Българката Радослава Петрова отново е във фокуса на медиите в Италия. Този път с филм за работата й. Историята й се разказва в документалната лента за интеграцията на жените Strane straniere ( „Странни чужденки“- б.а) Там се разказва за живота и успехите на 5 жени, които са започнали в Италия от нищото. Едната от тях е тя.
Ради, както я наричат близките, е българката, която стана чуждестранен предприемач №1 в Италия, след като преди 3 години й беше връчена годишната награда за иновация на групировката MoneyGram в страната. Приз, който се присъжда ежегодно на имигранти предприемачи, работещи на Апенините.
Медиите в Италия проявиха огромен интерес, след като през септември 2011 създаде първия женски рибарски кооператив в страната Bio e Mare в морския град Карара, Тоскана. Оттогава те не я изпускат от поглед и често пишат за нея.
Интервю на Светослав Пинтев
- Радослава, как станахте героиня на италиански филм?
- Филмът излезе през март и има успех, защото получи наградата „Афродита“. В момента направи още по-голям бум в кинозалите, в Рим особено. През лятото го гледаха много повече хора, защото сега периодът е ваканционен, по-свободни са, имат възможност да излязат, да го гледат. През март беше много усилен работен период. Сега наистина се получи по-голям отзвук. Взимат ми непрекъснато интервюта, за RAI, за радиостанциите. Там са представени историите на 5 успели жени от чужбина, които живеят в Италия. Разказва за работата ми, за това, че съм успяла да се интегрирам в италианското общество. Сега тук много се говори за мигрантите, които заливат цяла Европа, за интегрирането им. Някои остават в периферията на обществото, други успяват с труд, с усилия, с желание, с воля да станат част от тази страна, да допринесат за икономиката на една чужда държава, която обаче е чудна страна. Останалите жени от филма живеят в Рим, само аз живея на друго място.
- Ако бяхте останала в България щяхте ли да успеете така, във времето след комунизма, оставил отпечатъка си на прехода. Представяхте ли си изобщо това, което ви се случи?
- Животът ми се разви по необичаен начин, никога не съм си представяла, че ще се занимавам с риболов. Допускала съм, че ще дойда в Италия, защото тази страна ми е била мечта, но само като турист. Никога не съм си представяла, че мога да направя женски рибарски кооператив в тази страна. Тук това, че жена организира други жени да се занимават с риболов предизвика огромен интерес в медиите, нямам представа дали в България щеше да стане така.
- Нямаше да стане така със сигурност…
- Не, наистина…А толкова исках да направя нещо, с което да се гордеят родителите ми, този промисъл съм го имала през цялото време. Наистина беше малко вероятно това да се случи в България. Излязох от страната преди 19 години, през 1998 г.
- Тогава си тръгнаха много хора. Наследената икономическа катастрофа ги изгони…
- Да, със сигурност тежкото икономическо положение изгони много хора. Аз не мисля, че моето е бягство от България. Животът у нас беше много труден, много хора тръгнаха да търсят спасение, по хубав живот в чужбина. Сега бих казала на онези, които гледат навън, че не е лесно да живееш в чужбина. Да си дадат ясна сметка дали искат да се откъснат от България, защото тръгваш и не знаеш дали ще се върнеш. Това е истината. На мен не ми е било лесно да живея в една чужда държава. Това е въпрос на воля, на желание, на желание да се интегрираш. Аз винаги съм се гордяла, че съм българка, винаги съм изтъквала произхода си, въпреки че говоря много добре италиански. В същото време съм се стремяла да бъда като останалите, да бъда и италианка, за да бъда приета, да се интегрирам. Само така можеш да постигнеш нещо. Няма да имаш голям успех, ако стоиш като петно.
- Имате и ново начинание?
- Да, започнахме да правим от миналата година риболовен туризъм, но тази година имаше по-голям успех, защото новината за тази инициатива се разпространи. Водим хората в морето, на риболов, показваме им, разказваме за историята на този край. Това е най-красивата Ривиера в Северна Италия. Освен демонстрация на различни техники за риболов има и забавления, обяд на борда на лодката. Посещаваме божествения град Порто Венере(Пристанището на Венера). Организираме и гмуркане в кристалните води в близост до парка на Чинкуе Терре. Пристанището на Венера е едно от най-красивите кътчета в Италия, то е под егидата на Юнеско.
- „Тя опроверга популярното още от античността вярване, че жена на борда на плавателен съд носи нещастие, точно обратното”, писа за Вас един италиански вестник. Сега пак се радвате на късмет?
