Три цели години имах невероятното щастие да контактувам макар и от разстояние с Радка Груева, единствената дъщеря на Павел Груев – началник на канцеларията и личния кабинет на цар Борис III, и сестра на световноизвестния журналист и писател Стефан Груев, автор на знаменитите книги „Корона от тръни“, „Проектът Манхатън“, „Моята одисея“.
Установих връзка с г-жа Груева по телефона в края на 2007 г., когато я потърсих, за да я интервюирам. Бързо свикнахме да се обръщаме една към друга с малките си имена, но докрай останахме на „вие“. Най-важното - дълбоко се сближихме и нямаше седмица без дълъг телефонен разговор помежду Филаделфия и Маями, където Радка живееше със сина си Георги. Уви, всичко това приключи през април 2011 г., когато дъщерята на Павел Груев почина така достойно, както беше живяла.
И то какъв живот!
Радка бе родена и израснала в дома на Павел Груев, почитан от съвременниците си гражданин – образован, компетентен, дискретен, с благороден характер, широка култура и безупречно предана служба спрямо отечеството и държавния му глава. Като един от първенците на България, той беше екзекутиран и хвърлен в зловещата яма на Софийските централни гробища на 1 февруари 1945 г. часове след произнесената срещу него смъртна присъда от Първия върховен състав на антиНародния съд.
В съкратен вариант представям интервюто ми с Радка Груева от януари 2008 година.
Интервю на Нася Кралевска, Филаделфия, САЩ
- Простете, че си позволявам да ровя в най-дълбоката ви рана, но иска ми се да споменем Павел Груев в навечерието на най-срамната дата от новата българска история - 1 февруари. Очаквахте ли след преврата на 9 септември 1944 г. съдбата на баща ви да бъде дотам жестока и несправедлива?
- Никога не съм мислела, че някой може да посегне на баща ми, защото той беше не само абсолютно почтен човек, но не беше и политик, а началник на царските канцелария и личен кабинет. Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да е престъпление спрямо държавата. За татко най-святото беше България. Нямаше за него нищо по-грозно, отколкото да изневериш на родината си. За баща ми ценностите в живота не се оценяваха в пари. Той казваше: “Онова, което може да се купи, не е ценно.“ За него най-важното беше човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг. И ние - братята ми Симеон и Стефан, и аз, бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.
- Предполагам, че именно поради тези му качества баща ви е осъден на смърт. На комунистите не им трябваха хора като него, когато се бяха захванали да обезглавят нацията ни, да разрушат държавата ни и да я подчинят на сталинския Съветски съюз.
- Точно така.
- Защитникът на баща ви – видният юрист професор д-р Йосиф Фаденхехт, определя екзекуцията на Павел Груев като „съдебно убийство“ и отказва повече да работи с „народния съд“. Какво съобщи той на семейството ви след разстрела?
- Че първата присъда срещу баща ми е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед на Сталин, стигнала до „съдиите“ на „народния съд“ чрез послушния посредник Георги Димитров – да се осъдят на смърт повече хора. Всъщност – повече БРОЙКИ, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!
- Запазили ли сте спомен от други честни българи, обявени от комунистите за „врагове на народа“ и за „фашисти“?
- От кого ли не. Страх ме е да не пропусна някой, затова няма да ги изреждам. Ще спомена само господин Светослав Поменов. Той работеше с татко в двореца – достоен, образован, почтен човек. Видяхме го в затвора при единственото ни свиждане с баща ми. Не го познах. Бяха го пребили от бой. Ами депутатите! Не зная кой беше по-добър от другия. Когато четях имената им на скромния паметник на Софийските централни гробища, за всеки един плаках. Всеки един ми е мил.
- Имали ли сте случаи да присъствате на заседания в Народното събрание, за да слушате речите и да следите дебатите? Какъв беше духът на Двадесет и петото обикновено Народно събрание, от което шестдесет и седем депутати попаднаха с баща ви в общия трап, погълнал достойнството на България?
- Татко държеше да бъдем цялостно обвързани с държавата, да бъдем добри граждани, а част от това беше да знаем какво става в Народното събрание. И сами да си създадем мнение. Затова ни водеше да слушаме обикновените заседания. Направи ми огромно впечатление, когато в Народното събрание влезе „Млада България“. Така бях възхитена от тези млади депутати! За мене беше откровение да чувам възрожденци едва ли не. Говореха смело, говореха открито, пет пари не даваха за немската армия в България!
