Преподавателят по български език и литература в столичното 31-во СУЧЕМ „Иван Вазов“ Георги Велев е доказателство, че творческата мисловност в българската образователна система е жизнена и жива. Наскоро той издаде аналитичното изследване: „Достоевски. Шекспир. Приключения зад сцената” (2016), в което прокарва паралели между двама гении и творчеството им.
Георги Велев е публикувал студии за творчеството на Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев. Автор е на книгите: „Геният ... премълчаното. 150 години от рождението на Христо Ботев” (1997), „Непрочетената „Илиада” (2010), „Посланието Побити камъни” (2011).
Ето как авторът коментира своето ново проучване:
„Във време на нестабилност и кризи някак странно впечатление предизвиква широкото отбелязване у нас на 400-годишнината от смъртта на Шекспир. Та гениалният английски творец не е оказал влияние върху развитието на нашата литература, каквото несъмнено имат класическите руски писатели като Пушкин, Толстой, Чехов, Достоевски и т. н. И все пак сравнително многото медийни изяви и мероприятия не могат да се обеснят само с желанието ни да се издокараме европейци. Ако и да не можем да посочим български писател, който да е изпаднал под въздействието на Шекспир, то интересът към неговото творчество следва своя паралелна логика, която изисква внимание.
Нуждае се например от обяснение пристрастието на нашия читател към сонетите на Шекспир. Трудно е да се пресметне общият им тираж, но нищо чудно е да се окаже, че надхвърля половин милион. А първият цялостен превод на Сонетите, направен от Владимир Свинтила през 1956 г., въпреки десетките препечатвания, сега, за 400-годишнината на Шекспир, се появи в ново издание, част от което е със специално изящно оформление. Към това нека добавим и поредния пети (след Вл. Свинтила, Валери Петров, Борис Мархолев и Евгения Панчева) цялостен превод на Сонетите, дело на Кирил Кадийски. За подобно начинание се изисква не само опит и смелост, каквито Кадийски несъмнено притежава, но и нещо заложено в самата творба на Шекспир.
В моята книга „Достоевски. Шекспир. Приключения зад сцената”, която също се появи преди 23 април, посочвам причината за преводаческия и читателски интерес, наш и въобще световен, към сонетите на Шекспир. Многократното връщане към тях е породено не от стремежа да се постигне още по-голяма поетичност, образност и пр. литературни способи (какъвто е хоризонтът примерно на преводите на Байрон), а от тайния им замисъл, който
смайва с дързост и съвършенство
Текстът е неуловим дори за познавач на английския език от Елизабетинската епоха като Александър Шурбанов, автор на единственото у нас изследване на сонетите на Шекспир, в което се правят и буквални преводи на част от техните текстове. Това напомня геометричния анализ на „Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи, от началото на ХХ век от д-р Филип Волф, който се опитал да измери детайлите на стенопистта. Оказало се пълна безсмислица – Леонардо нарушавал всички норми на живопистта, а и излизало, че масата на Тайната вечеря не се побира в залата.
По същия абсурдно-нелогичен начин изглеждат и Шекспировите сонети. Какви са тези нежни, на места – плачливи, обяснения между двама мъже? Добре, ако приемем, че това са прояви на особена полова привързаност, защо после се явява еротичната смугла дама, която Оскар Уайлд (за него тя е „зла прокоба”) се мъчи да изтласка от текста. Тъкмо отношенията между двамата герои са централна тема на наистина безбройните изследвания на Шекспировите сонети. А въпросът кой е тайнственият чаровник, комуто са посветени сонетите – граф Саутхамптън, граф Пембрук, блестящия студент Уилям Хатлиф или пък някой неизвестен като предположения от Оскар Уайлд – Уили Хюс – хистерично занимава изследователите, без дори да подозират истинския смисъл на творбата. Всъщност сюжетът на Сонетите е следният: измъчен от невъзможността да постигне съвършенство Поет, сключва договор с Аполон (страдащ от безвремието на Олимп) да си разменят местата. Така Аполон заживява сред тленните хора на Земята, а жадният за вечните тайни на красотата Поет се възкачва на безсмъртния Олимп. Тайнственото разиграване на Олимпийската митология превръща Сонетите в най-вликата Шекспирова драма, която не е поставяна нито веднъж.
В известен смисъл това се отнася и за „Хамлет”. Въпреки, че тази трагедия е най-играната пиеса за всички времена, истински „Хамлет” е изпълняван само в постановката на самия Шекспир. Причината е, че не е разгадано, че тайнственият призрак на Хамлетовия баща е грандиозна провокация на узурпатора Клавдий. Целта му е да разпали у племенника си неконтролируем гняв и принцът веднага да влети с извадена шпага в тронната зала, в която по същото време тече празничният пир. Охраната ликвидира публично побеснелия Хамлет и така кралят се отървава от смъртния си враг. Без да се отчита тази особеност на пиесата, всяка постановка е обречена да бъде само поредният съмнителен експеримент. Измамата с Призрака е ключът към тайния замисъл на трагедията, която вече придобива съвсем други измерения.
В спомените си В. С. Соловьов пише, че по повод на „Дневник на писателя” направил следната бележка на Достоевски: „Но това е – отбелязах аз – такава удобна форма да говорите за най-същественото, пряко и ясно изказвайки се.
- Пряко и ясно да се изказвам! – повтори той, – какво по-хубаво, и, разбира се, някога ще бъде възможно; но така, гълъбче, изведнъж, не може, не трябва, нима аз за това не съм мислил, не съм мечтал!... но какво да се прави... А освен това има неща, за които, ако заговориш, ей така, изведнъж, то никой даже няма и да повярва”. Това признание на Достоевски обеснява много от причините да се избягва прекият изказ на съкровените идеи на твореца. Ако те бъдат изложени пряко, това ще направи читателя съдник, а ако му бъде предоставена възможността сам да достигне до замисъла, става
участник в творческия процес
Освен това има и такива тайни, които изискват не само интелигентност, но и морал, без който погледът се замъглява. Истината не може се открадне както се опитва да стори придворният доносник Полоний, за което заплаща със живота си. По същия начин постъпва и лакеят Смердяков от „Братя Карамазови”, който преобръща девиза „всичко е позволено” срещу неговия автор – философския мислител Иван Карамазов. Брат му Альоша чрез епизода с гъската (от анализа му започва моята книга) успява да отгатне, че Иван е станал жертва на грозно внушение, което го изправя на прага на лудостта.
Чрез закодираните в произведенията си тайни Фьодор Достоевски и Уилям Шекспир благородно са ни оставили възможността да погледнем по нов начин на себе си и света!
Докато не се изясни кой е убил бащата Фьодор Павлович, няма мир и спокойствие в семейство Карамазови, а и в цяла Русия!
Докато не се разбере истинската причина за смъртта на стария Хамлет, няма мир и спокойствие в Дания!
Докато не се разчетат загадъчните послания на Шекспир и Достоевски, в литературата ще царят раздор и повърхностност!“