- Имам щастието да съм в тази зона, толкова е красиво, това привлича хората… Интересно е и от геологическа гледна точка, защото има много минерали, скалите са от вулканичен произход. Богато е на история, на митове и легенди, архитектурата е много красива. Затова и инициативата има много голям успех, а също и добрата кухня, която предлагаме. Каквото сме хванали през деня, готвим го веднага. Досега не сме имали един човек, който да не е доволен. В Северна Италия сме една или две лодки, които правим такива курсове и единствените, които ги водим на толкова живописни места.
- Как отидохте в Италия?
- Обичам италианския език от дете, започнах да го уча на 14. Тогава границите бяха още затворени, не беше лесно да отидеш в Италия, а аз и в най-смелите си мечти не съм предполагала, че ще дойда до Апенините, да не говорим да правя бизнес. Мечтата ми беше да отида на екскурзия. Захванах се с езика... Мечтаех да видя Рим и Венеция. И днес смятам, че това са най-страхотните градове, които досега съм виждала. В последната година на Университета започнах работа в италианска фирма, където бях секретар-преводач. В онези години границите вече бяха отворени. Във фирмата се запознах с бившия ми съпруг, с когото отидохме в Италия и живяхме заедно близо десет години, после се разделихме. Така, че това беше любов към Италия, но не само към нея.
- Тук ли се научихте да ловите риба?
- Да, във въпросния кооператив, с рибарите. За мен морето е истинска страст, обожавам излизането с лодката. Тази любов е още от детството, когато ходех в Созопол. Баба ми е от Бургаския край и всяко лято бях при нея. Цяла година събирах в една касичка стотинки, за да отида, за мен това да съм близо до морето беше нещо върховно. Бившият ми съпруг е от Карара, който е морски град, отидохме да живеем там.... Веднъж имаше културно мероприятие, присъствах на него като доброволка към една асоциация, събираща пари за болните от генетични заболявания. Рибарите тогава организираха празник на рибата и даваха част от печалбата за благотворителност, това се практикува много често в Италия. Асоциацията се свърза с тях по този повод, а аз трябваше да напиша договора за дарение. Отидох при рибарите, за да го подпишат. Останах зашеметена от пристанището. Замаяха ме лодките, рибарските мрежи, рибата. По това време бях безработна, работех само като доброволка. Говорейки с рибарите, попитах уж на шега дали няма едно място при тях. Те ме посъветваха да подам молба с автобиография. За щастие се намери едно място за секретарка в рибарския кооператив. Направих голяма революция там... Не останах само секретарка, а се свързах с другите момичета, ходех в лодките, помагах при чистенето на рибата. В офиса работата беше само три –четири часа, а през другото време ходех с рибарите. Пристрастих се към този занаят.
- А как създадохте първия женски рибарски кооператив в Италия, който стана толкова известен тук?
- Идеята се роди между няколкото момичета, които работехме в „Марина ди Карара”. Вършехме по-голямата част от работата - почистване и разпределение на рибата, опаковане, дистрибуция. В някакъв момент се оказа, че мъжете само ходят на риболов, а всичко останало правим ние. Докарват рибата и трябва да се оправим с нея, с всичко, което следва... Тях не ги вълнуваше особено дали ще я продадем, дали няма. Започнахме да си говорим с момичетата: „Защо не ни направят един женски кооператив? Мъжете само ловят риба и нищо повече, да направим нещо....” Така дойде тази идея, без да подозираме, че досега няма такъв изцяло дамски кооператив в Италия, което пък после предизвика интереса на медиите към нашето начинание. Когато съобщихме, че ще правим свой кооператив на рибарите, очаквах, че ще се ядосат, че ще има разправии.
- Сигурно не са се зарадвали, че ще имат конкуренция във ваше лице?
- Точно обратното, зарадваха се. Казаха ни: „Ами щом искате, може и така да направим, вие ще се занимавате с едно, ние с друго”. Просто си разделихме работата, и не само, че я разделихме, но започнахме да си сътрудничим и да се допълваме. Хубавото е, че рибарите от кооператива „Марина ди Карара” не го приеха като конкуренция, а точно обратното, като една помощ повече. Може би, защото имах съвсем конкретен бизнесплан, който развих пред тях.... Те са едното рамо, ние сме другото... И досега е така, помагаме си взаимно. Бях обяснила какво искам да правя, което беше посрещнато наистина много радушно от рибарите”. Ние като предложихме да направим нашия кооператив, предложихме не само да ходим да ловим риба, но и алтернативи за нови пазари, за начини, по които да я пласираме.