- А комунистите ги водят за фашисти. И не дават да се спомене за „Млада България“.
- Водят ги за фашисти?!
- Да, така е – вечните им лъжи. Истината, разбира се, е съвсем друга – членовете на организацията са били пламенни патриоти и високо интелигентни и образовани мъже. Тъкмо обратното на тогавашните полуграмотни комунисти – емисари на Съветския съюз. Били са блестящи оратори, повечето юристи, като председателят им обаятелният Лазар Попов, блестящият доцент по административно право Бончо Бончев… Повечето от тези достойни българи, представители на нареченото от покойния Стефан Попов „трето поколение“, са убити, кой чрез псевдопроцес, кой без съд и присъда.
- Да, те бяха блестящи оратори. Но не само това, те говореха на хубавия, чист български език, който вече нито чувам, нито чета. Като че ли само вестник „Про&Анти“ го е запазил.
- След арестуването на баща ви Павел Груев имате едно единствено свиждане с него в средата на декември 1944 г. в Централния софийски затвор. Вероятно то е оставило незаличим спомен в паметта ви.
- Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми – сестрата на баща ми, не я пуснаха. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг. Не можехме да им стиснем ръцете през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми преди да го отведат: „Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин.“ Много по-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин – никаква милост към близките.
- В средата на декември 1944 г. е бил двадесетият ви рожден ден. Жестокият спомен – прекрасен подарък за него от „народната власт“! А след седмица отново по съветска заповед, „спусната“ чрез Георги Димитров - (Колко е бил прав баща ви и какъв ли ужас е изпитал, когато е разбрал!) – майка ви и вие, тъй като брат ви Симеон е в казармата, а брат ви Стефан следва в Швейцария, сте откарани с конски вагон насред ледената зима със семейства на обвиняеми от Първи и Втори върховни състави на „Народния съд“ в неизвестна посока. Оказва се, че не ви пращат в Сибир, а в заледена Добруджа. Несъмнено – по-добрият вариант. Но не и по-малко опасен. Как успяхте да оцелеете?
- Не мога да кажа как, освен че бяхме големи оптимисти. И всички вярвахме, че няма защо да убиват съпрузите и близките ни. Бяхме заедно с жената на Димитър Савов и с неговия син Стефан, с жената на Поменов, с госпожа Рязкова и със съпругата на Багрилов от „Млада България“. Тя беше чехкиня и арфистка в Народната опера. Свиреше на любимия ми инструмент. Разправяше ни, че е продължила да работи, защото не им стигали парите, които мъжът й печелел като депутат.
- Не е като днес.
- Изглежда, че не е. Госпожа Багрилова умря скоро след това. Дъщеря си даде за осиновяване.
- Какви тъжни съдби! Останахте в Добруджа до пролетта на 1945 година. А после?
- През април дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Ние бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към мама и й казаха: „Ти си вдовица.“ Не можах да се въздържа и извиках на висок глас: „Убийци!“. Разбира се, наказаха ме. Но физическата болка няма значение. Така съобщаваха на семействата кой е убит и кой не е.
- Болшевишки садизъм!
- Забраниха ни да се върнем в София или да отидем в голям град като Пловдив. А в Пловдив беше леля ми, сестрата на баща ми! Госпожа Савова, която беше от Враца, ни покани да тръгнем с нея. Така с мама попаднахме във Враца за няколко месеца.
- И за майка ви, и за брат ви Стефан, и за вас продължава ходенето по мъките… Но да се върнем към по-светли времена. Какви бяха моралът и манталитетът на българина в додеветосептемврийска България? Били сте млада, но все пак имате достатъчно впечатления.
- Чувствахме се българи и се гордеехме с българското. Всичко вървеше по пътя на традицията на взаимното уважение. Ценностите на хората около мен бяха образованието на човека, честността му, отношението му към тези, които са неоправдани. Не знам кой от гостите на родителите ми беше богат и кой беден. За това изобщо не се говореше. Парите нямаха значение. Важното беше да бъдем хора. Да бъдем човечни. Така възпитаваха и нас. Отношението на моя баща към слугите в двореца - които се наричаха тогава лакеи, беше като с приятели. Нямаше и помен от високомерност. Единственият път, когато чух баща ми да повиши тон през целия ми двадесетгодишен живот с него, беше когато си позволих да поискам от лакея да ми донесе чаша вода. Татко ми се скара и каза, че не мога да си позволя да искам такова нещо от човек по-възрастен от мен, който не работи за мен, и че трябва веднага да му се извиня и сама да си донеса вода. Разбира се, извиних му се. Подобно отношение към прислугата беше нещо съвсем естествено. Може да е имало и друго. Но аз не съм го срещала.
