„Не искам да си развалям отношенията нито
с рая, нито с ада – имам приятели и на двете
места.”
Марк Твен
Амбивалентното ни, противоречиво отношение към режима на Путин наврежда на националните ни интереси – видимо и невидимо. При което, както става винаги, по-опасни са невидимите поражения – дори само защото са невидими.
Кокетирането ни с Кремъл, и то на най-високо държавно равнище, оказва неизмерими негативни отражения върху външно- и вътрешнополитическия статут на Република България. От една страна подмолното другаруване на родните държавници и политици с Москва подхранва и насърчава милионите български русофили, които аз считам за най-деструктивната обществена сила, в еврофобските им начинания. Подхранени и насърчени идейно и политически се чувстват и онези наши партии, които са ангро закупени от Кремъл, за да обслужват задграничните му интереси. Чрез пропагандната си дейност тези партии създават на родна земя предпоставки за бушуващата (засега само идейно)
руска офанзива
Доколкото са руска агентура, целенасочено прокарваща руските имперски цели на Балканите, в моите очи всички тези партии, като БСП, „Атака”, АБВ и пр., са антибългарски групировки. Обстоятелството, че всички те се кълнат в родолюбие и се себепрепоръчват като патриотични сили, прави подривната им дейност по-перфидна и по-трудно разпознаваема, а заедно с това – и по-опасна. Защото интересите на България и интересите на Русия не само се разминават в политическото пространство – те са и радикално противопоставени. В историческия си път нацията ни е ставала многократно жертва на имперските попълзновения от север и това би трябвало да я направи бдителна за дебнещите отвред настоящи и бъдещи опасности – нали историята е учителка на народите! Явно обаче само на онези народи, които имат готовността да усвоят дадените през вековете (даваните и днес) уроци – не и на народи като нашия, които пренебрегват така скъпо платения от предците ни исторически опит.
Днешната ни слепота вещае утрешни беди
Като вътрешнополитическите, и външнополитическите поражения са не по-малко гибелни. Като държавица с ограничен икономически и военен потенциал, ние нямаме какво да противопоставим на руската имперска експанзия – така, както не успяха да ѝ се противопоставят Абхазия, Южна Осетия, Източна Украйна и Крим. Ние можем да разчитаме само на външнополитическите си съюзници, на новите си партньори от евроатлантическата общност. За да можем да разчитаме на тях обаче, едно голо членство в Европейския съюз и Нато не е достатъчно – това членство трябва да бъде подкрепено с конкретно политическо и икономическо съдържание. Ако се окаже, че западноевропейските ни и североамерикански съюзници не могат да разчитат на нас, ще се окаже, че и ние няма да можем да разчитаме на тях. Както всяка истинска, всяка функционираща преданост е взаимна, взаимна е и всяка външнополитическа несигурност. Крайно време е да осъзнаем, че Европа и Америка могат без България – България не може без Европа и Америка. В този смисъл за националния ни интерес и за националната ни сигурност е пагубно, наред с вътрешнополитическата опозиция, и български държавници от първата фаланга да се застъпват на международния подиум за отмяна на икономическите санкции срещу Русия. Тези санкции са наложени единодушно и от великите сили, и от най-проспериращите страни в света, те имат тактическата и стратегическа задача да се противопоставят на имперския марш на Кремъл. Марш, от който ние, българите, сме засегнати най-директно. Така че наложените санкции бранят не само Украйна – те бранят преди всичко и нашата национална независимост. Ето защо ние сме заинтересувани не от отменяне, а от разширяване на международния икономически бойкот. Който може да осъществи възпиращите си, превантивни функции, само ако съхрани монолитността си. Да работим срещу санкциите, значи да заявим себе си като несигурни, неблагонадеждни партньори на Запада. А това от своя страна значи да работим срещу собствената си национална сигурност. Която ние – повтарям – не сме физически в състояние да опазим сами.
За разлика от останалите страни от бившата Съветска империя, ние не се възползвахме подобаващо от историческия шанс, който разпадането на комунизма в световен мащаб ни предостави преди трийсетина години – не се възползваме пълноценно и от шанса, който актуалната международна политическа ситуация великодушно ни предоставя днес. Този шанс аз бих формулирал като уникална възможност да се приобщим към общността на водещите политически и икономически сили на планетата, да станем неделима органична част от общопланетарния цивилизационен процес. Вместо да се себеопределим политически с нужната категоричност, вместо да заявим ясно и недвусмислено мястото си в сложната международна ситуация, ние предпочетохме
по балкански да лавираме и хитруваме,
да търсим собствената си национална идентичност във вакуума между Изтока и Запада, да шикалкавим, да изобретяваме похвати, с които да угодим и на евроатлантическия алианс, и на Кремъл. Моралните щети, които ден след ден понасяме от този си нескопосан избор са неизмерими – неизмерими са и политическите, и икономическите щети. Най-чувствително страдат обаче независимостта и националната ни сигурност. Която никоя външна сила няма да тръгне да обезпечава вместо нас – Нато не е международна охранителна фирма и не предоставя безплатни бодигардове. Сигурността и независимостта ни могат да бъдат охранявани от великите сили само рамо до рамо с нас, с нашето непосредствено – както политическо, така и физическо – участие. Онзи граждански инфантилизъм, с който още преди четвърт век си въобразихме, че светът ще ни храни, а Нато ще ни брани, докато ние си живуркаме безгрижно като формални евроатлантически партньори, е пагубен за настоящето – пагубен е и за бъдещето ни. Едно настояще и едно бъдеще, към които Кремъл вече посяга – ден след ден все по-нагло. Родните и международните исторически практики учат, че на това имперско посегателство не може да се противодейства нито с морални доводи, нито с дипломатически средства – може да се противодейства само с последователни икономически санкции и с една модерна, осъществима само в сътрудничество със Запада отбранителна система. На външнополитическата арена деспотът Путин разбира един единствен език – езикът на силата, на който разговаря и със собствените си сънародници, и със съседите си. Всичко това предполага обаче една ясна външнополитическа себеопределеност. Ние можем да разчитаме на Свободния свят като на наш национален защитник само дотолкова, доколкото и Свободният свят може да разчита на нас като на свой надежден външнополитически партньор. Всяка външна политика на една държава е функция, еманация на вътрешната ѝ политика. Така и нашата външнополитическа неопределеност е закономерен резултат от националната ни вътрешнополитическа ситуация, която вече четвърт век не може да намери мястото си между унаследения комунистически тоталитаризъм и новоизгрялата демокрация. Показателно, убийствено е обстоятелството, че докато ние дълги десетилетия наред бяхме най-предан съюзник и откровен лакей на най-ретроградната и милитаризирана световна сила – Варшавския пакт, днес сме най-несигурният, най-разколебаният партньор на единствения перспективен, на единствения боеспособен съюзник на световния демократичен процес. Съставна част от който сме и ние – за съжаление, до голяма степен само формално. Крайно време е да осъзнаем, че в нелеката си битка с ненаситния руски империализъм евроатлантическата общност има нужда не от медиатори и буфери, не от лавиращи посредници и гнили компромиси, а от солидарността и на новите си източноевропейски съюзници. Една солидарност, която ден след ден българската външна политика видимо и невидимо подкопава. В ущърб не толкова на Европейския съюз и света, колкото на собственото си национално бъдеще.