от някое къдрокосо ангелче любимото мече, с което заспива - така че подлежим ако не на директна елиминация, то поне на народен съд.
Какво обаче да кажа за тъй наречените „десни”, членове или не на ЕНП, но все пак - господари на демокрацията и поданици на политическата добродетел?
Какво ли наистина да кажа пък за тях?
Снимка: Дойче веле