- Самият ви баща и хората в подобно на неговото положение в онези времена са се чувствали слуги – слуги на своя народ и отечество. Доколкото ми е известно за тях задълженията са стояли преди правата. Вярно ли е?
- Абсолютно, абсолютно вярно. Баща ми никога не търсеше облаги. Подобна мисъл дълбоко го възмущаваше. Като пример – ние ходехме в български училища. Но когато стана въпрос в каква гимназия да отидат братята ми, баща ми спомена, че от чуждите училища – както тогава наричаха френската, американската и немската гимназии – са му предложили да приемат момчетата безплатно. Помня, че добави ядосан: „Първо на първо, ако не мога да си го позволя, няма да ги пратя. И второ, след като всички български деца отиват в обикновени училища, там ще отидат и моите. Как може такова нещо?!“
- Още един болезнен въпрос – вашите родители и техните съвременници са държали, както казахте, извънредно много на образованието. А комунистите оставиха децата на „враговете на народа“ до 1962 г. без право да следват във висши учебни заведения. Как се отрази тази дискриминация на семейството ви?
- Големият ми брат Симеон, след като изкара военната си служба, успя да довърши право. Бяха му останали само няколко месеца, а в самото начало още не изключваха от университета. Завърши право, но не му разрешиха да упражнява професията си. Така че, все едно, че не го беше следвал. По-малкият ми брат Стефан завърши в чужбина. Остана на Запад и доказа качествата си през извънредно успешната си кариера. А що се отнася до мене – то беше изключено да мога да следвам не само по политически, но и по-финансови причини. Някой трябваше да работи. Особено докато Симеон беше войник. Цялото ни имущество беше конфискувано, тоест откраднато. Работата изобщо не ме смущаваше. Освен, че никой не искаше да ме назначи.
Животът на Радка Груева в комунистическа България бе низ от тормоз, мъки, заплахи, недоимък, унижения. Изселена в провинцията, тя едва намира от време на време работа в някоя фабрика, бива домашна прислужница, редовно гладува заедно с майка си. Положението й чувствително се подобрява, когато американско семейство, пребиваващо в София, я прибира в дома си като гувернантка на децата си, преподаваща им френски. Но истинското спасение идва едва чрез брат й Стефан Груев, който по него време е журналист в списанието „Пари Мач“ в Париж. С находчиво изграден план и няколко годишни упорити усилия той успява през 1962 г. да уреди легалното напущане на Радка на България заедно със сина й Георги. За двамата изселници следва престой в Париж, после в Мадрид, после пак във Франция, докато през 1968 г. най-сетне – след шест години - настъпва дългоочакваният и мечтан ден – Радка и Георги отлитат от Париж за Ню Йорк с необходимите документи за заселване в Съединените щати.
Радка дълбоко обичаше приютилата я земя. Възхищаваше се на благородството и на услужливостта на американците. Щастлива беше да живее и да работи сред тях. А беше и постигнала нещо, на което сама не можеше да си даде отговор, как точно и по чие предложение се бе случило. - На 14 юни 1999 г. в нейна чест се бе вяло американското знаме над Капитола на САЩ!
Не ми е известно друг българин да е постигнал същата чест.
Един ден Радка ми сподели: „Не се смятам нито за героиня, нито за най-голяма жертва. И наистина - имах огромно щастие в живота си. Като се обърна назад - в каква прекрасна страна се родих и отраснах! Колко беше хубава нашата България! И не само страна на природна красота, а страна и на добри хора. На хора, които почитаха човешкото. На хора, които се отзоваваха на страданията на другите. Хора с високо образование, което ни служеше за пример. Как да не бъда щастлива, че живях в тази страна! После дойдоха минаването през лагера, минаването през Държавна сигурност… Физическият тормоз, както и гладът, са неща, които познах рано и пак за щастие. Боли те – ще престане да те боли. Гладна си – после няма да си толкова гладна. Не е нещо, за което бих се продала или за което мога да извиня човек, че се е продал.“
Докато я слушах, през ума ми премина мисълта: „Сега тя говори с гласа на Павел Груев.“
Нека бъде вечна паметта и на двамата!
.